Виктор Пасков и изкуството като форма на революция

Август, 2021 г. Златистия плаж, спокойното море, прохладния бриз, галещото слънце и моя милост с книжица в ръка. Двусантиметровата тухличка беше последната от списъка със задължителна литература. „Балада за Георг Хених“! Кой по-точно е този и защо ще учим ВиКтОр ПаСкОв?!

Тръгнах с приравнени със земята очаквания… които до петата страница бяха завишени до нивото на екзосферата. Нищо нямаше значение – нито морето, нито изгорялата ми кожата, нито светът около мен. Нямах желание да правя нищо, ама нищо друго освен да чета! Виктор Пасков постигна най-най-важната мисия на изкуството изобщо – да докосне читателя. Своеобразната автобиографична поредица на автора учи на най-важното: да обичаме, да творим, да живеем за мига, за тук, за СЕГА. Чрез изкуството! А Пасковото творчество не е и само изкуство – то е истинска революция…

„Балада за Георг Хених“

Ако трябва да убедя някого за таланта на Виктор Пасков, бих му препоръчала първо „Балада за Георг Хених“. Историята на стария лютиер несъмнено е докоснала дори МОН-аджиите, които след „Ноев ковчег“ са решили да се смилят малко над дванадесетокласниците… Книгата връща читателя в 50-те години на миналия век, когато майсторът на цигулки Георг Хених напуска родната Чехия, за да създаде Българска лютиерска школа. Успех в родината ни обаче не среща.

Хених живее, доколкото това е възможно да се нарече живот, в тясно, гнусно, мизерно мазе. Цар Виктор и Марин – прототипи на самия автор и баща му – са единствените, които полагат грижи за стареца. Майсторът е поразен от болести, нещастие, неправда и бедност, но живее в духовно богатство, във вътрешен мир, в любов към творчеството и Бога. Той е мръсен, външно неприветлив, физически прекършен, чак гнусен. Но учи далеч по-спретнатите, фалшиво усмихващи се, със здрави тела и дълбоки джобове материалисти, че „човек трябва себе си обича“. Учи, че изкуството е не просто средство за себеизразяване, а начин на живот. На охолен, богат, близък до божественото живот.

Краят на книгата разплаква, но и освобождава читателя от цялото тегло на делничните битки, на низките страсти и ежедневните неправди. Защото всеки е способен да създаде своята Виола д‘аморе и да накара другия да напише Буквар. Наистина „свещено, свещено, свещено е изкуството“!

„Германия, мръсна приказка“

Като бохем в най-прекия смисъл на думата, Пасков е бил и доста проблематична личност. Писателят номад напуска България още преди да завърши гимназия, тъй като е изключен от всички училища в страната „без право на обжалване“. Освен за чепатия му характер, този факт говори и за неговата волна природа.

Когато заминава за Германия, за да завърши образованието си, Виктор е меко казано разочарован. Мръсният ГЕСТЕХАУС е всичко друго, но не и домът от най-съкровените му блянове по приказната страна. Историята тук се развива през 60-те години, когато българските хора на изкуството масово емигрират към „другата Европа“. Вместо поле за изява сред себеподобни обаче, 17-годишният Виктор намира потиснати от живота музиканти, които полагат къртовски труд при мизерни условия на живот.

Тук изкуството не извисява, а унищожава.

Бедният младеж е жертва на безобразни унижения и адска бедност. Историята не докосва нежно, а грубо провокира, на моменти отвращава, обърква и скандализира. Но целта на изкуството не е ли точно подбудата към определено чувство? Въпреки неяснотата и противоречията в целия сюжет, накрая всичко се изяснява, а изкуството все пак осъществява своята мисия. Любовта надделява, животът продължава! Въпреки живота – ВСИЧКО Е ЛЮБОВ!

„Аутопсия на една любов“

Пасков обича. Обича живота, жените, алкохола и изкуството, и то как! Когато кажа, че „Аутопсия“-та е любимата ми книга, повечето хора изпадат в недоумение. През 2005 г. критиката я определя като „еротичен роман“. Няма да се лъжем, любовните сцени наистина са в изобилие и опасно приближават творбата до евтиното определение. Разбира се, може да се спори много и тук изказвам личното си мнение. А то е именно, че трябва да се чете между редовете.

Изкуството се ражда именно в прекрачването на граници.

Във всяка зряла връзка преобладават чувствени преживявания, но само човек на словото би имал смелостта да опише любовта толкова цветущо и все пак с достатъчно евфемизми. Същинска революция в литературата, ако питате мен! Да се представи всеки радостен, тъжен, страстен аспект на любовта не е ли изкуство? Не е ли в крайна сметка всяка любов дълбока болка и смирение? Историята на Ина и Чарли е толкова универсална, че преспокойно може да се отнесе до която и да е връзка. Но е същевремнно толкова истинска, изконсумирана и претърпяла всичко на този свят, че е напълно достойна да се издигне извън пределите на земното и човешкото. Както прави и самият Пасков 4 години след публикуването на книгата си.

Ако още се чудите какво е революционното в творчеството на Виктор Пасков, споменте си, че той пише основно през 80-те. Като се има предвид българската история и събитията в литературните среди тогава, няма как да не се замислим колко е рискувал с провокативините си теми и достоверните събития в книгите си. Срещнете се с писателя с „Балада за Георг Хених“, опознайте го с „Германия, мръсна приказка“ и го разберете в „Аутопсия на една любов“. 

Изкуството заслужава да му се посветим напълно.

Авторите ни заслужават да ги помним, четем и препрочитаме. Революцията в българскта литература заслужава да се продължи! Затова, млади хора, вдъхновявайте се, творете, четете Пасков и се обичайте! 

ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ! от Али Димова