„Земя на номади“ отвъд недвижимите и документални граници

Сподели с приятели

Преполовихме месец април. Цъфналите дръвчета отдавна са накичени с тазгодишните мартеници (много приятели ще да имат те). Оскарите наближават бясно и всички готвят фаворитите си за церемонията.

В една нормална година третото изречение щеше да предхожда предните две, но едва ли има нужда да ви казвам, че отдавна сме нарушили вселенския цикъл. Така или иначе един от основните претенденти си е с краката нагоре – нищо чудно, че е основен играч точно сега.

Става дума за „Земя на номади“ (Nomadland) на китайката Клое Жао с Франсис Макдормънд в главната роля. Филмът разказва историята на Фърн, жена на средна възраст, която е загубила съпруга си и е потърсила утеха в т.нар. „номадски общества“. Целогодишен живот навън сред природата, на път, в условията само на една-единствена каравана, а понякога и в специално устроени лагери.

Сама по себе си темата на филма е изключително интересна и предразполагаща към нови хоризонти. В Европа пътуващият артист е мотив още от Великото преселение, но в американския си контекст тези природолюбители са по-скоро реинкарнация на индиански и въобще народни корени от създаването на големия Нов свят. Друго е, че всички такива номади много време са живели „нормално“ с порядките на новата Америка – работейки за големите индустриални мастодонти и едвам изплащащи големи ипотеки за подредени къщурки.

Животът в модерния свят е почти толкова затрупан с удоволствия и предимства, колкото и с малки капанчета от излишни вехтории. За някои това е противоестествено и ограбва всичкия им жизнен екстракт, затова се изолират на 4 колела. Нищо чудно, че премиерата на филма бе на голяма поляна в автокино под звездите (друг забравен обичай откогато животът беше по-прост).

Това, което засилва важността на този филм в спрягането му за Оскара през 2021, е социалният контекст на излизането му. Много време само се чуваше за този филм от разни фестивали (взе Златен лъв във Венеция през септември и се появи онлайн на Торонто), но пипкавата ситуация не позволява и до момента по-широко разпространение в кината. Което от своя страна и при двете ми гледания ме водеше към въпроса „Как би изглеждал този сюжет в условия на пандемия?“

Да, за едни номади може да е лукс да запалят кемпера си за $25 000 и да избягат, но има и такива, които просто са принудени заради недвижимо-имотната криза от 2008 например. Какво остава за тях? Как биха могли да са хоумофис ако нямат формален дом? Прищявка ли е за нас, че не ни се води конференция от креслото в хола? Кое е хол, кое е кухня и кое баня в такова подвижно жилище? Това ли е бягството от градските полемики на вируса и 4-те подлудяващи стени? Такива въпроси изникват, когато човек гледа такъв необикновен филм в такава необикновена година.

Логично е в това ревю да се подхваща концепцията на този друг свят, вместо както обикновено да се дескрибират художествените похвати, героите и сценария. Едно на ръка, че точно тук би било по-скоро непосилно, и второ, че това просто не е такъв тип гледане. Подобно социално-коментарно увличане се дължи само на факта, че строежът на 100-те минути наподобява доста документален труд. Дали е заради употребата на натурчици, заради заснемането или брилянтната игра на Макдормънд? Или пък е от слабостта на сценаристите да напишат истински интригуваща история? Опредлено е първото. Та то целият замисъл се корени в това да ни бъде показан един изцяло друг начин на живот.

И за да е максимално достоверно, създателят трябва да прави портрета си в маниера на изследвания си обект – меко, емпатично, достоверно, разхлабено, естествено, минималистично, красиво. Да се показват хубавите златни часове с розовите залези, но не натрапчиво. Да се борави с малко инструменти, но устойчиво и правилно. Да се пипат душевните струни на зрителя, но деликатно, а не манипулативно.

В това отношение Nomadlandсе справя много добре не само социално, но и чисто кинематографично. Когато и двата компонента са налице, няма никакво значение коректни или политически обвързани са наградите, ти заслужаваш напълно приза си. А в подобно абсурдно време и в такава шантава година е нужно да раззеленим зимния сън за изкуство и да отбележим един филм, който е по-актуален от всякога. Да загърбим суетните дребнавости на големия град с индустриалните си претенции и да се върнем във времето, когато е бил нужен само един пламък да зарадваш ближния.

От Момчил Бонев