The Car на Arctic Monkeys година по-късно

Сподели с приятели

Музика за колата и концертната зала: The Car на Arctic Monkeys година по-късно

Не бих пропуснала момент да пиша за Arctic Monkeys. Или поне така си мислех, но ми трябваше цяла година, за да се престраша да напиша нещо за последния им албум, The Car. Турнето към албума завърши едва преди няколко дни с няколко сета в Дъблин. Но реално на концерти свирят най-малко от него и повечко от първите им четири албума… Дали знаят, че The Car не е любим на феновете, или те вече нямат желание да пишат музика за фестивали и концерти? Можем само да гадаем.

Аз хвърлих боб, гледах на карти и гадах на кафе цяла година.

И кинти хвърлих да отида да ги видя отново на живо на фестивала Rock Werchter, който те затвориха с толкова впечатляващ сет, че до ден днешен си мисля за този концерт всекидневно, по няколко пъти на час. От сценографията до музикалната селекция, всичко беше направено с вкус и мяра. Това беше един стилен, изтънчен рок концерт. А тези епитети май никога преди не са използвани, за да опишат каквото и да било свързано с рока като жанр. Уви, маймунките си знаят. След гадаене и гледане на The Car на живо… пак ми трябваше време да осмисля какво точно не му е наред на албума.

Истината е, че много харесвам The Car.

Албумът е музикантски: многопластов и сложен, залага основно на джаза за опора. Песните са тихи и нежни и впечатляват с минимализма си. Алекс Търнър вече съвсем е разгърнал вокалния си диапазон и не може да изпълнява старите песни с онзи Humbug и Favorite Worst Nightmare речитатив, окончателно е пораснал (няма лошо, на 37 е все пак).

Мат Хелдърс на барабаните е сдържан, почти незабележим. Ник О’Мали винаги си е бил джазмен и сега му се отдава възможност да блести на баса. Джейми Кук го държат на каишка и му дават да се вихри на соло китарата само за цвят, но не колкото душата му иска. Общо взето, това е албум на зрели музиканти. Не може да се каже обаче че Алекс Търнър задава тази нова посока собственоръчно. Цялата банда вече е надраснала AM дните си. Дори старите си песни забавят, синкопират и джазират. Така всеки концерт е различен и изненадващ.

На някои промяната не се харесва.

Дори им е смешно как публиката вече не може да пее заедно с Алекс, който си има собствено темпо и разбиране за фразирането на текстовете. Има колкото искате TikTok видеа като доказателство. Енергията на маймунките обаче си остава същата. Концертите са всепоглъщащи и са едни от тези редки моменти, когато се чувстваш сякаш светът е спрял за миг със затаен дъх. И когато краят настъпи, е неочакван и тревожен момент, не можеш да си намериш опора. Светът издиша и всичкото време, за което е бил в покой, се стоварва върху ти като торнадо, отнася и последната надежда за баланс.

И все пак Колата… The Car.

Прекрасен, но и абсолютно разочароващ албум. За мен основния проблем е, че този път не се чувствам част от света на маймунките. За първи път усещам бариера. Всеки път като го слушам, (а съм го слушала от-до толкова пъти, че имам съмнения, че това ще е най-слушаният ми албум в Spotify Wrapped) оставам с чувството, че нещо не съм разбрала или не съм чула правилно. Не е концертен албум, заради което няма как да използвам трика, с който разбрах и се влюбих в Tranquility Base Hotel and Casino.

The Car e албум, който изисква много от слушателите. Дори е подреден много объркващо! Сама се опитах да го пренаредя, така че да има и чисто музикално повече смисъл, но се провалях всеки път. Може би просто ми трябват няколко години още и аз да порасна до нивото на Алекс и компания. А може би досега ми е липсвала подходящата уредба и атмосфера, за да мога да му се насладя в цялост.

Въпреки всичко, в The Car има няколко песни,

които влязоха в плейлиста ми с любими песни на маймунките. „Sculptures of Anything Goes” е брилиантен и много емоционален трак. Отвориха сета си на Rock Werchter с негова удължена версия и беше абсолютно разтърсващо преживяване. Началния трак „There’d Better Be a Mirrorball” е също вълшебен и съм неспособна да го прескоча ако се появи изневиделица в някои shuffle. И последната песен от албума „Perfect Sense” е като панделката, която затваря подаръка и придава на цялостния продукт смисъл и блясък.

Колкото и кусури да се опитваме да вържем на Колата, в крайна сметка те нямат никаква стойност. Маймунките ще продължават да правят музика за себе си, а на концерти да изпълняват шлагерите от цялостното си творчество за нас.

Препоръчвам да отворите отсега нова спестовна сметка за следващото им турне: на живо поне никога и никого не разочароват. Какъвто и да е следващият им проект, истинските фенове пак ще научат текстовете за отрицателно време и да се бият за място точно пред сцената, в краката на тези рок великани.