СТЕРЕОтипи

Сподели с приятели

Посвещаваме СТЕРЕОтипи на жената от трамвай 8, която ми каза, че звуча като много интелигентно момиче, хубаво говоря, “ама защо ти е такава косата?”.

През 2016г. ходех на курсове по английски. Там срещнах две момчета, които се вписваха в типичните стереотипни представи за пънкари: необичайни прически, тениски на пънк-рок групи и овехтели ризи вместо якета. Често, ако не винаги, идваха без домашни и имаха едно такова много свободолюбиво отношение към живота. Ако ще помогне – асоциацията ми с тези момчета беше свързана с кафе и цигари, и с концерти. Притежаваха една естетика, която винаги много ми е гъделичкала любопитството. И естествено слушаха много пънк-рок.

Ще ви кажа и едно нещо за мен: винаги съм се съобразявала с мнението на хората. Знам, че е глупаво. Не знам как да спра. Но нещо, което знам, което познавам до болка, са стереотипите. Точно както по-горе описах “типичните представи за пънкари”, мога да обрисувам и средностатистическия metalhead, хипстър, емо, basic white girl, book worm и много други “типове хора”.  Честно, струва ми се ужасно, обаче понякога, когато вървя по улицата, сама се хващам да слагам етикети на хората по този начин. И ми се ще това да не е така.

Защо?

Защото за мен тези стереотипи винаги въплъщават някаква форма на омраза. Пънкар. Емо. Книжен плъх. Без никакъв контекст и пак ужасно осъдителни. Мисля, че точно затова, от страх да не попадна в някоя подобна категория, се съобразявам с мнението на хората. Не знам, гадно е.

Връщам се към двете момчета. Една сутрин се заговорих с едното – за музика. Питах го какво слуша и след известно увещаване той ми даде да разгледам музиката в телефона му. Цели албуми на групи, които няма и не мога да цитирам, но които дори през обложките крещяха (буквално) пънк-рок. Много албуми. И много групи. В момента, в който стигнах до последната песен, аз изпаднах в паника по толкова абсурдна причина – беше ме срам от моята музика.
Бях видяла имената на групи, които честно казано изобщо не харесвам, но които са много hard. Видях песни, които, ме карат да се чувствам сякаш някой ми крещи, но пък моето мнение нямаше значение – защото аз се чувствах softcore. И си помислих, че ще ми бъде лепнат такъв етикет.

Някак си, застанала до този човек, аз мислех музиката си за прекалено сладникава, с поп звучене и като цяло едва ли не с ниско качество. Аз, която слушам… Не, аз, която боготворя Arctic Monkeys, за миг се отрекох от тях, защото сметнах, че за един пънк-рок фен словосъчетанието “фен на Arctic” звучи почти комично. Все едно да кажеш на фен на Arctic, че обичаш Justin Bieber или Selena Gomez. Имах усещането, че ще бъда възприета като “едно от онези момичета”, на които цял Интернет се подиграваше, че цитират книгата “Къде си Аляска” и слушат NBHD постоянно. Или пък че ще ме помислят за някой от фейк феновете, които не са слушали пълната дискография на дадена група и въпреки това сЕ ОСМЕЛЯВАТ ДА НОСЯТ ТЕНИСКА С ЛОГОТО Ѝ. (?!?) Виждали ли сте момиче с тениска на Nirvana по улицата? А искало ли ви се е да го направите за смях като го накарате да назове пет песни на групата с идеята, че не може?

Ами тя не трябва да е длъжна да може. Ако харесва четири песни вместо пет, какво, не ги харесва достатъчно сърцато ли? Именно за това говоря: има някакво разделение между меломаните на 21. век и много често едни подхождат към други със снизхождение, надменност, презрение. Никой жанр не трябва да е повече от друг. Никой почитател не е по-верен от друг и никоя група не заслужава по-малко уважение от друга. В крайна сметка музиката сплотява, не бива да ни разделя. Различните стереотипи обаче го правят.

Разбирате ли, когато ме попитаха каква музика обичам, какво е нещото, в което се кълна и което ме е изградило като личност до голяма степен… когато ме попитаха какво слушам, мен ме беше срам. Защото се страхувах, че може да спадна към категория. Няма значение каква.
Преструвам се на фен/слушам поп музика/много съм tumblr/…/[каквото и да било описание за “тип човек”]. Избор – голям.

От стереотипи.

Много. Ги. Мразя.

Защото даже без поп музиката да е нещо лошо, някак си прозвучава сякаш е.

Дори не съм сигурна накъде ще поеме този текст оттук нататък. Защото има доста теми, които ми се обсъждат.

Например…
… не само феновете на тежката музика гледат отвисоко тези на по-леките жанрове, напротив, често например по-indie почитателите подхождат с високомерие спрямо почитателите на по-комерсиални артисти
… казусът с “истинския фен” или защо да му се не види не е приемливо да харесваме само някои и/или само най-популярните песни на една група, при положение че те по всяка вероятност са станали такива именно защото са добри?
… стереотипите не само за типове хора според музиката, която слушат, а и за типове хора според цялостния им начин на живот, които правят така че днес е почти опасно да си феминист, веган или да имаш по-либерални възгледи

… и най-вече

за да останеш верен на себе си, трябва ли да си готов едва ли не да се биеш с неуважението и понякога омразата на онези, които се считат за “по-hardcore” (или по-закостенели) от теб?

…

И още, и още, и още. Има още толкова неща за които ми се говори, защото що се отнася до стереотипи ставам почти яростен защитник на всеки атакуван. Защото всеки трябва да има право да обича (каквото/когото и да било) без да бъде съден.

Но засега ще приключа по следния начин:
Аз харесвам Arctic Monkeys. Любима тяхна песен ми е Do I Wanna Know (и въпреки това мога да назова всичките им албуми). Знам общо четири (наскоро станаха пет) песни на Nirvana и харесвам книгата “Къде си Аляска?”. Пия чай, харесвам дъждовно време, нося чоукър и изкуствен венец, докато пиша това и чета основно книги на Sarah J. Maas, защото по-качествената литература просто не ме грабва. Феминист съм, имам цветна коса и съм готова да се боря за правото си да правя всички тези неща

с цялата
гордост
на света.

От Мина Бонева

91 НЕГ, София

Младежки панел на “Център за безопасен интернет”

Може да харесате също: