Теодора Маркова: Чрез историите оценяваме собствения си живот

Сподели с приятели

Теодора Маркова е един от най-големите съвременни български сценаристи. В богатото ѝ портфолио са заглавия като ,,Стъклен дом“, ,,Революция Z”, ,,Фамилията“, ,,Под прикритие“, ,,Денят на бащата“, ,,Дъвка за балончета“ и други. Сами се сещате, че с един такъв събеседник не се правят интервюта за 10 минути. Предстои един доста дълъг разговор за важността на сценариста в света на киното и за процеса, през който се преминава, за да може текстът да стигне до екрана.

Има и съвети към младите хора, които искат да станат сценаристи.

 

Здравей, срещаме се на фестивала за късо кино In The Palace. Голям фен съм ти от работата ти в ,,Под прикритие“. Имаш богата кариера, пълна с филми и сериали. Би ли ми обяснила разликата между това да пишеш за кино и за телевизия?

Разликата е огромна в самата организация на работата. В работата като драматург обаче няма кой знае каква разлика, защото аз считам, че всяка история, независимо дали е късометражна, за филм или за сериал, тя някак си е фрактална. Тоест дори всяка сцена трябва да е минимодел на целия филм, всеки епизод трябва да бъде минимодел на целия сезон, всеки сезон трябва да бъде минимодел на цялото нещо. В този смисъл, ако говорим за чисто творческата работа и за писането, подходът към героите и изграждането на историята не е много различен.

Естествено, трябва да си знаеш аудиторията,

а ако става дума за филм да следваш чувствителността на режисьора. Оттам нататък основната разлика са сроковете и отговорностите. Ако киното е запазената територия на режисьорите и там той е всичко, ти като сценарист помагаш на режисьора да се изрази и в края на краищата неговият отпечатък е финален.

В телевизията сценаристите са нещо като основни автори. Много често в чужбина, а вече и в България, сценаристите в сериалите са и креативни продуценти, тоест тяхното виждане трябва да бъде последвано от всички останали творчески екипи, защото там водеща е историята. Сега в това разминаване се роди и бумът на платформите и сериалите, защото голяма част от авторското кино, особено в Европа, стана по някакъв начин далечно на зрителите. А зрителите не могат да живеят без истории още от времената на първобитните хора, когато предците ни са сядали около огъня и са си разказвали истории.

Чрез историите оценяваме собствения си живот, търсим да отговорим на въпроса как живеем, дали е правилно или грешно. С други думи човек винаги има нужда от истории, за да може да понесе живота.

Заради това си мисля, че в последните години в сериалите, които вече категорично избягаха от прозвището ,,телевизионен театър“ или ,,мелодрами“ и станаха високо художествени произведения,  започнаха да привличат толкова много зрители. Отливът от киното отиде в платформите. Но отново основната разлика е чисто в организационния процес. Когато си в сериал и си в продукция, писането е много тежко, гониш срокове, в някой момент трябва да затвориш сценария, макар и да не си безкрайно убеден. В киното имаш малко повече време да се луташ.

 

 

Случвало ли ти се е в кариерата ти като сценарист да работиш по повече от един проект на веднъж? Ако да как се справяш с цялото това нещо?

Мисля, че по-скоро не ми се е случвало да работя само по един проект (смее се) но те са в различни етапи. Не ми се е случвало да съм в един и същи етап на два проекта едновременно, но много често единият ти проект е на ниво развитие на библия и пилотен епизод, което е минималната база, за да тръгнеш да търсиш финансиране. Изработваш това нещо и продуцентът тръгва да търси субсидии. В този момент в друг проект си на ниво препродукция, да речем написал си сценариите и почват четения с актьори и режисьори. В трети проект си на постпродукция, където хората си мислят, че сценаристът няма работа, но това не е така.

Особено в телевизията сценаристът гледа всички епизоди.

Някои излизат по-дълги, други по-кратки, някои сцени не са се получили и пак е важно ти да бъдеш много адекватен от първия до последния момент. Тъй че непрекъснато се случва. Имала съм различни начини да се опитвам да съвместявам нещата. Единият е бил – от понеделник до четвъртък е единият проект, петък – неделя е следващият, защото влизането в различни сюжети в рамките на един и същи ден е много трудно. Има случаи, в които ти звънят и ти казват: ,,Селектирани сме еди къде си, но искат един бърз синопсис“, в този момент ти трябва да изключиш от това, което в момента правиш и да минеш на другата тема. Винаги основното усилие е по един проект, но това не означава, че по другите няма какво да се прави.

 

Как се чувстваш, ако по време на постпродукцията видиш, че дадена сцена не се е получила така, както ти си искала да я напишеш. Има ли разочарование и конфликт между режисьор и сценарист, защото работата на сценариста е пренебрегната?

Разочарование е меката дума. Чувстваш се много зле, но да кажем, че с годините човек започва да си избира хората, с които да работи.

Започваш да отсяваш тези, с които нямаш общи естетически разбирания от тези, с които имаш и винаги нещо те изненадва дали в едната или другата посока. Изпитвала съм и двете неща – огромна благодарност към това как актьорите, режисьорът, операторът, монтажистът и всички останали в този процес са подели твоята първоначална идея и с твоя почерк са се опитали да вървят по твоя начин, а съм изпитвала и обратното.

Просто в един момент приемаш, че това е част от работата.

 

По-рано на уъркшопа, който направихте с твои колеги, се спомена, че работата на сценариста е 33% от една продукция. Според теб добре ли се оценява трудът на сценаристите в България?

Мисля, че в последните години нещата започват да се подреждат така, както е в чужбина. Вярно е, че ако нямаш достатъчно добра подготовка с режисьор, оператор, монтажист, актьорите и художника, ако не сте минали всеки един детайл, когато отидеш на снимки и видиш, че нещо не е както трябва, там вече е твърде късно да се реагира. Според мен основната работа на сценариста след написването на сценария и в работата на режисьора са следващите драфтове е добрата подготовка с всички творчески департаменти. Трябва всеки да разбере какъв е първоначалният замисъл и какво се търси в проекта. Ако това е пропуснато, останалата част или 66% могат да се спънат.

 

Имаш ли досег до млади хора? Имаш ли наблюдения дали професията на сценариста е желана сред младежите?

Да си кажа честно нямам много голям досег с млади хора. Преди 10 години, като стартирахме ,,Стъклен дом“ и ,,Под прикритие“, непрекъснато ни пишеха хора да ги взимаме на обучение. Ние ги взимахме, но в един момент лично аз доста се изтощих от това. Ти приемаш един млад човек в екипа, даваш му поле да се изявява, редактираш му текстовете, обясняваш му къде греши и отделяш много време за него. Считам това за правилно, защото ако имаш някакво ноу-хау, то трябва да се разпространява между младите.

Спомням си, че тогава имаше страшно много желаещи, но в последно време не съм виждала толкова млади хора. Това, което ми е правило впечатление е, че има много млади хора, които идват със самочувствието,че те знаят всичко и нямат желанието да приемат каквото и да е било.

Аз след толкова години вече писане, ходене на уъркшопи, тренинг програми, консултанти и т.н. знам, че ученето никога не спира. Даже да не е точно учене, но всеки път, когато подготвяш новия си сценарий, имаш нужда от страничен поглед, колкото и да си уверен в това, което прави. Не знам дали е модерно да искаш да си сценарист, но виждам, че има млади хора, които пишат книги, така че предполагам, че има желание.

 

Говорил съм си с твой колега от ,,Под прикритие“ – Тео Чепилов, който казва, че ,,разкрачването“ между проектите му пречи работата навсякъде да му е на 100%. Ти кога се чувстваш най-продуктивна – когато имаш много работа на главата или като ти е само една определена задача?

Аз не мисля, че е добре да се разкрачваш между супер много проекти. В крайна сметка трябва да си преценяваш времето. Когато ти дойде основният момент на писането, ти да си свободен от други неща. В същото време съм имала много ситуации, защото примерно сценаристът в сериалите няма право на writers block, което е много голям лукс, защото нямаш право да се оправдаваш, че нямаш муза.

Тези моменти те застигат рано или късно.

На мен ми се е случвало изключително отпушващо за няколко часа да се отделя от този проект, от тези герои или пък от този проблем, който имам в момента, защото когато развиваш нещо толкова дълго, идва моментът на неразрешимия проблем. И седиш до много късно, после ставаш сутринта и пак не можеш да го решиш и ако съзнанието ти не се освободи да политне нанякъде другаде, то остава блокирано. А когато се върнеш обратно виждаш, че имаш достатъчно възможности да вземеш много по-интересни решения от това да се чувстваш притиснат между 4 стени.

 

Знам, че е малко клиширан въпрос, но как успяваш да намериш вдъхновение за толкова много проекти? Има ли някаква тайна за подбирането на идеите и търсенето им?

То и моят отговор ще прозвучи доста клиширан, но според мен идеите сами те намират и това е в смисъла, че ако си истински отдаден сценарист, обикновено разработваш истории, които по някакъв начин дълбоко те преобръщат и сами те намират, защото някакъв сходен проблем живее в твоето подсъзнание. Когато той дойде на повърхността, си казваш: ,,Колко яко би било да направим сериал за развода на една двойка“, както беше в ,,Денят на бащата“. Хората не искат да си признават през какви животински чувства минават, защото на повърхността всички сме много добри майки и много добри бащи, но когато егото ни е наранено, се превръщаме в чудовища. Това е нещо, което очевидно мен и моя екип ни е тормозило – навлизането във възрастта да станем родители.

Въпроси като ,,Ти добър родител ли си?“, ,,Правиш ли грешки“ и т.н. започват да те интересуват все повече и повече. В този смисъл казвам, че идеите сами те намират, защото когато една идея ти дойде наум и ти само я обсъдиш с колегите си или със себе си – или те заразява, или не. Така разбираш колко те вълнува тази идея, защото ако не те вълнува и ако не реферира към нещо дълбоко в теб според мен, сценарият е обречен да стане пластмасов. Тогава той не извира от твоите личностни проблеми и чувства.

Тогава просто си казваш: ,,Добре, правя сценарий за тийнейджъри, я да изгледам ,,Еуфория“ или друг подобен сериал“ и започваш да привнасяш чужди неща и идеи. За мен рецептата е, че когато намериш идея, герой или конфликт, някак си да се разровиш в себе си и да намериш в своите спомени или преживявания – какво теб те идентифицира с този герой.

За мен цялата идея на киното е истината.

Тогава ти нямаш колебание – директно знаеш, че тази идея е твоята.

 

 

Когато даден филм е добър, винаги режисьорът и актьорите обират лаврите, но когато е лош, винаги вината пада върху сценаристите. Защо се получава това?

Защото според мен наистина е така. Когато сценарият е лош, нищо не може да го спаси, дори актьорите да са много добри, дори режисьорът да се е постарал да постави сцените органично. Ако сценарият кънти на кухо и там има проблем.

Например когато един филм спечели награда за най-добра мъжка роля, означава, че тази роля, освен че е изиграна добре, е и написана със своите достойнства.

Но да, сценаристите по принцип са хората, скрити в ъгъла.

Даже имам един интересен разказ от един известен сценарист, който ми беше ръководител на една от програмите и разказваше как филмът му е достигнал до Оскарите. Той за първи път излиза на червения килим, всички започват да го снимат, но някой от фотографите казва: ,,Не, не, сценарист, сценарист“ и всички свалят обективите.

Може би сценаристите не бяха най-любопитното нещо, пак казвам, преди сериалите да направят такъв фурор. Откакто сериалите се превърнаха в тренд, все по-често се споменават имената на сценаристи. Почнахме от J.J. Abrams и всички големи британски сценаристи и така до днес. Вече е факт – ако нещо е добро сценаристът си има заслуга.

 

Имаш ли идоли в работата си?

Единият от моите учители и идоли е Джон Йорк, ние следваме неговата система на работа. Не мога да тръгна да изброявам другите сценаристи, защото наистина са много. Има такива, които имат поредица от добри сериали, докато има хора, които правят един хит и след това изчезват. Харесвам скандинавските сценаристи – смятам, че в България има много какво да научим от тях.

 

Какво би казала на млади хора, които се чудят дали да бъдат сценаристи?

Ако се чудят, не е за тях. Ако е за тях, ще горят за него и ще го искат. За мен няма по-магическа професия от това, защото работейки с чуждите проблеми ти стигаш до отговори за самия себе си. Ако се чудят за финансовата част на нещата, бих им казала да не спират на опитват.

Понякога отнема години,

да не си слагат летвата прекалено високо. Понякога може да започнеш с нещо много малко, да влезеш в някой екип като диалогист. В момента има много възможности. Това, което би ги насърчило, е, че пазарът до такава степен се е разраснал, че професията на сценариста е най-търсена в Европа. Платформите вече изнемогват и съвсем скоро и наши, български автори ще започнат да работят за големи продукции за наистина световни филми.

 

На фестивал за късо кино сме и няма как да не те попитам колко време отнема да се напише сценарий за един къс филм. Защото да ние виждаме едни 20 минутки, но в тези 20 минутки е положен изключително много труд. Та, какъв е процесът в писането на късо кино?

Трябва да кажа, че не съм някакъв специалист в писането на късометражни филми. За мен това е най-сложното нещо за писане. Струва ми се много по-сложно от писането на сериали и пълнометражни филми.

Имам два късометражни сценария, единият е в продукция.

Всичко е много субективно. Знаем, че Жан-Клод Кариер с Буниел са написали за една нощ сценария за ,,Дискретния чар на буржоазията“, който след това взима Оскар, но това са едни други времена.

Да почнем от това, че писането е като външната част на айсберга. Преди да се стигне до писане, поне при моя подход на работа, има страшно много мислене – записки, брейнсторминг, може би намирането на точния конфликт, съживяването на образа пред очите ти преди да започнеш да пишеш, да видиш каква е средата на този човек.

Това може да трае даже цял месец. Самият сценарий може да бъде написан и за една или две вечери на първи драфт, но след това започват редакции и анализи. Моят начин на работа е, че щом седна, предпочитам да направя всичко интуитивно и след това да дълбая в анализите. Първо да излезе чисто от емоцията и след това да си вкарам аналитичната мисъл, защото това са две различни полукълба на мозъка.

Сложен е въпросът. По-точен отговор мога да дам за друг тип проекти, защото късометражното кино е нещо много аморфно. Историята там е нещо много странно. Ти трябва да влезеш в историята възможно най-късно, трябва да уловиш момент, който е уникален, за да впечатли зрителя. Наистина можеш да прекараш страшно много време в мислене преди да стигнеш до писането.

Благодаря ти, че се отзова на поканата ми за това интервю!

Аз благодаря за поканата!

 

С Теодора Маркова разговаря Калоян Папазов

 

Може да харесате също: