Танцовото кино в трилогията BECOMING

Интервю с Коста Каракашян и Стефани Ханджийска: хореографи, режисьори и танцьори от трилогията BECOMING

Светът определено е по-малък от очакваното. Дали спасение дебне отвсякъде не мога да кажа, но танц със сигурност можем да намерим във всяко кътче. А често и неочаквани познанства. Така ни намериха и главните герои в интервюто, което ви представяме. Те са млади танцьори с много вдъхновение и енергия да поставят България на картата на танцовото кино. Трилогията BECOMING, която се прожектира за първи път на 3.02. в Дом на киното, е съставена от три коренно различни филма, обединени от ритъм, танц и красота.

 

Филмите са страшно впечатляващи! Аз от известно време гледам записи на танцови изпълнения покрай любима музика, само че на големи чуждестранни студио. Не знаех, че и в България танците са толкова развити! Къде се криете? Защо не ви виждаме на по-голяма сцена?

Коста: Танцовото кино идва с много предизвикателства, защото в света на традиционното кино се възприема като много експериментално и по-несериозно. Счита се, че за да направиш добър филм трябва да имаш  много голям бюджет и много дълъг период на пре-продукция. Докато танцовото кино започва като много нетрадиционен жанр и си играе с представите ни за монтаж, за това кой заслужава да е пред камерата…

Танцовите артисти сме свикнали да създаваме нестандартни и експериментални проекти по принцип, но киното е доста консервативно към неща, които не са правени по традиционния шаблон. И заради това хората на танцовото кино започват сами да си организират фестивали и кампании, а навлизането в mainstream средите тепърва предстои.

Стефани: Къде се крием – получаваме същия коментар и за танц на сцена. Хората често ни казват

Вие сте прекрасни! Защо не ви виждаме в зала 1 на НДК?!

А проблемът с публиката всъщност е много голям и продължаваме да го изследваме. Ние споделяме събития, разпространяваме ги колкото можем, но не достигаме до толкова хора, а и те не се ангажират чак толкова много. Това ме навежда на мисълта, че в България нямаме изградено зрителско общество. Когато поканя някого лично, тоест аз като хореограф или водещ артист, ако седна и напиша лична покана към всеки един потенциален зрител, дали през социалните мрежи, или чрез друг контакт, тогава хората винаги откликват и идват и изключително много им харесва. Но същевременно това, че им е харесало, не означава, че следващия път, когато аз и Коста имаме ново събитие, те ще са си изградили този навик да гледат танцово кино или представление.

Тук зрителите разчитат да е по-лично преживяване, например „Аз познавам този млад изпълнител, Коста, той лично ме покани и аз си купих билет.“, но не си създават рефлекс да търсят танцово кино или сценични представления, което е голям парадокс. Затова си мисля, че освен самите артисти, на които работата ни е да създаваме изкуство, а и една общност, трябва да има и други странични организации или хора, които да помагат с изграждането на зрителско общество. Това в България много липсва.

Аз живея и работя предимно в Лондон и там има много организации, на които това им е работата – да създават публика, а и да развиват артисти, отделно и програми за различни типове публики – за по-млади, за възрастни… но те само с това се занимават. В България няма нито една такава организация, дори доколкото знам театрите си нямат такъв департамент.

Това е и новата ни цел като медия в Teen Station – да откриваме българските underground артисти и да култивираме този усет за търсене на тези артисти у нашата аудитория. Така че всякакви предложения от ваша страна спрямо опита ви в тази посока биха били добре дошли! Дали чрез организации, или да се въведе формално образование като предмет в училище… Kаква е вашата мечта за този процес на изграждане на публика?

Коста: Тук Стефани може да разкаже повече за работата на нейната фондация. А аз бих казал, че вече тази мечта я действаме.

Стефани: Определено я действаме.

Мечтата е да не сме сами.

Досега ние всичко сами си правим – пишем и проектите и кандидатстваме за грантове. Търсим партньорите. Правим и цялата артистична работа, а накрая стигаме и до това да каним публиката един по един. В крайна сметка изкуството се оказва една страшно самотна работа. Затова и мечтата е да чувстваме, че то идва от всички страни. Хората се интересуват от танц и са готови да дойдат да ни гледат. Организациите търсят, развиват и подкрепят тези танцьори, хореографи и режисьори. И, разбира се, артистите – ние никога не спираме да търсим нови артисти.

Това, което би улеснило този процес, не мисля, че е образование. Публиката няма нужда да се натоварва с това да се образова да ходи на танц. Но програми за community outreach много липсват в България. Това са например достъпни уроци по танци, каквито Коста организира в Инстаграм и ТикТок, или по принцип дейности, в които да се включват активно и непрофесионалисти. Така бихме ангажирали публиката по-дългосрочно.

Коста: Аз бих добавил, че част от мечтата е хората да се ангажират и по такъв начин, че да се установи една финансова възвръщаемост към артистите, която е равностойна на труда, който полагат. Това е много физически и емоционално натоварващ труд и хората, които се занимават с танц и пърформанс като цяло, са високо специализирани и квалифицирани хора, които се занимават на високо ниво.

А в България, малко или много, има принизяване на хората на изкуството и те биват обвинявани, че те са избрали да се занимават с нещо нископлатено.

Никой не си дава сметка, че в цялата екосистема на обществото, културата е храната за душата и работата на артистите е полезна за общото благо. Надяваме се с нашите проекти по някакъв начин да достигнем хората и те самите да преживеят и осъзнаят за себе си колко е ценно да подкрепяш изкуството.

Това е и свързано с моя филм [SURRENDER], в който искам да представя отблизо личните истории на танцьорите. А се сещам и за едно събитие, за което ми разказваха, че се е случило наскоро отново в Дом на киното. Направено е от организация, която има обучения за това как да подкрепяме и разбираме съвременното изкуство. Представяли са големи чуждестранни изпълнители през призмата на личния им живот. И по този начин в рамките на 1-2 часа спечелват публиката на страната на артистите. На последното им събитие в Дом на киното залата е била пълна и публиката е била много разнообразна и такава, каквато обикновено не би оценила съвременното изкуство без да има кой да им го представи и обясни.

Нещо подобно ли предстои за вашите продукции? Ще се включвате ли на по-големи фестивали, събития… Или предпочитате засега да останат по-фокусирани и да участват само във фестивали за танцово кино?

Коста: Бих казал, че сме много отворени и за интердисциплинарна колаборация. И двамата вярваме, че танцът е много по-силен, когато се смеси и с мода, кино, визуално изкуство, с всякакви неочаквани комбинации. Нещо, което досега е било много полезно за нас, са дискусиите, които организираме с хората в публиката след края на прожекциите. Така можем да им помогнем да навигират преживяното, да питат дали тяхната интерпретация е близка до това, което ние сме искали да кажем.

Публиката в България обича да знае дали е „разбрала заданието“.

Стефани: Ако се отдалечим стъпка назад от макродействията, които трябва да направим, за да ангажираме по-дългосрочно публиката, има и много малки неща, които всеки един от нас може да направи. Както казахме в началото, да си артист на свободна практика, особено в сферата на танца и хореографията, може да е доста самотно. Понякога наистина чувството е като едно непрестанно бутане на сизифовски камък, заради това и малките неща означават много за нас. Например да си купиш билет за някоя от постановките или прожекциите ни, да си поръчаш принт на художник, да си поръчаш дреха на млад дизайнер, да си купиш книга на нов автор, вместо просто да гледаш само онлайн или да rip-неш нещо от интернет.

Тези малки неща наистина се натрупват, а и още по-хубаво е да подскажеш и на твой приятел да го направи. Или пък ако нямаш средствата, поне да споделиш през социалните мрежи – това също е от голямо значение. Младите артисти наистина усещат всяка малка подкрепа като голям жест, а и подкрепата наистина води след това до развитие. И хората го правят вече, но малко ме притеснява в България обаче, че имаме толкова интелигентни и оригинални артисти, но българската публика се възхищава или вече на починали величия, на легенди, или на артисти единствено от чужбина.

Почти винаги подкрепата отива за артисти, на които, да, също им е било много трудно, но условията са съвсем различни – имали са достъп до големи сцени като Ню Йорк и Лондон. Забравяме, че малките артисти днес в България имат шанса да са бъдещи легенди, но ако ги подкрепим. Много е важна подкрепата на публиката за израстването на младите артисти, а сякаш те остават пренебрегнати за сметка на легенди, които вече нямат нужда дори от нея.

Мисля, че усетих елементи на това във филма ти. Ето, веднага влизам в ролята на публиката, която иска да знае дали правилно интерпретира изкуството. В INNER BLOOM усетих много силна връзка с нещо дълбоко, което иска да излезе наяве, точно както един млад артист се бори за мястото си на сцената. Според мен изисква много кураж да направиш един такъв пърформанс сама. Къде го намираш ти този кураж, Стефани?

Стефани: За мен това е нещо много естествено. От дете никога не съм поставяла под въпрос мечтите си и съм се стремяла да реализирам идеите си. Като възрастен светът вече малко те притиска, защото има много практически елементи в живота, които отчасти те спират. Но вдъхновението си остава чисто. За мен по-скоро предизвикателството е визията ми да остане ясна и да не оставям практическите и ежедневните неща да ми отвлекат вниманието и да ме лишат от фокуса към идеята.

Историята, която разказваш в INNER BLOOM чрез танц, ми се стори изключително интимна, но въпреки това разбираема. Но това е въпрос и към двама ви като хореографи – как разказвате истории чрез танц?

Коста: Стефани много добре борави с двата елемента – да изразява чрез движение, да използва всички тези знания, които е натрупала като артист и танцьор специално, но и успява много добре да си следва интуицията. Докато в себе си забелязвам, че колкото повече навлизам в режисурата и хореографията, идеите все повече напускат моето тяло, и трябва да ги предам на други танцьори и артисти да ги изпълнят. А за INNER BLOOM Стефани направи и хореографията, и изпълнението, а е и продуцент, но без едното да навреди на другото, което е много впечатляващо и супер трудно.

Стефани: За INNER BLOOM осъзнах, че вече съм в толкова много роли, че няма как и да го режисирам. Много естествено ми беше да поканя Коста за режисьор, който много добре разбра идеята и бута до последния момент през 15 версии на филма, докато не стигнахме до този свят, който първоначално си бях представила. Наистина режисьорската му работа от последните 3 години много се е развила и веднага успява да разбере концепцията и да я осъществи заедно с другите артисти.

Определено има много естествена симбиоза помежду ви, която се предава през екрана. А имаше и друга симбиоза на екрана. Разбрах вече, че търсите интердисциплинарността, а в INNER BLOOM това беше използването на технологиите. Има цял монтаж, който сякаш е направен с  VR?

Коста: Първо снимахме танца на жив план, а после имахме няколко души от екипа, които с motion capture постигнаха ефекта. Петя Христова направи самия motion capture, тоест събра анимацията от живия запис с дигиталните ефекти, а после работихме с още двама души да развием самия свят на аватара. Преминахме през доста интеракции, както Стефани спомена, докато не постигнахме свят, който да отива на реалната идея. Беше голямо предизвикателство за нас, защото процесът на заснемане беше почти точно обратното на това, с което сме свикнали, но ни отвори очите за възможности за бъдещи проекти.

Какво е бъдещото на технологията в танца като изкуство, което изразява човешката природа, тогава?

Стефани: Технологиите са едно средство, с което ние боравим. Ние решаваме как да ги използваме, а използвани умно могат да доведат до много детайлни и оригинални идеи и наистина да се изразим така, както си представяме.

Иначе не бихме могли да имаме танцьори, които да летят или да се срещат с различни галактики.

Не е нещо, което реално можем да постигнем, но е нещо, което можем да си представим. И от тази гледна точка аз не мисля, че технологиите са „зли“ стига да ги използваме в служба на изкуството и на човешкото, а не ние да служим на технологиите.

Коста: Предстоят много иновации в тази сфера. Миналата година, като част от програмата ни „Фокус Кино Танц“, която обучава млади артисти в сферата на танцовото кино, имахме участничка, която направи танцов филм във виртуална реалност. Използва специална камера и техника за монтаж. С четирима танцьори създаде интересно преживяване, защото докато си в този виртуален свят единият от танцьорите може да е пред теб, но има друг точно зад теб, и ти ставаш участник в пърформанса.

За мен има много още какво да се усъвършенства преди технологиите наистина да навлязат в танца. А и той не е толкова широко разпространен, съответно тези иновации идват по-късно и с по-малко средства до нас, отколкото в традиционното кино или музиката, където вече има много по-развити методи за интеграция.

А какъв беше креативният процес зад филмите – музиката ли избирате първо, или визията?

Стефани: Коста е по-аналитичен от мен, аз съм доста по-първична. На мен заради това една от главните теми на работите ми е женствеността и именно женското първично усещане за света, което изначално е много танцово. При мен, за да се получи едно парче, идеята трябва да я получа готова.

Все едно не аз измислям идеята, а просто свалям един файл от някакъв „интернет“.

Когато така просто се появи идеята, цялата, след като съм я търсила в подсъзнанието си и я „сваля“ точно като файл, тогава ми остава само да я изследвам.

С INNER BLOOM се получи точно така. Наготово получих този оранжев и лилав тропически свят, като една затворена сфера и аз изследвах елементите вътре в сферата – една тропическа гора, в която има главен герой, млада жена, която си играе в гората, изключително любопитна е и се забавлява, и намира много необичайни неща, с които взаимодейства.

По-късно, анализирайки идеята, осъзнах, че действието се развива много като „Алиса в страната на чудесата“, но темата е различна, защото моята тема е женската сексуалност и етапите, през които тялото на жената преминава. Изследвам чувствата на срам, публичност, контрол върху женското тяло или чувството на отказ – че не искам тялото ми да е такова, а да е като от картинката в списанието, или като това на екрана… И накрая тоталното и радикално приемане, че тялото ми е такова, каквото е, и тогава се случва вътрешното разцъфване. Но тази идея, цялата, идва наведнъж и аз после я декодирам и анализирам, а не съшивам отделни елементи заедно.

Коста: Аз пък се боря с това, че много обичам да знам още в началото какви са параметрите, дори бюджет и така нататък. Преди да започна проект наистина искам да знам всичко. Това е със сигурност ефект от обучението от колежа.

Яна: Тъкмо щях да отбележа, че звучи като колежанско изкривяване. (Коста, също като мен, е възпитаник на Американския колеж в София и ние се познавахме покрай друг негов филм още преди интервюто.)

Коста: Точно! Но така понякога много се затваряш за идеята и не я оставяш да се развие. Затова сега преди да „заключа“ една идея и да си кажа „ето, това са танцьорите, локацията, камерите…“ и после да не оставя място за нови неща, оставям идеята настрана и слушам музика, гледам картини, изобщо търся други изкуства, с които да развия по-дълбоки нюанси в идеята, преди да стигна то реализирането ѝ и да бъда по-търпелив към нея.

Искам да се върна към идеите и посланията на вашите филми, които разбиват някакви стереотипи. Както Стефани спомена за женствеността и препятствията пред жените и тяхното израстване, така в твоя филм, Коста, има темата за мъжествеността и различните аспекти от нея. Танцът ли е лекарството за остарелите патриархални ценности и стереотипи?

Коста: Това е разговор и процес, в който ние всички трябва да се обединим и всеки със своите изразни средства да допринесе. Когато говорим за ангажиране на обществото, често не е достатъчно само едно изразно средство или един метод на комуникация, а точно както в една битка имаш различни войскови части с различни роли. Така и в тези социални битки има нужда всички артисти да се изразят както могат и знаят най-добре.

Примерно в моя филм SURRENDER аз показвам четирима танцьори, които са пример за това, че няма нужда да гледаме на хората с предразсъдъци, независимо колко са различни. Но това послание влиза и в работата на организации, образователни институции и други изкуства, и няма нужда от един подход да се разглежда проблемът.

А ти какво мислиш, Стефани?

Стефани: Дали танцът ще спаси света? (смее се)

Не вярвам само танцът да спаси света. Всички заедно само можем да го спасим.

Колкото повече хора сме толерантни и подхождаме с уважение към себе си първо, а после и към останалите, толкова по-скоро ще постигнем по-добро общество. Танцът, за съжаление, е много малка ниша и заради това Коста и аз обичаме да се свързваме с хора от други сфери и да правим интересни паралели между нашата и тяхната работа.

В друг наш общ сценичен проект, „84 разговора“, се свързваме с други професионалисти, за да си говорим за капитализма и танца например. И макар че разговорът започва от танца, накрая се завърта обратно към всеки един от нас и как всички живеем в този забързан кръг на размени, в който ако не въртиш колелото достатъчно бързо, можеш да изпаднеш и да се удариш доста силно. За нас е важно танцът да достига до нетрадиционна танцова публика и се надяваме, че така им комуникираме тези ценности на толерантност.

Нека се върнем към филма SURRENDER, който много застъпва темата. Коста, представяш невероятни танцьори във филма. Отново защото са останали непознати за нас? Да не би да работят в чужбина или досега не са имали възможност да правят спектакли и филми, които да ги представят пред по-широка публика?

Коста: Проблемът отново е комуникационен. Двама от танцьорите са всъщност с висок публичен профил. Никола Хаджитанев е премиер солист на Софийската опера и балет и от години е един от най-уважаваните и търсените танцьори в България. А Реми преди 2 години имаше много интересно представяне в „България търси талант“. И те също са големи посланици на танца за публики, които нямат толкова много опит или знания. Чрез техния личен пример и харизма повлияват на много хора да се интересуват или занимават с танц. Но като цяло много малко са възможностите една публика да се запознае лично с един артист. Дори с Никола например, с него най-близкия контакт е в един голям салон с голяма дистанция между публиката и артиста. Така няма как да ги разбереш какви са като хора тези артисти, да разбереш за тяхната връзка с танца.

Не е добро или лошо, просто такова е естеството на нашето изкуство, то само комуникира с тялото.

Но аз ги познавам четиримата изпълнители от филма ми и исках да направя една по-интимна връзка между тях и публиката им. Направих интервюта с всеки от тях и имах по час или час и половина материал за всеки накрая, който трябваше да вместя в грубо 2-3 минути на танцьор и това беше голямо предизвикателство.

Интересно ми е дали танците им във филма са импровизирани или са имали подготвена хореография, с която всеки е дошъл да се представи? Те ли избраха музиката и мястото на снимане?

Коста: Всъщност те избраха музиката, на която да танцуват докато снимаме, но това не е музиката във филма. Идеята ми беше да им дам свободата да се позабавляват с пространството, което им предоставих. Съвсем леки насоки им дадох за това как си представям те да преминават през пространството, но всеки след това импровизира. Накрая в монтажа избрах моментите, които за мен бяха най-въздействащи от представянето им. Обединяваш елемент за всички беше излизането през вратата като сигнал, че минаваме към следващия артист и история. Беше много важно накрая да ги видим и всички заедно на едно място, за да представя, че въпреки че имат различен житейски опит и път, това, което ги обединява накрая, е любовта към танца и публиката.

Предстои премиера на всичките ви филми. Кога и къде да ги гледаме?

Коста: Тя е съвсем скоро!

Стефани: На 3-ти февруари в Дом на киното от 19 ч. ще ги представим за първи път пред широка публика. Важно е да споменем, че филмите в момента са във фестивален кръг, тоест кандидатстваме за фестивали и това ще е единствената прожекция поне до декември. Стойността на филмите за фестивали доста се определя и от ангажираността на публиката на тези малки и лимитирани прожекции, затова призоваваме всички, които могат да присъстват на премиерата, да дойдат!

На премиерата очаквайте и третия филм от трилогията BECOMING – BREAKOFF на Силвия Чернева. След премиерата ще се радваме да получим вашите интерпретации на трите нови шедьовъра на българското танцово кино.

 

От Яна Ц. Пеева