В близост до скоростта (разказ)

В близост до скоростта

Имаше нещо забавно във всичко това – като започнем от онзи ескалиращ тип близо до ъгъла, двамата, които се забавляваха с него, онова кафеникаво мъртвешко листо, разглеждано с интерес от човека с цветните очила малко встрани от центъра, пистолетът, който беше насочен към мен, пияната котка имаше сладки очи, жалко, че беше пияна…от време на време ми се затваряха и отваряха очите – обичаха да ме упояват и после да ме будят с амоняк, понякога се стигаше и до любимия на всички адреналин, всъщност, трябва да призная, че беше забавно.

Цветните очила отразяваха неособено приятни цветове или просто заедно бяха неприятни, не знам, но все едно еднорог ми повръщаше в очите, макар че може би заради всички тези изненадващи неща, които вкарваха в мен, аз действително виждах това – виждах розов костюм, странното беше, че дори не виждах истински, това не беше нормално – вече ми се привиждаха фалшиви неща, дори една истинска кожа не мога да видя, и то някакъв ужасен материал, леко пухкав, ама не съвсем, а това не съвсем беше просто ужасно. Всъщност чух и от онези тик-такащи неща, които май мереха ритъм, дето имат една пръчка, движеща се наляво-надясно и то ми приковаваше вниманието, защото беше единственото нещо в тази стая, което можех да понеса, единственото нещо, което можех да видя почти непроменено, малко се въртеше и изкривяваше, губеше се фокусът, но не беше чак толкова зле, даже беше добре. Като че ли само то беше не съвсем развалено, някаква малка крачка във времето – напред – назад и обратно. Точно така, напред, назад, и обратно…като онези, които обикаляха кварталите, за да рекламират поредния цирк, то вече имаше и достатъчно безплатни циркове, трудното е да ги направиш печеливши.

Сетих се как играех нещо като руска ролетка, когато бях малък с кварталните деца, имаше доста радост за кратък период от време. Първите дни беше нещо просто прекрасно – адреналинът, синьото небе отгоре, празният асфалт, чудовищната скорост на колите, сякаш си си у дома. Бяхме на 11-12 години, тогава вече излизахме по-често сами.  Подреждахме се в редица и всеки следващ трябваше да изтича пред идваща кола, но само когато е достатъчно близо, че да има вероятност да го сгази. Не се преценяваше толкова лесно този кратък момент – беше си някакво дребно майсторство. Когато започвахме да играем играта, много подранявахме, но след време като се влюбихме в нея, започвахме да минаваме твърде на косъм. Толкова много бибипкания съм чувал като малък… Всичко върви гладко, детско, забавно, взимахме си сладолед след като вече не можехме да дишаме от часове спринтиране. След определен брой пъти рискуване на живота си започнах да осъзнавам. Не ме интересуваше толкова животът ми – не бях голям егоист. Всъщност с всяко изплъзване от смъртоносните коли, осъзнавах, че нямаше да значи толкова много за мен това, ако не успея да го направя следващия път. И затова продължавах да играя играта. И другите също, не бяхме пристрастени, аз го правих от някаква интуиция за безизходица, а за другите така и не разбрах, не си говорихме много за тези неща, иначе изобщо нямаше да бъде забавно.

Не бяхме виждали никой да тича пред колите като нас, чувствахме го като нещо специално, беше наше нещо, все едно бяхме открили нова планета. Никога не си бяхме помисляли за това какво ще стане с нашите съдби, какво ще стане с животите на тези 11-12 годишни момчета… Но това, което знаехме, макар съвсем бегло, е, че всичко щеше да свърши твърде бързо, усещахме го дълбоко в нас. Дълго време гледахме и надтичвахме скоростта на колите, а те си бяха бързи, защото там където практикувахме тази игра, нямаше пешеходни пътеки, нямаше знаци, нямаше нищо, освен това, което искахме или си мислехме, че искаме. Нямаше ги онези досадни знаци като “Убий скоростта, спаси дете!”. Та, кой може да убие скоростта?

Кой? Да не би пистолетът до мен да може? Не, всъщност не може, ако някой някога си е помислил, че може. Пистолетът може да убие само онова малко нещо – мен, тях, всеки. Малките неща, които сме. И да ме убият, скоростта пак ще ги достигне, защото не бяха толкова добри колкото мен в тази игра.

Някога питали ли сте се защо не малко хора стават добри в едно нещо, а в другото са пълна нула? Това се дължи на това, че не могат да се спрат, защото нищо не ги задържа. Имам предвид, аз бях обещаващ, справях се супер в училище, бях с няколко години по-умен от съучениците си, но това нямаше значение, защото не ме задържаше. Стъпиш ли върху асфалта, животът се превръща в жалка игра, а играта се превръща в нещо живо и така си беше. Трудно мога да обясня какво точно се случваше с главата ми тогава, пък и не само тогава. Не бягах от нищо, по-скоро преследвах някакъв аванс, исках да изпреваря скоростта. И след това щяхме да си починем, след това щяхме да легнем на земята и да заспим за 100 години. Не стана точно така, по-скоро обратното. Никой не успяваше да спи след първото произшествие – Стивън.

Сега за мен е просто като име, но преди беше истинско момче и беше мой приятел, предпочитам да не убивам и тази малка светлина от спомените ми. Колкото и да тъжах тогава, никога не съм бил мелодраматичен, не крещях – Защо взе него, а не мен?! Всичко това беше излишно, шумът от родители, забраната да излизаме за дълго, драсканиците в душите ни – тези неща бяха излишни и няма смисъл да се връщам към тях. Да, Стивън умря. Но какво трябваше да направя? Да му кажа да се откаже от най-прекрасната игра, която сме играли? Това щеше да бъде по-лошо от смърт. И все пак, може би щеше да направи нещо с живота си, ако не беше откривал тази игра, но ние заедно я открихме с приятелите от квартала, които така и не видях след като ме пуснаха да излизам навън самостоятелно след около 3 месеца. КЪ-ДЕ СА ВСИЧ-КИ? Нямаше ги. Бяха изчезнали, така и не разбрах какво беше станало с тях. Минаха няколко години и поради някаква причина така и не ги бях виждал. Търсих по блоковете им, търсих ги навсякъде из квартала, може би просто са избягали от него. И то само за една игра…и то наистина прекрасна.

Беше доста предсказуемо, даже твърде предсказуемо, че ще започна пак да спринтирам пред коли. Тогава вече още повече нищо не ме задържаше. Цялото това спринтиране е дълго губене на контрол върху себе си, губене на себе си.

Поне спечелих първото състезание по пресичане на коли. Чудех се в що за свят живея, щом успях да легализирам такава игра. Но всичко това вече нямаше цвят. Бях на 19, когато я легализирах, просто събирах повече и повече хора, които да я играят. Трябваше да споделя нещо с този свят. Споделих играта с него. Не беше наистина чак толкова трудно. Беше и донякъде в чест на Стивън, избяга твърде рано…

Станах нещо като звезда… обичайните там глупости… станах известен и си имах собствен цирк, играта беше забавление по телевизията, но всъщност никой не разбираше какво означаваше това за мен през тези екрани.

Казва се метроном, това, което измерва ритъма. НО какъв ритъм бих могъл да видя в тази стая – виждах само различни видове насилие. Как изобщо попаднах тук? Лесно. Съзнателно. А аз исках просто да играя, но малко след началото нещата никога не са същите, свършва твърде бързо. И животът ми започваше да свършва твърде бързо, някак без кой знае каква тежест. Не можех да си позволя да ставам тежък, трябваше да бъда бърз, защото колите в моя цирк не спираха и аз също не спирах. В това излязох, че съм най-добър. Със сигурност можех да стана нещо като известен изобретател или нещо подобно, но не ме вълнуваше толкова много, пък и в един момент трябва да бъдеш искрен със себе си и да определиш приоритети си.

Онези свободни, летни дни ми липсваха. Тогава бях свободен и не бях развален и тогава знаех това, защото осъзнавах, че после ще стана несвободен и развален. В това се състои магията на цирка ми, това е трикът, който оформя душата ми.

Метрономът. Тик-так. Тик-так. Как се бях озовал тук, никога нямаше да си изясня точния път, защото потисках спомените си. Те по принцип не са и твърде реални, така че… Знаех, че това е пътят на забравата и смъртта. Знаех го и продължавах, затова ми повръща еднорог в очите. Онзи екзалтираният разправя поредния си безсмислен виц на онези скучаещите двама, изгарящи от дъното на душата си да има какво да ги разсмее, но само се насилват да се смеят. Пияната котка поне все още ми беше забавна, беше едно закачливо намигване на фона на една подвижна черна мъгла. Пистолетът беше насочен към мен от домакина, гледаше ме сериозно, а аз едвам го гледах. Наскоро даже добих тик – натискам си очите, когато мигам, така ми се струва по-лесно, че ще приема куршума, който очаквам вече часове. Върти се и се изкривява пространството около мен. Очите му бяха кръвясали и блуждаещи, пръстът леко натискаше спусъка. Тъй като всичко се въртеше не можех да се фокусирам и погледът ми хвърчеше. Все още чувах метронома поне. Обичам тази дума… тя ми харесва. Вече бях готов, защото знаех, че никой не може да убие скоростта. Тя е тази, която убива, аз така и не се нагодих съвсем към това правило за жалост… Чу се леко щракване… Всички се разсмяха, аз продължавах да мигам, натискайки очите си. Беше забавно донякъде все пак, а и тази пияна котка почти ми заприлича на лъч светлина.

The Cocaingel