В памет на Шинейд О’Конър: Ъндърграунд икона
Нищо не може да се сравни с нея. Точно както казва заглавието на песента, с която е най-известна: кавърът ѝ на „Nothing Compares 2 U” на Prince. Тя беше Шинейд О’Конър!
Когато новината за нейната кончина дойде в края на юни месец, заваля вълна от суперлативи, трибют концерти и кавъри, специални издания на известни музикални списания, статии, постове, речи… Единствен Morrissey, се възмути от всички тези перформативни изказвания и действия. В блога си той отбелязва:
В индустрията има известна неприязън към изпълнители, които не се вписват… и не са оценени, докато не си отидат и няма как да ви отговорят… Хвалите я сега, когато вече е твърде късно.”
Макар да няма много изказвания на Morrissey, с които човек може да се съгласи, поне за Шинейд О’Конър той е прав. Години наред тя е не само отхвърляна от музикалната индустрия, а дори и нападана – обиждана заради външния си вид, теглото си, здравето си и личния си живот. Сега, когато вече дори не може да се защити, много от хората, които са били основните ѝ критици и папараци, се отричат от думите си и започват да я наричат „легенда” и „икона”.
За какво точно критикуват О’Конър обаче?
От самото начало на кариерата си тя е твърдо решена да страни от машината на музикалната индустрия. Затова бръснатата глава става нейна запазена марка, както и доста гръндж стила ѝ на обличане. Философията ѝ, че иска да бъде харесвана като изпълнител, а не някой продуцент да промени външния ѝ вид само и само да стане по-бляскав продукт, от който да печели. А тя действително има достатъчно талант и оригиналност да пробие само с музика.
Но макар че се опитва да остане извън мейстрийма, персоната ѝ е такава че има нужда от изява. Обаче не за да се самоизтъква, а за да се бори за социалните каузи, в които вярва. Случаят, който на практика коства бъдещето развитие на кариерата ѝ, е по време на изпълнение в американското телевизионно шоу Saturday Night Live (SNL) през 1992 г. Тогава тя скъсва снимка на Папата, с което цели да протестира срещу насилието над деца от страна на католическата църква. Тя самата е израснала в католическо девическо училище и още от малка се бунтува срещу монахините, но остава истински вярваща.
Борбата ѝ не e срещу вярата или религията, а срещу институцията.
След този случай Шинейд става персона нон грата в музикалните среди. Въпреки това тя остава шумна и активна, без самочувствието, че е последна инстанция по която и да е тема. През годините често е канена в множество телевизионни и радио предавания… а думите ѝ още по-често са изопачавани.
Тя е и една от първите публични фигури, която споделя за детската си травма и последвалите я психологически проблеми. За времето си това е почти безпрецедентно. Човек с международна слава, който открито говори за ментално здраве, не е приеман от обществото като достоен за внимание и уважение.
Нейната прямост ѝ изиграва много лоша шега и хората използват психологическата ѝ диагноза, за да дискредитират всяко нейно изказване. През 2013 г. дори Майли Сайръс я подиграва и нарича болна след като О’Конър публикува писмо към Сайръс, в което я предупреждава за печалбарите и „сводниците” измежду музикалните продуценти, които се възползват от нейната младост и красота в провокативното видео към „Wrecking Ball”.
Да, писмото е пълно с остарели модели, стереотипи и изказвания, с които трудно биха се съгласили множество съвременни хора, но не е продукт на човек, който е „болен”. Начинът, по който Майли Сайръс реагира, обаче е заучен. На този етап Шинейд вече е била обиждана и използвана като изкупителна жертва от музикални критици и медии от десетилетия. А всичко, което Шинейд се опитва да бъде публично, е обикновен човек, без блясъка и сценариите на музикалния бизнес.
Единственият пристан за О’Конър остава ъндърграунда.
Там тя остава просто музикант, което е било детската ѝ мечта. Едва сега, след смъртта ѝ, критиците си спомнят този факт. Започват дори са спекулират, че тя нарочно е провалила имиджа и кариерата си на голямата сцена, за да избяга от месомелачката на мейнстрийма. Някои дори я хвалят като един от изпълнителите, помогнали най-много за нормализирането на разговорите за ментално здраве в средите на световноизвестните звезди.
И макар това да са най-вероятно истините за живота и творчеството на Шинейд О’Конър, те звучат абсолютно фалшиво и превзето, защото са споделени едва след смъртта ѝ. Усеща се едва ли не един страх от кармическо възмездие за това, че приживе цялата индустрия я е обругавала и осмивала. В България поне имаме едно дефинирано суеверие, че за мъртъв човек лошо не се говори, за да не те застигнат собствените ти думи. Сега виждаме същият този страх да превзема всеки музикален критик на практика създал cancel-културата.
А всъщност проблемът е много по-голям
и Шинейд от години ни го казваше и показваше. Музикалната индустрия не ни продава вече просто музика и забавление. Продават ни модели за подражание. Това е целта на целия този блясък и шум. Но музикантите не ни го дължат. Тяхната работа не е да ни учат какви да бъдем и какво да правим, че да се харесаме на целия свят.
Ние самите не им даваме платформа, от която те да ни учат, а от която просто да ни споделят какви са те, а не ние какви трябва да бъдем. Това, че ние сме научени да вярваме на екраните, е само още един трик на големите индустрии, с който ни подтикват да бъдем още по-големи консуматори.
Истинската работа на музикантите е да създават изкуство, което да улавя есенцията на нашето време, да разказва нашите истории или дори само да освободи тях самите от страховете и мечтите им. Но не ни дължат да бъдат герои и да ни спасяват от собствените ни демони. Някои го постигат органично, по случайност. А на медиите остава да изградят антагонисти, с които тези герои да се борят. Един подземен свят от изпълнители, които не желаят да имат платформа, която да използват за нещо повече от музика.
Подземният свят на музикалните злодеи изгуби една от основните си фигури. Може би поне вече ще можем да се вслушаме в Шинейд О’Конър, която толкова време напомняше, че и хората на сцената и под прожекторите са просто хора, които грешат, които имат своите вярвания, права и отговорности, но които по никакъв начин не бива да са ни мерило за каквото и да било. Надявам се сега вече наистина да е намерила покоя, който е търсила толкова време.
От Яна Ц. Пеева
