Тримата амигос или (неочакваната добродетел на мексиканското кино)

Сподели

Интересно е колко много различни светове може да побере нашата скромна планета. И понеже времето и пространството почти никога не са на наша страна, сме си създали навика да откриваме нови земи не само чрез пътешествия. Като един наскоро запалил се киноман за мен е свръхлюбопитно да проследявам различните световни школи. Така не само обогатявам знанията си в необятната материя на киното, но и пътувам до всевъзможни територии, напътстван от някои от най-добрите световни режисьори.

Един от вълнуващите феномени, който няма как да е убягнал на следящите Оскарите, е все по-засилващото се влияние на мексиканското кино. И по-специално на трима режисьори, които са с постоянно присъствие на церемониите на Академията през последното десетилетие. Техните имена са Алфонсо Куарон, Алехандро Г. Иняриту и Гийермо дел Торо или както обичат да ги назовават събирателно – the Three Amigos.

Разбира се, двама от тях са печелили най-престижния приз за Най-добър филм, но там където доминацията им си проличава без свян е в режисьорската категория. В периода от 2014 до 2019 г. тримата мексиканци спечелват общо 5 от 6 възможни награди и то съвсем заслужено. Често, когато виждате някой от тях да приема поредната си статуетка, ще го чуете да споменава двамата си колеги като основно вдъхновение. Тримата амигос се познават много отпреди да пробият на международно ниво и са си помагали взаимно още в първите филми. Заедно с помощта на честият колаборатор и зашеметяващ кинематограф Емануел Любецки (четвъртият от Тримата мускетари), те превръщат мексиканското кино в движеща пластовете сила.

Но кои са те и с какво са се прочули самостоятелно? Ето един малък гид към тримата режисьори и техните блестящи пълнометражни шедьоври.

Alfonso Cuarón

Куарон след безапелационната си серия на Оскарите, 2019 г.

Най-разнообразен и лесно смилаем е каталогът на Куарон. Личи си, че обича да експериментира от филм на филм, и тази му непредвидимост винаги го прави много вълнуващ за проследяване. Играе си както със социални, така и с фантастични елементи и при това никога в строга рамкираност. Първият си голям пробив прави с четвъртия си филм „Y tu mama tembien“ („И твоята майка също“, 2000), който задава интересни теми за младостта в Мексико за тогава. Нивото обаче се вдига значително, когато приема покана да режисира третия филм от поредицата за Хари Потър „Затворникът от Азкабан“ (2003). Дори в нещо толкова очертано и вече голямо той съумява да вкара от собствения си почерк с продължителни кадри без cut-ове и сериозна тъмна атмосфера.

В „Children of men“ (2006) Куарон изгражда един масивен антиутопичен свят, където екшънът е подплатен от напрегнат емоционален заряд. Нещо, което си проличава и в следващият му труд „Gravity“ (2013). С тази си малка космическа одисея той окончателно получава световно признание – и то как иначе с такава буквално главозамайваща операторска работа. Но ако Алфонсо има един киномански шедьовър, то той е последното му отроче „Roma“ – черно-бяла класика за ценители, където драмата и чувствата са единствената нужна разцветка. И най-важното: този филм е истински, защото разказва лични истории от родното Мексико и поставя на фокус обикновените хора в обикновени роли.

Alejandro González Iñárritu

Иняриту (вдясно) и Майкъл Кийтън на снимачната площадка на Бърдмен

Труден е стилът на Иняриту и определено не е за всеки. Филмите му, особено по-ранните испаноговорящи, са напрегнати, трудно предразполагащи и в едни тъмни мрачни тоналости. Неговият свръх-реализъм също като Куарон използва много продължителни кадри, но и много close up-и върху лицата на героите и всеки измъчен стон, който издадат. Всеки негов протагонист се опитва да се справи с непоносимата натрупана вътрешна тегоба, която го е настигнала, и това рядко прави зрителя безразличен към него. Режисьорът не само иска да го държи на ръба на седалката през цялото време, той желае да го направи активен участник в действието с всеки вложен кино подход.

Първите си дългометражни ленти той прави съвместно със сценариста Гилермо Ариага. От тях може би най-амбициозен е последният „Вавилон“ (2006), където се разказват 4 истории на 3 различни континента на 5 езика и пак не са нужни субтитри, за да се улови майсторството на универсалния език на киното. Лингвистичните постижения не стигат дотук: уникалното представяне на Хавиер Бардем в „Biutiful“ (2010) му донася първата изобщо номинация за главна роля, изпълнена изцяло на чужд език.

Перлите в короната на Иняриту обаче си остават двата му back-to-back филма „Birdman or (the unexpected virtue of ignorance)“ и „The Revenant“. Първият е модерен шедьовър както технически, така и като история с неповторима иронична стойност. Заснемането, наподобяващо one-shot техника, вкарва допълнително театралност в сценичната обстановка на филма, а музикалният съпровод е също толкова суров и настървен. Но най-вече звучният шамар, който този филм лепва на всички превзети и провалени актьори, критици и най-вече на самозабравените блокбъстъри, продължава да кънти звънко из коларите на индустрията. Година по-късно пък Леонардо ДиКаприо буквално пропълзява и изстенва в агония пътя си към дългоочаквания Оскар за главна роля в свирепата природна картина на „Тhe Revenant“. Иняриту може да борави с много, може и с малко и това винаги трябва да е заплаха към конкурентите му, особено онези с комиксовите супергерои.

Guillermo del Toro

Дел Торо, О. Спенсър и С. Хокинс на снимките на „The Shape of Water“

Най-разпознаваем, но и най-специфичен е стилът на Гийермо дел Торо. Неговата голяма тема са създанията от свръхестествен тип, които в никакъв случай не се ограничават само до страшни чудовища. Интересът му към фентъзи жанра е очевиден, а работата му с костюми и продукционен дизайн – задълбочена до последния детайл. Дали в диалозите и комуникацията, създаването на околната среда или в звуковото оформление, режисьорът винаги се опитва да извлече нещо повече от зрителите и героите си, така че да превърне дискомфорта им в повод за нови прозрения.

Ранният период от кариерата на дел Торо се увенчава повече с хоръри и страшни филми, но постепенно след това той успява да намери своя ритъм и да работи по-универсално. Към днешна дата няма толкова много ленти с безспорни качества, но дори и малкият отрязък от важните му филми има съществена есенция в себе си. Двата „Хелбой“-я успешно примесват приличен хумор в комиксов супергеройски сюжет, по време по което този жанр още не доминира в киносалоните.

„Pan’s Labyrinth“ (2006) дава интересен прочит на гражданската война в Испания и неестествените начини да избягаш от такъв кървав конфликт. (Интересно е да се вметне, че Алфонсо Куарон е сред продуцентите му в годината, в която и той, и Иняриту пускат съответно „Children of Men“ и „Babel“ – трите филма бързо стават посестрими). Но това, което се счита за magnum opus на дел Торо, е последният му „The Shape of Water“ (2017). Носителят на Оскар за Best Picture е разкошен във всяка отношение. И нека стряскащият рибо-хуманоид не ви отнема от магията на тази любовна история за допълването и говоренето без думи. Картината се движи гладко, езикът е бариера и инструмент едновременно, а употребата на зеления цвят тук е като никога досега. Важен филм не само за режисьора си, но и за кино любителите по целия свят.

От Момчил Бонев

Слушайте последния подкаст на Момчил ТУК!