Goth – отвъд грима, границите и шиповете

На перфектния кръстопът, на който нито си невинен като дете, нито си поумнял (да речем) като възрастен и годините ти завършват на -найсет, по теб се лепят етикети. Лепят се до живот, като просяци по някого, излизащ с ново ОСВ от кварталния магазин в 3 сутринта. Горе-долу 5 минути след като първият ти е мацнат с плюнка на челото, ти осъзнаваш нещо важно – в историята на човечеството може би няма нито един с право залепен етикет. В следващите 5 минути ти става ясно и защо – защото двете най-важни неща в лепенето на етикет са да мислиш, че знаеш всичко, и да си в брутална грешка. Затова, ако между ушите ти не вее вятър като във Великата прерия, ти сядаш и намираш статия по въпроса. Ако въпросът и етикетът са goth, това е статията.

Goth-ът на пръв поглед

Готите са сред народностите, движещи сили на Великото преселение на… Чакай, не тези готи!

Готическата архитектура е стил, който процъфтява по време на Късното средновековие. Той еволюира от романската архитектура и е наследен от архитектурата на Ренесанса. Стилът възниква през XII век във… Не, бе, другата готика.

Готиката е жанр в европейската литература, водещ началото си от XVIII век и процъфтяващ през XIX и XX. Сред представителите му са Ан Радклиф, Уилям Бекфорд, Мери Шели и Едгар Алан По, известен с любовта си към гарваните и братовчедка си, която е била само на… Добре, майтапът се изтърка след втория път.

Шипове? Налице. Дрехи? Всеки цвят, стига да е черен.

Грим, прическа? Дааа, любими – колкото по-нетипично, мрачно и ефектно, толкова по-добре. Ако призрак те покани да отпразнувате годишнина от насилствената му смърт, ти си отлично екипиран. И все пак, ако прегледате коя да е тема в кой да е форум от последните колкото си искате години, ясно определение за goth като музика и стил трудно ще намерите. Етикети, обаче колкото искаш. Позьор, депресар, емо и едни други неща, които нямат шанс да минат през редактора ни. Имена на групи хвърчат като гранати и хора, които сигурно приличат повече на насекоми зад екрана, размахват мненията си като неандерталци. Затова, нека се върнем в началото.

А в началото бе…

Негърът.

Годината е 1956-а, популярен е блусът, а афроамериканцът е Screamin’ Jay Hawkins. Песента, на която е вдигнал мерник, е “I Put A Spell On You” – относително стандартно валсоподобно парче, което просто си плаче за блус вокал. През предходната 1955-та Хокинс му е дал точно това, записвайки балада, ясно вдъхновена от “Pledging My Love” на Johnny Ace. Ейс и Хокинс ги свързват най-видимо три неща – суровият музикален талант, липсата на граждански права и многото бели фенове, които им се радват малко като на животни в зоопарка. Чък Бери и неговия рокендрол, редица черни музиканти и техните блус, соул и прочие – все продукти на култура, която е на път да пръсне остатъците от расистки отношения в САЩ. Предстои им също да бъдат присвоени и от повече или по-малко кадърни бели имитатори, от които ще се родят групи като Beach Boys и Beatles след време.

Но дори сред приливната вълна креативност и енергия на сънародниците си Джей Хокинс е на път да изпъкне. Макар заради смяна на лейбъла да му се налага да презапише “I Put A Spell On You”, той все още се отнася към идеята на песента сериозно, както Nina Simone например. И тогава на сцената излиза продуцентът му Арнолд Максин. Според него Хокинс и момчетата му са твърде стегнати. С помощта на ребърца, пиле и достатъчно алкохол, че Хокинс дори да не помни впоследствие как е направил записа, Максин спомага за раждането на новата версия. В нея Джей Хокинс крещи, рязко напряга и заглушава гласа си, грухти, стене и прочие неща, заради които песента му получава забрана да върви по радиото.

 

“Разбрах, че мога да направя с една песен повече, ако я унищожа”, признава певецът.

И в това той е сериозен – при изпълнения на живо той се надига от ковчег, носи вуду дрънкулки, облича се като шаман. “I Put A Spell On You” в неговите ръце се е превърнала от любовно излияние в нещо много по-мрачно, в буквално омагьосване на някого с всички зловещи импликации. Въпреки че песента не е допусната в класациите или по радиото, тя добива култов статут, именно заради радикалните промени и абсолютното посвещение на театралността.

Тук се открояват няколко черти, ключови за goth като музикално и стилистично явление – мрачна театрика, просторен и разстроен звук, ефектни и детайлни костюми в тъмни цветове и неумолима атмосфера. От това безпардонно съчетание на пищност и тъмнина в поп музиката с времето ще изплуват пънка, пост-пънка, но най-вече шок рокери като Алис Купър и Мерилин Менсън. И всичко това може да се проследи, макар и тихомълком, както често е с американската музика на XX век, към един чернокож и неговите черни идеи.

А после?

Не за последен път основите на goth-a като жанр ще бъдат положени чрез алкохол и изкривяване на любовна поп песен в нещо по-поразяващо. Този път пакостникът е Джим Морисън, класически екземпляр от вида “секси вокалист”. Меланхоличен, поетичен и може би фаворит на баща ви, Морисън дебютира с групата си, The Doors, през януари 1967-ма. Хит става песента “Light My Fire”, но за нас е важно друго парче, също от първия албум на групата – “The End”.

Изпълнявайки песента в иконичния за редица рок групи бар Whiskey-A-Go-Go, The Doors я променят всеки път. На излизане от бара и влизане в дебютния албум “The End” вече е 11-минутно представление с размах, простор и много по-обширен поглед върху тъгата, загатната в заглавието. Митология, психаделика и насилие се преливат от едно в друго в текста. На фон вие погребален орган, подкрепен и често засенчван или засенчващ скромните барабани и наситената със съдбовност китара, чийто ритъм носи далечно Източно влияние.

При все това най-важният принос за goth-a тук се крие във вокала. Морисън винаги е обичал художествената декламация на поезия като текст и тук не е пропуснал. Едипово-апокалиптичните картини в думите му се носят на дълбок, монотонен баритон, на който ще подражават и който ще усъвършенстват певци като Иън Къртис (Joy Division) и Андрю Елдрич (Sisters of Mercy). В крайна сметка точно нездравите теми и унилото поднасяне на текста ще накарат музикалния журналист Джон Стикни да нарече песента “горяща в пламъци, електрическа и сатанична”, а групата да определи като gothic rock, което се случва за пръв път в печатно издание.

Понякога болката е твърде силна, за да бъде осмислена или дори издържана… Това не я прави зла обаче и не я задължава да бъде опасна. Но хората ги е страх от смъртта дори повече, отколкото от болката. Странно е, че ги е страх от смъртта. Животът боли много повече от смъртта. Когато умреш, болката приключва. Така че да – краят е приятел, предполагам.”

Така Джим Морисън оправдава рефрена в последната песен от албума, изстрелял го в класациите: “My only friend, the end”. Едва ли и до собствения си край през 1971-ва певецът е подозирал колко е дал на жанр, който не е доживял да види, чрез мисълта и чрез гласа си.

В това време на другия край на Щатите…

Лу Рийд, китаристът на The Velvet Underground, настройва китарата си по един от любимите си начини-всички струни на една нота. Тази конфигурация той нарича “щраусова” и тя придава лесно разпознаваемо бръмчене на инструмента. Доколкото той разбира защо и публиката му се наслаждава на този музикален трик в песни като “Venus in Furs” и “All Tomorrow’s Parties”, Рийд не вдява защо текстът на тези песни предизвиква смут тук и там сред слушатели и критици.

На тези неща можете да се насладите, като ги четете. Защо не бихте ги и слушали? Това съчетава забавата на четенето им със забавата на рок музиката.”

Талантливият китарист и не помисля, че през 1967-ма забавата в изразяването на емоционални битки и пороци чрез образи на садо-мазо порнография е още слабо позната. Той и групата му вече са оставили, а им предстои и още да оставят, чертежи за редица жанрове – от пънк до краутрок, от shoegaze до no-wave. В goth контекст завещанието на The Velvet Underground е точно разстройването на китарата – не е толкова важно какво е, нека просто допринася за ширината и интензитета на бездната.

 

 

Goth-ът ще получи и още един важен подарък от тази група, оказала такова сериозно влияние върху голяма част от рока след късните 60 на миналия век. От рок критика Ричард Голдстайн тя е определeна като “Полубогиня, полу-ледена висулка”. За него гласът ѝ е “като събуждащо се сутринта виолончело”. Меките овали на гласа и пеенето ѝ отекват в The Cure, Siouxsie Sioux&The Banshees и Björk. Тя е

Nico

А Нико е много неща. Немкиня, страшно талантлива певица, хероинов маниак и майка на традиционното понятие за женска goth визия, (а също и на син). През 1967-ма обаче Нико все още е млада и пристрастена към едно-единствено нещо – да разгърне творческия си потенциал със себе си в центъра на всяка крачка. Макар в албума си с The Velvet Underground тя да пее само четири песни, нейният талант веднага е забелязан и нейни приятели от сцената горещо я молят да работи самостоятелно.

Нико не се престрашава на 100% от раз. В дебютното си солово произведение “Chelsea Girl” певицата е руса, съвсем конвенционално красива и пее песни, написани от нейни приятели – Джон Кейл и Лу Рийд от Underground, Боб Дилън и Джим Морисън. Всички те знаят колко презира тя видът ѝ на руса хубавелка да създава впечатлението, че не е сериозен творец. Затова Нико, по съвет на Морисън, се мести на половин континент разстояние и започва работа по албум с изцяло свои песни.

За да може формата ѝ да последва функцията на музикант, стремящ се да бъде и да открои себе си, тя променя стила си. Гардеробът ѝ потъмнява, в контраст косата ѝ приема кървавочервен цвят. Фолк (не български поп-фолк, слава на Вишну) нотките, отначало доловими тук и там в гласа ѝ, изчезват. Изчезва и склонността ѝ да следва стандартната структура на една песен, господстваща във времето ѝ. Резултатът е “The Marble Index” (1968), в който Нико заменя бръмчащите китари на Рийд и Кейл със собствени инструменти, не по-малко душевни и протяжни. Ударните инструменти, пиано нотите на гроздове и виолата са изборът на певицата, която вече много по-уверено крачи напред с разбирането си музика и за Аз.

 

 

Любимият на Нико разстроен хармониум (доста нетипичен за един рок музикант инструмент) и непукизмът ѝ към обикновената структура на една песен оставят неизличими следи в начина, по който актове като Cocteau Twins, Bauhaus и Joy Division ще композират музиката си по-нататък. Дълбокият, силен глас на немкинята пък е видим в по-очевидни наследници като Siouxsie Sioux или в по-малко очевидни, като Björk.

Скелет, мускули, сухожилия, нерви, движение

“То е живо!”, би възкликнал Алис Купър, ако беше фен на Чудовището на Франкенщайн. Определено би подхождало на мрака в лириката и сценичното му представление – все пак говорим за човек, създал песента “Dead Babies”. Обединявайки вокалните изстъпления и черната (ха-ха) театрика на Джей Хокинс с рока на настъпващите 1970, Алис Купър е ключов за първото поколение готическа естетика. При това той изобщо не го цели. Той е едно от вдъхновенията на явлението, съществуващо някъде между рока и метъла. Такъв е и например дебютният албум на Black Sabbath, чиято тъмна епика ясно вдъхновява заформящите се goths.

Именно черната театрика обаче дава на Купър място в този текст. Наметала, макабре грим, многобройни изсценировки на самоубийство – нищо от тези и всичко помежду им не е чуждо на Алис Купър, когато той излиза на сцената. И нека сме честни – когато Боб Езрин вземе твоята песен за родителско нехание (“Dead Babies”) и я преобрази в “готическа класика” (думи на самия Купър), ти не задаваш въпроси. Ти прекрояваш текста, за да стане той сърцераздирателен разказ за майка, отрекла се от детето си, излизаш на сцената и насичаш бебе-кукла с брадва, докато пееш. Не забравяй и да изсценираш обесването си.

Съчетано с музиката ти, такова изпълнение дава първия завършен плод на goth движението по звуковите вълни – просторно, атмосферно и безмилостно изследващо всяко тъмно кътче на душата. Не вреди и че ще повлияеш директно на Мерилин Менсън и Роб Зомби. На този фон Джон Лайдън от Sex Pistols да нарече албума ти (“Killer”) най-великия рок албум за всички времена може да ти се види направо обикновено.

Но не липсва ли нещо?

Не, не цитирам учителя си по литература, който чете най-новото ми стихотворение. И не, отговорът не е “покритие на претенциите”. Отговорът е Glam Rock.

 

 

Дебилно? Може би. Но goth-ът никога не би бил това, за което си мислим, когато чуем думата, без цветовете и естетиката му първо да са минали през ярката палитра на глам рока. Крещящите дрехи, бледият фон дьо тен и любовта към молива за очи са неща, които двата жанра споделят без никакво съмнение. Брокатът – не чак толкова, глам рокът може да си го запази. Но не (само) заради това всяка голяма британска goth група от първо поколение посочва T-Rex, Roxy Music или Дейвид Бoуи (в произволна комбинация) като вдъхновение.

Едно прослушване на бавния, болен орган в “In Every Dream Home a Heartache” (Roxy Music) или малко внимание към факта, че това е извратена балада за надуваема кукла, и налице имаме… нетипичната сексуалност и звуковия заряд. Налице е и Брайън Ено, чието разбиране на пра-goth звученето е повече от инцидентно. След като напуска Roxy Music през 1973-та, той дрънчи абстрактно в парчето “Blank Frank” или звучи като най-ритмичната, най-catchy повредена пералня в “Third Uncle”. Последното на практика дава прототип на звука на Joy Division – хипнотичен, монотонен вокал, почти заплашителен барабан и насечена китара. Черешка върху протоготическата торта Ено слага през 1977-ма, когато заедно с Боуи произвеждат “Low”, любимият LP на Робърт Смит от The Cure. Последното трябва да говори само за себе си.

“Мразя те, но съм ти длъжен”

Не, не е нова балада на Слави Трифонов. Нещо подобно пееха и Остава в един момент, но и това не е. Не, това описва най-общо отношението на публиката към следващия екземпляр, Suicide. Почти българската наглост да се нарекат “самоубийство” и да излязат с барабанна машина и ранни синтезатори вместо барабани и китара печели на групата две определения през късните 70-те – една от най-оригиналните групи и една от най-дразнещите. Наглостта им да бъдат така оригинални се дължи не само на новаторските за времето инструменти, които ползват, но и на факта, че те първи се самоопределят като пънк.

И все пак, стилът им не следва точно чертежа на жанра, който по това време с колене, лакти, зъбене и плюнка си проправя път на американската сцена. Не, акцентът върху синтовия звук и барабанната машина, вместо към измъчените китари, ражда по-друго, по-душевно звучене, с което някои парчета попадат точно в лоното на gotha. Перла в короната там е “Frankie Teardrop” – десетминутна епика за баща, който работи във фабрика и който от мъка и безпътица избива семейството си, а после прекратява и себе си. Суровата, смразяваща емоционалност, нектар на gotha, се откроява не само в текста, но и във вокала. Той трепери, разкъсва се на места, сериозен и суров е. И до днес Алан Вега, от чието гърло се изтръгват всички звуци на песента признава, че го е страх от някои крясъци, които той разпръсва из нея. Защо? Защото почти е припаднал, докато ги е изкарвал от себе си.

 

 

Техническата страна на нещата не оставя певеца без покритие. Мартин Рев създава усещане за нещо средно между пуста катедрала нощем и изоставен завод с минималистичния си синт, а Крег Леон допринася продуцентски с реге реверберация за певеца. Последното най-вероятно идва от още едно неочаквано за темата място – работата на Леон по записи на Лий Пери и Боб Марли. Това е последното от техническата страна на нещата, които goth изпълнителите на бъдещето ще дължат на Suicide.

Полирани до черно

Имаме си първата goth кралица вече от десетилетие, та сценарият повелява да имаме и goth power couple. На призива отговарят Lux Interior и Poison Ivy, основатели на The Cramps, чийто истински имена са твърде скучни. На сцената, над листа и надвесени над инструментите си, те се стараят да са максимално далеч от скучни във всяка една секунда. За 30-те години, в които траят връзката и групата им, Interior и Ivy не щадят грима, косата и каквото още им попадне, за да разкрасят хорър естетиката си.

The Cramps не са първата група с чудовища от филми на ужасите в творчеството си, но определено са първата, отдала се толкова брутално на театъра в това да разказваш истории за тези същества. Наистина кой по-добър да възпее Човекът-Муха от петдесетарския B-movie от Interior, прилепочовекът? С вокална техника, малко наподобяваща тази на Елвис Пресли и китарата на Ivy, изпържена като гимназист лятната ваканция, The Cramps създават усещането за Човека-Муха.

Разбира се, The Cramps не са се нарекли goth, за да имат общо с течението- точно като любовта  и красиво грешните решения в живота, то идва без напъване. Самите Cramps се определят стилово с думата psychobilly, описваща тяхното осъвременяване на стар по тяхното време рок, известен точно на десетима души поради безсрамната си антисоциалност. Тяхната любов към хорър пънк представлението обаче ще се запази от групи, по-близки до нас, отколкото до баща ни и дядо ни – AFI, My Chemical Romance и така нататък.

My beautiful friend, the end (of the line)

Косата – чаровно бръкване в контакта. Гримът – съвременна (за 1980-та), феерична Клеопатра. Авторът – трудно може да я гледа повече от минута, защото му напомня на взривен романс. Що е то?

Siouxsie Sioux, разбира се.

Сред британските оформители на goth-a, а по-ясно и сред пост-пънк иконите, не се намират по-ярки представители от Sioux, групата ѝ-The Banshees-и-Joy Division. Освен че развиват понятието за женска goth естетика, базираните в Лондон Banshees са и сред първите групи, удостоени с названието пост-пънк. Това се случва и с Joy Division от областта на Манчестър, и е симптоматично за последните от първата вълна британски пънк групи, получили широка известност и сериозни договори.

The Banshees дават на goth-a не само певица със силен глас и визия, която имитират днес предимно хора, които не я схващат. Приносът на групата е и бягството от рамките на пънка – те нито звучат като повечето пънк групи, вече накарали големите лейбъли да се примирят с популярността им, нито свирят песните си като състезание към финиша. Ще оставя отново Робърт Смит да довърши мисълта, понеже той е творец, а аз прекарвам 16 часа на ден по пижама:

The Wire и Siouxsie Sioux&The Banshees – на тези две групи истински се възхищавах. Те значеха нещо и бяха толкова по-различни от това, което правехме с The Cure. Преди тях аз исках просто да бъдем Бийтълс на пънка.’’

Защо това не е точно комплимент от страна на Смит към собствената му група ще оставя за друга статия, за да не приспя и другата половина от публиката. Книгите и албумите говорят най-ясно – през 1981-ва Siouxsie се придвижва към goth-a такъв, какъвто го описваме дотук, с албума “Juju”, а година по-късно Смит я следва с “Pornography” на The Cure. Цитатът пък идва от официалната биография на Sioux&The Banshees от 2003-та.

Освен че са сред любимите теми на онзи приятел, който настоява да светне всички какъв е спец по музика, Joy Division са знакова пост-пънк група. Безнадеждната, безкомпромисна орис в звуците на “New Dawn Fades” (1979) не се нуждае от моите драсканици за описание, а същата година излиза и “Unknown Pleasures”. Приятелят от първото изречение е твърде вероятно да не е запознат с групата отвъд този албум, и шансът е 50/50 да не може да обели дума кои групи са били повлияни най-силно от продукцията му. Обширна и тъмна като пещера, работата на Мартин Ханет оставя ясен отпечатък върху Bauhaus, The Killing Joke и Southern Death Cult.

Точно между Joy Division и Bauhaus, които се прокрадват вече над 3000 думи из текста, границата между goth и пост-пънк се размива здраво. Отново през 1979 г., сформираните в Нортхамптън готици изгряват на сцената с “Bela Lugosi’s Dead”. Можеш да си разходиш кучето, да измиеш чиниите и да си направиш закуска, преди да усетиш, че е “започнал” този мрачен монолит. С бас, винаги заплашително зад гърба ти като човек с качулка в алея 2 сутринта, боботеща китара с влияние от дъб-реге звука, тракащи като танцуващи скелети барабани и вампиричен ритуал в текста, “Bela Lugosi’s Dead” отмята общо взето всички кутийки, които изграждаме толкова време. Самите Bauhaus слагат завършващия щрих – когато пресата ги определя като първия goth rock в завършен вид, те колективно повръщат в леген и никога не приемат етикета.

 

 

Нито една от групите не приема този етикет. От Bauhaus конкретно тръгва традицията нито една група, която се изкушаваме да окачествим като goth, да подлага челото си за този етикет. А понеже музиката е като най-потния съученик след физическо и очевидно не съществува във вакуум, тя се променя. Днешният goth и производните му не звучат като “Bela Lugosi”, записана на осемпаундова демо касетка седмица след създаването на Bauhaus. Не звучат и като Джей Хокинс, Сюзи Сю или творчеството на Робърт Смит. Но където има мрак, вътрешно мъчение, меланхолична поезия и любов към чудовищата и черното, винаги ще го има goth-a. В тях всеки етикет, всяко име се разтваря и остава само усещането.

 

От Велислав Ганов