Ролята и мястото на психолога в училище
С училищния ни психолог се запознах преди няколко години, когато в училище имаше един проблем и тя ни разказа за негативните последствия, които можеше да породи той. Естествено, тогава никой не си даваше сметка, че има някого в целия този хаос, при когото да отидем и да говорим свободно за чувствата си.
Истинската ми среща с нея обаче беше в 10-ти клас, когато един ден тя почука на вратата на класната ни стая, супер ентусиазирано, и каза: „Готини, имам едно много яко предизвикателство за вас!“. Говореше за Teen Station. Накратко, ако не беше тя, можеше никога да не открия, че харесвам журналистиката. И може би в някоя друга паралелна вселена нашето интервю нямаше да съществува…
Представям ви Ивелина Димитрова: училищен психолог, обучител, супервайзор, жена, майка, съпруга, приятелка, човек.
Каква е работата на училищния психолог чисто административно? А ти как би я определила от личен опит?
Това е много болна за мен тема!
„Основна цел на дейността на психолога е да развива и подкрепя процеса на формиране и поддържане на позитивен психологически климат и отношения в училище чрез реализирането на дейности с фокус върху психичното здраве, както на индивидуално ниво, така и с групата или класа, с учителите, родителите и с цялата училищна общност, а именно: консултиране на ученик, група и/или клас в областта на психоемоционалното, психосоциалното, когнитивно и поведенческо развитие; разработване и прилагане на програми за групова работа с ученици за развитие на социални и комуникативни умения, превенция на зависимости и различни видове рискове…“
Оказва се, че зад всичко това стои тромава бюрократична система, за която дадено нещо не се е случвало, ако за него няма доказателствен материал, т.е. изготвен документ. Когато експерт от орган, извършващ контрол върху работата ни, дойде на проверка, изисква документи, в които си разписал по съответстващ на нормативната уредба ред това, което си реализирал. Ако такъв липсва – значи не се е случвало. А всъщност никой от тях не си прави труда да търси информация от „директния потребител“ – от учениците, родителите, учителите.
Тъжно е! Това от своя страна повдига въпроса кое е по-важно – да свърша реална работа или да опиша нереални, но впечатляващи дейности… Докато не настъпи промяна, потенциалът на психолога в училище никога няма да бъде пълен или училищата често ще обявяват конкурси за длъжността „психолог“, защото техният се е изчерпал.
Защо избра тази професия?
Винаги ми е било интересно какво ни движи. Какво стои зад дадено наше решение или реакция. Какво ни „събаря“ и какво ни „вдига“. Знаех, че отговорът е в нас и исках да го открия. Когато избрах психологията за мой професионален път преди около 25 години, изборът ми не беше популярен. Тогава си мислех, че мога да спася света. Днес знам, че Светът трябва да поиска да бъде „спасен“.
Може ли да разкажеш малко за образованието си?
Психология на развитието, образованието и културата и Трудова и организационна психология – магистър в СУ „Св. Климент Охридски”, гр. София. Докторант по Педагогическа психология към катедра „Трудова, социална и педагогическа психология” също в СУ „Св. Климент Охридски”. Участвала съм в различни семинари, психодиагностики и доброволчески работи.
Как преминава един твой ден?
Може би като на всеки работещ човек. Моят обаче е много интересен и зареждащ. В един ден мога да бъда на 7 г. и да ми е трудно да стоя спокойно 30 минути; на 12 г. и да съм се скарала с най-добрата си приятелка; на 17 г. да имам потребност да говоря за взаимоотношенията си с майка си. А след училище – отново съм майка, съпруга, срещам се приятели и танцувам.
Каква е разликата между психолог и педагогически съветник?
Психологът и педагогическият съветник са един екип – екип за подкрепа в училище. Често дейностите им се припокриват. Педагогическият съветник обаче следи по-скоро за спазването на училищните политики и правилника за дейността на училището, както и за формалната страна на този процес, при необходимост осъществява между институционално сътрудничество. Той работи повече с групата и процесите на социализация, а фокусът е педагогически. Има казуси и ситуации, които се решават изключително с педагогически средства.
Защо е важно да има психолог в училище?
Важно е да има подготвен човек, който да носи познанието за етапите в развитието на човека – в детско-юношеска възраст и в тази на зрелостта: специфика и особености; кризи в развитието и възможни изходи; задачи на конкретната възраст; страхове… Важно е да знаеш кога и как да започнеш един разговор, да умееш да го насочваш и разбира се, финализираш, така че когато се разделите, човекът, който е стоял до теб, да има концепция и разбиране за това, което преживява. Често психологът улавя проблема, преди още да се е появил, и тогава работи по превенция. Диагностиката също е част от работата ни, а това дава възможност да бъде идентифициран проблемът и да се работи с него, за да бъде преодоляно определено затруднение (например в усвояването на учебния материал).
Психологът не дава рецепти и не владее магията.
Той работи с конкретния човек и с неговите преживявания, чувства, емоции. Често темите са такива, че младите хора се притесняват или не желаят да ги коментират с най-близките си – тогава се доверяват на психолога, защото знаят, че освен ако няма риск за живота и здравето им, разговорът им е конфиденциален.
Какви умения трябва да има човек, за да работи като (училищен) психолог?
Освен познанието и компетенциите – задължително осъзнаване на отговорността, която идва с професията. Хубаво би било да умее да се свързва с детето в себе си, за да може да се свързва и с преживяванията на учениците. Няма как да работиш с емоциите и преживяванията на хората, без да си развил емоционалната си интелигентност – да изразяваш собствените си емоции под социално приемлива форма, да умееш да разпознаваш (разчиташ) емоциите и невербалните послания на другите, да си развил умения за съпреживяване и емпатия. Да разбираш, че начинът, по който хората възприемат една ситуация или събитие и своето участие (роля) в него, е въпрос на гледна точка, което от своя страна означава да можеш да възприемаш различията на другите, без да ги съдиш и оценяваш. Да умееш да даваш обратна връзка и да слушаш активно.
Изключително важно е да умееш да поставяш граници и да не „чупиш“ границите на другите, но и да можеш да се свързваш с тях. Това е умение за баланс между ролите на приятел, съветник, авторитет. Разбира се, креативността и чувството за хумор винаги помагат!
Кои са най-честите психични и емоционални проблеми, с които децата се сблъскват в днешно време?
Това, което ми прави впечатление, е, че младите хора трудно успяват да постигнат баланс и да го задържат, което, разбира се, е характеристика и на възрастта. Трудно им е да се справят с дистимните емоции – гняв, завист, ревност, тъга.
Това, което наблюдавам са крайни състояния, често произтичащи от проблем с контрола – този от външния свят (семейство, училище, отправящи свръхочаквания и високи изисквания) и този, който човек сам упражнява и си налага (самоконтрол, който често се изразява в подтискане на емоциите, задържане, „стискане“, както обичам да се изразявам). „Емоционалният резервоар“ се препълва и прелива – паник атаки, силна тревожност, депресивни епизоди, суицидни мисли, мисли за бягство от дома. Обикновено младите хора идват с една заявка, зад която се крие истинската. Често това са вътрешни конфликти, проблемни взаимоотношения – с връстници или авторитети, нереалистична самооценка, страхове, усещане за безнадеждност.
При какви ситуации можем да получим помощ от теб?
Когато сте объркани; когато ви е трудно да вземете решение; когато се чувствате различни или неразбрани; когато се усещате в капана на безнадеждността, а нямате представа защо ви се случва това, което ви се случва; тревожност, депресивни епизоди; стрес; конфликти – с другите и със себе си; взаимоотношения – с родители, с връстници, с учители; сложна семейна ситуация; насилие; професионално ориентиране; интимност…
Защо някои хора (и деца, и родители) не разбират колко важна е твоята професия?
Предразсъдъци, страх, стереотипи… Това се възпитава, отглежда се. Мисля, че ако повече млади хора разберат, че не е нужно да борят сами със своите страхове, вътрешни конфликти, съмнения, подозрения, очакванията на другите, то те ще създадат среда, в която срещата с психолога ще се възприема като грижа за себе си, обичане и приемане на себе си, като пространство, в което няма да бъдеш оценяван, критикуван, съден, категоризиран, контролиран, а просто воден по пътя на разбиране на собствената си личност и начина, по който тя функционира в реалния свят.
Родителят асоциира срещата си с училищния психолог с проблем – с детето му и със собствените му родителски компетенции. Той идва с негативни очаквания и с предварителната нагласа за оценка, критика, конфронтация, без да има познание за ролята и личността на специалиста, с който се среща. Радвам се, че след финала на първата ни среща с даден родител – той се превръща в партньор, защото разбира, че имаме обща кауза.
Защо според теб хората се притесняват да поискат помощ от психолог?
Би било добре да променим начина си на мислене. Човекът е сложна система (от мисли, емоции, чувства, усещания, преживявания, поведение и т.н.) и когато един от механизмите не функционира правилно, страда цялата система. За съжаление, възрастните трудно се борят със стереотипите си и търсят помощ, когато имат усещане за пълна загуба на контрол върху живота си. Често това усещане е придружено с тежка симптоматика.
Училищните психолози предлагат ли своите услуги и на учителите? А на родители?
Аз го правя, а сигурна съм и колегите ми, работещи в училище. Поведението на даден човек е само видимата част от айсберга, то просто подава сигнал, че нещо се случва. Ако работим само с него, ще въздействаме върху симптомите, а не върху това, което ги провокира, т.е. върху първопричината. Психологът води, насочва процеса, партнира.
Нерядко семейната среда (конфликти, развод, високи очаквания и изисквания; свръхконтрол или липса на правила, граници и ориентири; затруднена комуникация между членовете на семейството; зависимости – алкохол, хазарт; несигурност; липса на финансови възможности; прекъсната емоционална връзка и т.н.) е в основата на проблема. В такива случаи освен с ученика работя и със семейството, родителите, защото спокойните родители отглеждат спокойни и уверени деца.
Учителят е човек със своите емоции, преживявания, чувства, тревоги и страхове. Освен в ролята „учител“ той влиза и в други роли в живота си – на родител, съпруг/а, приятел и ако се чувства компетентен в изпълнението им, ще инвестира енергията си във времето, в което е в училище, в преподаването не само на учебния материал, но и на уроците на Живота и в разбиране индивидуалността на учениците.
Какви методи използваш най-често?
Зависи от казуса, но като цяло „арсеналът“ ми е: индивидуална консултация; групова работа, в която включвам ролеви игри, дискусии, работа в малки групи, решаване на казуси и др.; психодиагностика на когнитивните процеси и личностните особености (тестови и проективни методики), наставничество и др.
Можеш ли да разпознаеш, че някой има проблем, ако го видиш из училище, и ако да, какво правиш?
Стремя се да науча колкото се може повече за този млад човек в живота му „във“ и „извън“ училище: за събитията, в които участва – доброволно или не по своя воля; за времето „преди“ промяната в начина, по който се чувства; за това, което го движи и което го стопира; за това, което го привлича и отблъсква; за интересите му или липсата на такива. Подходът е различен. Понякога е директен, а в други случаи деликатен – не нахлувам в пространството му, зачитам границите му, но винаги съм наблизо и в някакъв момент пътищата ни се пресичат. Това е процес.
А ако този някой е опърничав, отказваш ли се да говориш с него? (Ако не, какво правиш?)
Това ми напомня за „Малкия принц“ и тайната на опитомяването: „Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно!“.
Не се отказвам от тях! Харесвам ги! В тях има дух, потенциал, скрит ресурс, който търси кауза! Понякога страх, съмнение, подозрение… Старая се да им създам условия, в които да припознаят себе си, да трансформират енергията на отрицание и да я инвестират в цел, посока, смисъл. И, да – прекрасно е да срещаш „лисици“ по пътя си!
Случвало ли се е учителите да ти споделят, че някой ученик има проблем?
Това, което аз виждам в нашето училище, е, че учителите се интересуват от живота на учениците си и ако забележат промяна в ежедневното им функциониране и начин на справяне, която да ги притеснява, се обръщат към мен и заедно търсим причината. Знаеш ли, нерядко тези хора пренебрегват собствените си деца и семейства, за да подкрепят или предпазят дете от училище. Благодарна съм за партньорството и доверието им към мен!
Какво би посъветвала родителите, които не забелязват промени в поведението на децата си? Какво би посъветвала и самите деца? А учителите?
Говорете, говорете за нещата, които са ви важни и които ви тревожат! Няма големи и незначителни въпроси! Ако нещо ти отнема спокойствието, сигурността, увереността и те изчерпва – то чака и търси своето решение! Невинаги мълчанието е злато!
Слушайте, слушайте активно – осъзнато и с внимание! Слушайте дори паузите между думите! Слушайте тишината на липсващите думи, понякога точно в нея се съдържа посланието!
Коя е най-тежката ситуация, с която си се справяла в професионален план?
За мен няма лоши деца. Има лоши ситуации, в които попадат и лоши събития, които отключват деструктивното им поведение. Те имат само този опит, затова отговорността е на възрастните.
Нито едно дете не заслужава да му бъде отнет смисълът: предотвратяване на трафик на 17-годишно момиче с цел проституция извън страната; момче, което на 11 г. е изпратено в Социално педагогически интернат; дете на 7 г., жертва на насилие; момиче на 14 г. с няколко суицидни опита. Това са хора и ситуации, с които съм работила от времето „преди“ училище. Има и много други, но мисля, че това е достатъчно.
Кой помага на училищните психолози, ако те имат нужда от емоционална подкрепа?
Хубав въпрос! Към този момент това е наша лична отговорност – да „наместваме“ пластовете си, за да не проектираме върху вас своите негативни лични преживявания и емоциите, които те ни носят.
Работата спира ли за теб след работното време?
Никога не съм отказвала помощ, ако разполагам с необходимите ресурси да помогна. Проблемите нямат работно време. А младите хора нямат търпение – те искат отговори и ги искат „тук и сега“. За мен е привилегия, че ги искат от мен.
От Полина Петрова
