За филмите и музиката

Една от причините да обичаме киното е, че то е не само изкуство, а и отборна игра, която води до прекрасни познанства. А един от компонентите, които правят любимите ни филмови сцени такива, почти винаги е музиката в тях. Какво ли остава за този моментум, в който не само преплиташ две изкуства, ами и вярно приятелство с дългогодишно партньорство.

Днешната статия е посветена на филмовата музика, на някои от най-добрите в правенето ѝ и на режисьорите, които вдъхновяват всичко това. Това са седем приятелства в сферата на седмото изкуство между музиканти/композитори и големи световни режисьори. И за тези от вас, които питат: не, Мартин Скорсезе и Gimme Shelter на Ролинг Стоунс не присъстват в списъка.

Christopher Nolan + Hans Zimmer

Говорейки за свързаност между звук и картина, е трудно на първо място да не сетим за Нолан и Цимер. Със сигурност филмите на Нолан нямаше да са толкова умопомрачителни, нито пък композициите на Цимер толкова емблематични, ако не се влияеха един друг от дейността си. Двамата за първи път работят по първия филм от трилогията за Батман „The Dark Knight“ през 2005-а и оттогава Цимер е неизменна част от верния екип на Нолан (с изключение на съвсем пресния „Tenet“, който Цимер отказва заради работата си по „Dune“ – едно дълго бленувано кино събитие).

Напрегнатите шумни, заливащи, опустошителни теми от филми като „Inception“ (2010) и „Interstellar“ (2014) са не просто детайли, с които режисьорът прави сцените си по-епични от реалността. Той толкова набляга на напрежението и звуковия аранжимент, че бива критикуван за приглушения звуков дизайн, в който речта на героите почти не се чува от ефекти. Цимер допълва сложните концепции на верния си приятел, трансформирайки ги в композиторски вариант. Например, когато на водната планета в „Interstellar“ знаменитото тиктакане на всеки 1.25 секунди отброява всеки изминал ден далеч на родната Земя. Взаимодействие между изкуства, което отнася блокбъстърите на Нолан в своя собствена недостижима категория.

За гледане: „The Dark Knight“, „Inception“, „Interstellar“

Steven Spielberg + John Williams

Представете си какъв грях би било да говорим за филмова музика и да не споменем великия Джон Уилямс. Всъщност при него важните приятелства са две и ще бележат кариерата му дълго време, след като е прекратил активна работа. Първото е с Джордж Лукас, който дава тласък на Уилямс да създаде едни от най-култовите теми в киното, като марша на Дарт Вейдър или музиката от емблематичния жълт текст в началото на всеки Star Wars.

Другото партньорство обаче е дори още по-скрепено във времето и по-неразривно от която и да е друга двойка в тази статия – това със Стивън Спилбърг. Едно на ръка, че той сам по себе си е един от режисьорите, които променят Холивуд към това, което сега си представяме за него. Величавите му блокбъстъри едва ли щяха да имат тази епичност обаче, ако не бяха великите композиции на Уилямс. Съспенсът в „Челюсти“ щеше да е просто гол страх в открито море, сцената в „E.T.“ щеше да е просто неловко политане с колело в нощта, а „Джурасик парк“ щеше да е малко по-амбициозна документалка за палеонтолози. Доказателство, че музиката в киното е последната подправка, с която ястието добива цялост и уникалния си аромат.

За гледане: „Jaws“, „E.T. The Extra-Terrestrial“

Sergio Leone + Ennio Moriconne

Енио Мориконе може и вече да не е сред нас физически, но музиката му продължава да стои безсмъртна и увековечена. Великият италиански автор на едни от най-култовите каубойски саги в киното Серджио Леоне обича да казва, че това е неговият най-любим сценарист. Не защото много добре допълва атмосферата на Дивия запад, ами именно защото я създава заедно с Леоне, правейки партитурите предварително преди снимките.

Това дава възможност на режисьора да пуска готовите композиции директно на снимачната площадка, за да построява сцените си в перфектен синхрон и ритъм. Прецизност до милиметър е нужна за такова грациозно движение на камера и герои, но Енио и Серджио не са кои да е. Така и до днес всеки малчуган, застанал в каубойска поза точно преди решаващата размяна на погледи и стрелба, просвирва в главата си емблематичната музика на Мориконе от „Добрия, Лошия и Злия“ (1966). Класика и симбиоз, та дрънка.

Почивай в мир, Енио Мориконе!

За гледане: „Once upon a time in the West“, „Once upon a time in America“, „The Good, the Bad and the Ugly“

Damien Chazelle + Justin Hurwitz

Съвсем спокойно тази статия можеше да бъде посветена ексклузивно и само на Деймиън Шазел и скромното му творчество, защото точно толкова страстен на тема музика е той. Това обаче не би било така без Джъстин Хървиц – неотлъчен композитор зад всички негови филми досега. Двамата се познават още от колежа, когато свирят заедно в банда, но бързо осъзнават, че няма да станат рокзвезди, и се насочват към киното.

Шазел се обръща към приятеля си още за дебютния си ноар мюзикъл. След това създават прелестните „Whiplash“ (2014) и „La La Land“ (2016) – два филма, които празнуват музиката и в частност джаза по два противоположни начина, но с едно общо и нетолкова приказно послание. Дори следващият им труд „First Man“ (2018), който се развива в най-немузикалното място – космоса, отново доставя блестящ акомпанимент от Хървиц. Неговата помощ е основа в това Шазел да е най-обещаващият млад режисьор днес и можем само да сме признателни на всичко, което е дошло от този така завиден bromance.

За гледане: „Whiplash“, „La La Land“

Wes Anderson (и кой ли още не) + Alexandre Desplat

Отворете каталога от филми, които Александър Деспла е композирал, и се опитайте да не намерите любим ваш филм от последните години. Трудна задача. В момента това е един от най-търсените композитори в киното и всичките му номинации не му правят услуга за олекотяването на графика.

От всички знаменити режисьори, с които е работил, най-ярко сияе Уес Андерсън. Отявлено приказният им ексцентричен стил ги събира през 2009 за „Fantastic Mr. Fox“ и оттогава до предстоящия „The French Dispatch“ не са пропускали колаборация. Андерсън е педантичен към всеки малък детайл и по всичко личи, че партньорът му в музикалния департамент е най-добрият избор за шантавите локализиращи мелодии, от които режисьорът се нуждае изрично.

За гледане: „Fantastic Mr. Fox“, „Grand Budapest Hotel“, „Isle of Dogs“

Paul Thomas Anderson + Jonny Greenwood (Radiohead)

Radiohead сами по себе си са отделна вселена и въпреки че вече имаме посветена статия на тях, пак си мисля, че не са достатъчно обсъждани. Ролята на Том Йорк като фронтмен е ясна, но и Джони Гринууд има сериозен принос за музикалното богатство в дискографията им. Особено в последните им неща, където се засилват драматургията и оркестралните елементи, внесени от работата на Джони като филмов композитор.

Основен приятел на групата в киното е един от най-интересните и разнообразни режисьори днес – Пол Томас Андерсън. Цяло десетилетие всичките му дълги ленти са с неотменна и все по-разнообразна музика от китариста на Radiohead. От почти уестърн драмата в „There will be blood“ (2007) през психологическия „The Master“(2012) до особено бавния, прецизен и изискан „Phantom Thread“ (2017). Несметно съкровище е това познанство, отразило се и на някои чудесни музикални клипове, както и в един късометражен филм за последния солов албум на Том Йорк – „ANIMA“.

За гледане: „There will be blood“, „The Master“, „Phantom Thread“, „ANIMA“

David Fincher + Trent Reznor (Nine Inch Nails)

Дейвид Финчър е един истински ловец на съзнания и затова и може би така се казва последния му сериал в Нетфликс. Цялата негова филмография от първия му „Se7en“ до съвсем скорошния „Gone Girl“ засяга директно или косвено тази тема за невротичното, умопокваряващо въздействие върху нечия глава и то най-често това е тази на зрителя. За такъв въздействащ ефект всичко трябва да е изпипано до последния неврон и това няма как да стане без поне малко тежка музика. Естествено е и самият Финчър да слуша такава за вдъхновение и така да открие албума „Downward Spiral“ на Nine Inch Nails, за който се твърди, че е служил като фон за написването на „Боен клуб“ (1999).

Дружбата с режисьора и фронтмена на NIN Трент Резнър прераства от една страна в няколко режисирани видеоклипа и от друга – в композиране на музиката за множество филми през новия век. Дори да не си спомняте великолепни творчески композиции, подсъзнанието ви определено свързва картината с напрегнатото индустриално жужене във филми като „The Social Network“ (2010), „The Girl With The Dragon Tatoo“ (2012) и „Gone Girl“ (2014). Интересен факт е, че Трент Резнър и Атикус Рос, друг чест колаборатор на Финчер от NIN, поеха музиката за новия му филм „Mank“. Фактът, че е поставен в 30-те/40-те и е черно-бял само разшири интереса към творческият подход на двамата индъстриъл рок музиканти..

За гледане: „The Social Network“, „Gone Girl“

 

За филмите и музиката – от Момчил Бонев

Последната статия на Момчил четете ТУК!