Нашите учители. Веселин Геренов

“Нашите учители” е поредица на Teen Station, която представя личностите, помогнали ни да се изградим като хора. В пилотното интервю ви запознаваме с Веселин Геренов, учител по български език и литература в 73 СУ “Владислав Граматик”, София.

Когато има думи, почти винаги има и емоции и трудно думата остава нещо обективно. И си мисля, че всеки трябва да се замисля какво пише, какво казва, защото това е самият той. Думата е човекът.

Как се е зародила любовта към киното и литературата?

Първо беше по-скоро любовта към литературата и после към киното. От дете добре си спомням една голяма червена книга, която вече е жълто-оранжева, а именно „Старогръцките митове и легенди”. Това беше първото ми по-съзнателно четене на текст, който ми даде и желанието да чета все повече и повече. Именно оттам тръгна голямата ми любов към историите и литературата. А киното.. вече в по-напреднала ученическа възраст. Като тийнейджър, когато започнахме да ходим сами на кино и да гледаме филми като втората трилогия на „Междузвездни войни”.

След това започнах да гледам и по-сериозни филми от 60те и 70те години. Първоначално исках да кандидатствам драматургия. Обаче си казах: „има още бая книги да изчета. Нека запиша нещо, с което да чета още и още“ и затова записах „Българска филология”. Като погледна назад във времето може би съм си наредил така нещата, че трябва да мина първо през литературата и после през киното, каквато е и хронологията на времето за двете изкуства.

След следването в България, заминавате за Франция, където завършвате и магистратура.

Да, записах първо художествен превод. Във втората година от магистратурата имахме една дисциплина, която се казваше „Превод между изкуствата”. В случая имахме литература и кино- от текст към екран и наистина ми беше много интересно. Независимо че само говорихме и наблюдавахме нещата през една по-скоро теоретична призма. До както тук, студентите в НАТФИЗ записват режисура и 5 години те режисират. Всичко, което съм практикувал с камера в ръка е било самостоятелно или с колегите.

Мислите ли, че това може да ви е полезно в преподаването сега?

Да, това влиза по един доста все още неорганизиран начин. Опитвам се да направя нещо като курс по кино от тази година. Голямата ми мечта е в българското образование да навлезе и киното като предмет. Често се опитвам да давам в часовете си препратки към някой филм. Част съм и от един филмов фестивал в Бургас, който се случва вече четвърта година и лека полека се разрастваме. Тъй като фестивалът все още е малък, ние сме едва четирима човека, натоварени с много дейности. Две от любимите ми са селекцията на филмите и преводът на субтитрите. На много хора може да им звучи досадно, но аз много обичам да превеждам субтитри. Тежестта на думата се осъзнава много повече, когато трябва да преведеш даден текст- как ще бъде разбрана, от какво би се лишил преводът.

Защо сте решили да станете учител, след като сте имали подготовка и за кино и визуални изкуства? Можеше да бъдете драматург, каквато е била мечтата Ви?

Учителството реално е нещо, което не съм спирал да правя, откакто съм завършил „Българска филология”. Когато завърших, съответно записах и магистратура във Франция. Така се случи, че града, в който бях (Екс ан Прованс), имаше българско неделно училище. Имаха нужда от учител и аз радостно приех факта, че ще се занимавам и с нещо, което ми е приятно, и за което съм учил. Мисля, че един учител усеща дали може да бъде такъв, или не. Обстановката е много интересна, когато преподаваш в неделно училище, тъй като това са деца от най-различни възрасти.

Върнах се в България поради купища причини и едно от нещата, които исках да правя е да преподавам и да предам, колкото и клиширано да звучи, по някакъв начин поне на част от учениците си същата любов към литературата. И все пак основната ми задача като учител по български език и литература е да се стремя те да могат да се изразяват чрез родния си език. Често не си даваме сметка, че ако ни се губят представите за това да определим нещо на нашия роден език, колкото и да учим чужди езици, ние просто няма как да надградим нивото си.

В крайна сметка разликата между неделните училища, които са във Франция и тези, които са тук, каква е?

В неделните училища много деца учат български по начина, по който вие учите френски, английски, немски. За малките деца това бяха първи съприкосновения с езика, а при други пък борбата беше да се наложи да го употребяват по често. Там много наблягахме на българския език, а на мен понякога ми липсваше, че не мога да работя по литература и много се зарадвах, когато дойдох тук(73 СУ Владислав Граматик) и така се случи, че влязох в горен курс, където повече се занимаваме с литература. За мен е голям дар, че след като се бях начел и нагледал на какви ли не грешки, докато бях учител извън България, изведнъж се озовавам на едно място, където почти не виждам нито правописни, нито граматически грешки и това много ме радва.

Кои са трудностите пред нашите учители и в учителската професия?

Почти не виждам негативни страни, колкото и странно да звучи. Може би, тъй като съм още млад учител, не мога да ги открия. Повечето хора, когато работят нещо отиват на работа, свършват и оттам нататък се прибират вкъщи и започват да живеят. Но има професии, сред които е и това да си учител, които фактически ти работиш много повече извън училище, отколкото в училище. Часовете в клас – това е най-лесната и приятна част от това да бъда учител, там чувствам най-много лекота. Понякога шумът малко пречи, но това е в рамките на нормалното.

Много държа, когато някой смята, че нещо е нередно, да дойде и да го каже, дори да не е прав. Хубаво е нещата да се казват, защото е важно да станете личности, да търсите истината. Според мен идеята за авторитета е следната- да, трябва да има уважение, но и съмнение. В учителската лексика я има думата “вдаскалил си се”, тоест прекалено много си се взел на сериозно като учител и това не е хубаво. Добре е да се поддържа контакта с реалността, с факта, че и учителят е човек, с това, че и той греши и да може да преглътне егото си понякога.

В такъв случай къде трябва да лежи границата между учител и ученик?

Границата между учител и ученик може би зависи и от възрастта. Аз в момента съм на 30 години и да кажем моята възрастова граница с учениците не е толкова голяма, а и говорим малко или много на един език- гледаме едни и същи сериали, слушаме почти една и съща музика, в повечето случаи ни вълнуват подобни неща. Затова, когато влизам да преподавам, си представям, че съм като по-голеия ученик и по-знаещия от другите ученици, този който ще ги подготви за контролното, ще им помогне за изпитването. Но естествено съм и от другата страна и трябва да съм искрен с вас когато не се справяте.

Значи не вярвате, че приятелството между учители и ученици може да “подронва” авторитета на учителя ?

Ами да, в интерес на истината по този повод виждам колеги, които са вече със сериозна учителска практика и години, но все пак са задържали детето в себе си. Дори изглеждат по-младолики и са в един постоянен контакт с млади хора и дори са си позволили да бъдат техни приятели. Приятелство в рамките на часа и извън него са важни, когато някой млад ученик дойде да те попита за житейски съвет, това винаги е знак за доверие към теб и обикновено този тип приятелства продължават с години. Няма нищо по-хубаво от това да имаме една нормална, приятна, приятелска комуникация. Може да е голямо клише, но постоянно и ние учителите научаваме нови неща от вас- учениците, и по този начин наистина се държим в този свят.

Какво е въздействието на думите?

Много хора говорят празни приказки, но трябва да осъзнаем, че думата може да е сила, която насочваш. Думата има тежест. Лично за мен, всяка една дума има стойност и се стремя да я уловя- все едно дали аз съм я изговорил, или чул. Когато има думи, почти винаги има и емоции и трудно думата остава нещо обективно. И си мисля, че всеки трябва да се замисля какво пише, какво казва, защото това е самият той. Думата е човекът.

Умеят ли връстниците ни да боравят с думи, писмено, или говоримо?
В интерес на истината мисля, че вие още се учите на думи, аз самият още се уча на думи. Дори на реакция между думи и емоции понякога.

Можем ли да си усъвършенстваме говора и писмените умения чрез литература?
О, да, литературата извън предмета е много по-ценна от тази, която е в учебниците. Четенето, това е нашата школа за мислене, израз, писане. То е храна за мисълта. Както и любопитството у всеки един от нас, да разберем повече неща, да разговаряме с повече хора, с най-различни хора, не само тези, които са ни удобни за разговор, защото в различната гледна точка винаги се крие нещо, което може да ни научи. Четенето, разсъждаването и постоянството дават един фундамент, който се трупа сериозно с времето и никога никой не може да ти го отнеме и по този начин можеш да устоиш на лъжовния свят. Словото и езикът също са част от всеки нас и това, че можем да мислим, пишем и създаваме е чудо. Така че за 24 май пожелавам да създаваме отговорно и красиво световете си…повече на български.

А как стои въпросът с технологиите и интернет?

Учудващо е, че хората не се възползват както трябва от огромното количество информация. Имам чувството, че вместо да се да търсим нещо важно и истинските плюсове, като че ли се губим в нея. Реално един ученик може много добре да се подготви и през интернет, стига да достигне до точните и надеждни източници. Има някаква дигитална зависимост, към която трябва да развием някакъв самоконтрол, защото все повече лицата ни са потънали в телефоните.

Кои са книгите, които са Ви оформили като човек?

Тук бих отговорил по два начина. В първият отговор ще цитирам Йордан Радичков. Питат Йордан Радичков коя е любимата негова книга и той казва “Любимата ми книга е ненаписаната”. И аз мога така да кажа, че най-хубавата книга е непрочетената, от гледна точка на това, че винаги трябва да имаш оптимизъм, че те чака нещо, което да те изненада приятно. Но за да отговоря конкретно на въпроса- може би едни от най-големите автори, които сериозно сериозно ме е формирал, е Достоевски. Той е един от тези писатели, които са достигнали до дълбочината на човешката душа. Други мои любими книги отново намирам в руската класическа литература.

Всъщност в руската класическа литература има доста книги, които трябва да се прочетат. Една от тях е “Герой на нашето време” на Лермонтов, друга много любима книга е на Михаил Булгаков- “Майсторът и Маргарита”. Преди няколко дни бях на едно благотворително четене за мой преподавател по „Руска класическа литература” и си спомням как когато бях студент трябваше да четем “Война и мир”, и той ни каза: “Това може би е единствената книга,за която ще ви простя, ако не сте прочели за изпита, защото конспектът е огромен, а времето недостатъчно”, при което съвсем наскоро точно за това се бях замислил и пожелавам на всеки — „ Да живеем така, че да имаме спокойствието да прочетем всичките книги, които искаме да прочетем, защото те постоянно се увеличават, а времето намалява и те отблъсква от това, което искаш да правиш.”

С какво Ви изненадват учениците?

Постоянната ми комуникация с тях ме кара да се чувствам жив, млад. Понякога ме изненадват в моменти, когато има някаква очевидност в текста, а те не я забелязват. Някой път е обратното — нещо, което аз не мога да видя в текста и творбата, а те успяват и ме убеждават в него. Интерпретацията е взаимен процес и търпи промени от прочита и поколенията. Един учител и един ученик могат да работят заедно толкова, колкото си позволят, защото наистина ученикът и учителят си се превръщат в огледални образи.

Какъв ученик бяхте Вие?

Бях силен ученик по Литература, това си спомням от моето ученичество. Завърших френска гимназия и в интерес на истината не научих езика в гимназията и то по моя вина. Мислех, че няма да ми трябва никога, но така става, че каквито и планове да си правиш, те нещата по друг начин се случват. Имах една преподавателка по Литература – абсолютен професионалист, но и много студен човек. Понякога казваме, че добрият учител трябва да се държи сурово с учениците си, въпреки че за мен, особено в съвременния контекст, това не винаги е работеща формула. И когато тя ни питаше кой какво ще кандидатства, вероятно очакваше да й отговоря по определен начин, но аз й казах, “Не,не,не, аз няма да ходя на кандидатстудентски изпит по литература, аз ще се занимавам с актьорско майсторство” само и само да я ядосам. Понякога правим нещата уж напук, без да подозираме какво искаме.

Какво бихте посъветвали младите хора?

Съветът ми към младите хора е наистина да осъзнават младостта си и отговорно да експериментират с нея. Трябва младите хора да си се чувстват като такива, защото колкото и време да има докато станат възрастни- този момент идва много бързо. Но един човек може да е млад и на 50, и на 100 години, така че колкото може по-дълго време да останат млади, това е нещото, което бих им пожелал и което често пожелавам и на себе си.

Благодарим Ви много!
И аз ви благодаря 🙂

От Мария Димитрова, Ана Благоева и Андрей Стоименов