Tranquility Base Hotel + Casino на 4 години
На 4 светлинни години от нас се намира космическата пустош.
Ще трябва да пътуваме още поне половин година със скоростта на светлината, за да достигнем най-близката до Земята звезда извън нашата Слънчева система, звездата Проксима или Алфа С от съзвездието “Кентавър”. А за 4 години Arctic Monkeys не само достигнаха въображаемите граници на алтернативния рок, а и собственоръчно започнаха да ги разширяват. Тоест, ‘Tranquility Base Hotel + Casino”, последната тава на маймунките, може да наречем тъмната материя, която ускорява растежа на един цял жанр, а едновременно с това е и причината за охладняването на техния музикален космос (и може би ще доведе до неизбежната топлинна смърт на тяхната вселена…).
След толкова философия човек може да го заболи глава.
Мен определено ме хвана някаква мигрена след като за първи път изслушах “TBH+C” преди 4 години. До такава степен се разочаровах, че избрах да не отида на концерта им в Будапеща за фестивала SZIGET, (който, за любителите на фестивалите, е едно задължително музикално събитие). Метнах някъде телефона, не отворих Спотифай няколко дни. Музика за баби. Това ми беше първото впечатление.
След 4 месеца война срещу маймунките, дойде време за покаяние. Казах си, че просто ще игнорирам последния албум, но мога да продължавам да ги обичам. Поплаках на няколко много язвителни ревюта от “Rolling Stone” и “Billboard” и приех, че Arctic Monkeys, които аз познавах и харесвах, вече ги няма. Беше ги убил един брадат имперсонатор на Алекс Търнър и неговото ново пиано “Steinway & Sons”. Пуснах си обикновения сет “Humbug”, “AM”, “Favorite Worst NIghtmare”, “Suck It and See”… И тогава shuffle-а на Спотифай подхвана непознати песни.
Преживях най-върховния глич в матрицата.
Песните звучаха като да идват от едно друго време… Докато осъзная, че вече съм ги слушала веднъж (с голямо нежелание), бях се обсебила от “Tranquility Base Hotel + Casino”.
Това всъщност не е лесен албум за слушане. Всяка мелодия, макар и лека, е толкова многослойна, че е лесно да ѝ изгубиш дирята. Текстовете са още по-философски и откъснати от реалността от всички предишни лирики на Алекс Търнър. На всичкото отгоре не можеш и да го впишеш в някой жанр, което често помага да навлезеш в настроение за точно определени песни, а и да ти подскаже как да ги слушаш. Но “Tranquility Base Hotel + Casino” е повече преживяване отколкото просто дългосвирещ албум.
***
Сомелиерите имат начин да настроят небцето ти за виното, което ще дегустираш, дори да имаш минимален опит с вино-пиене, и то така, че завинаги да запомниш точно това 100-доларово вино:
чрез история.
Те ти разказват за лозята и почвите, за легендите на римляните, за модерните традиции… създават ти усещането за нов свят, в който ти се потапяш смело, защото те са те подготвили. Тяхната история е твоят спасителен пояс.
По същия начин, в дългата “почивка”, която Arctic Monkeys си взимат от музиката между 2013 и 2018, те се научават на изкуството да ти продадат история. “Tranquility Base Hotel + Casino” е цялостна концепция, но не и стандартния концептуален албум. Преживяването започва още с обложката. Една соц-футуристична фигура лети в черното пространство на квадрата на корицата.
Върху тази леко объркваща картина, самият наблюдател влага смисъл като преплита директното значение на името на албума с изображението, плюс собствения си културен контекст. За западняците това е препратка към sci-fi филмите от 70-те и 80-те, а за нас от пост-Източния блок е онази разпадаща се на съставните си части почивна станция над селото на баба. Във всеки случай, обложката си свършва работата:
навлизаме в света на бетонния футуризъм от миналия век.
Първите няколко акорда на синтезатора и пианото от трак 1 “Star Treatment” ни въвеждат през вратите на тази сграда. Мелодията също е част от този съвсем друг свят и само от слушането на хармонизираните подвиквания на Алекс Търнър ала 80-тарски поп започваме да мислим в стерео и да виждаме аналогово.
Макар че, както вече споменах, не е формално концептуален албум, нишка между песните осъществяват пианото и темата за “хотела”. Всяка песен започва с няколко пиано акорда и slinky китарни рифове. Текстовете също осъществяват затварянето на този свят, защото се въртят сякаш около една идея: тази за славата като заболяване. Вече как да ги четем и слушаме е индивидуално решение.
От цялата работа на Алекс Търнър като текстописец, тези песни са най-свободните, защото едновременно звучат най-лични и разкриват есенцията на чувствата на Търнър, без да ни затормозяват с реални детайли, но и ни оставят ние да открием собствен смисъл в изпятото.
Освобождават и автора, и потребителя.
Като основа на концепцията на албума се откроява една много кратичка, но запомняща се лирика: “1984, 2019”. Пада се като център на парчето “Star Treatment”, но и задава основната идея на цялата тава (за зрелостниците, на които предстои матура: ето това е пример за поанта, която не се намира в края на творбата. Вижте как литературата с всичките ѝ термини ще ви е вечно полезна). Препратката е на две нива.
От една страна, имаме новото звучене на маймунките, което взаимства от осемдесетарския глем рок. От друга страна е романът на Оруел “1984”, който е критика на авторитарните “социалистически” режими, но и разказва за загубата на идентичността в един прехвален, но откъснат от реалността, свят. А не е ли това и славата? Поне за Алекс Търнър е. Така реалността и семантиката на 1984, миналото, директно се прехвърлят върху 2019, новото време.
Лунната станция,
(която се оказва този Tranquility Base Hotel + Casino) е сцената, на която се развиват различни истории от света на Холивуд и Нашвил, където се подвизават звездите. Нуждата от малко рехабилитация и прекалибриране (“Star Treatment”), загубата на ясна представа за целта (“One Point Perspective”), разочарованията и болките от критиката (“American Sports”), постоянното наблюдение и липсата на лично пространство (“Tranquility Base Hotel and Casino”), любовта, която в този свят остава фантазия (“Golden Trunks”),
постоянните ревюта и оценки, които те превръщат просто в продукт (“Four Out of Five”), лукса да получаваш всичко наготово (“The World’s First Ever Monster Truck Front Flip”), постоянната параноя да не изгубиш имиджа си (“Science Fiction”), парада, който поддържаш, за да се държи елитния статут на този фалшив свят (“She Looks Like Fun”) и накрая размиването на границата между филма и реалността (“Batphone”): цялата палитра от мръсни тайни, които се крият зад кулисите и извън прожекторите, извадена на показ с типичен британски сарказъм и евфемизми.
Две песни остават извън този свят:
“The Ultracheese” и “Anyways”( b-side на песента “Tranquility Base Hotel and Casino”) ни приземяват в реалността, може би в сърцето на тази въображаема изтерзана поп величина…
А може и аз да съм се вгледала твърде много в абсолютно празен албум, оставям на вас да решите.
***
Личи си обаче едно: Алекс Търнър е поел щурвала на групата. Този албум е повече негов, отколкото на някой от другите маймунки. За щастие, те го разбират по-добре и от нас. Дали това е просто една голяма шега от типа “можем да правим каквото си искаме и вие пак ще ни се прехласвате”, или е проект от наистина голямо значение за бандата, само те ще си знаят. Каквото и да е, преживяването на “Tranquility Base Hotel + Casino” е неописуемо удоволствие за всеки меломан, който обича елегантната сложност, прекомерната мисъл и самоубийствените музикални рискове…
За да е абсолютно ексклузивно и ултра бомбастично пътуването ви към почивната станция с казино “Спокойствие”, препоръчвам да изгледате и специалната ни селекция от филми, която включва видеото за записването на албума и… това е.
От Яна Ц. Пеева