Русе в картини, част II
… Или каква е “Малката Виена” през призмата на изкуството и на една русенка.
Известният цитат от френския писател-хуманист Франсоà Раблè в цялост e:
L’appétit vient en mangeant, la soif s’en va en buvant!
„Апетитът идва с яденето, но жаждата отминава с пиенето!“. Позволявам ви да го разтълкувате извън страниците на речника или извън търсачката в интернет. Та, май имам нещо за доразказване… Нека продължим заедно!
Възрожденско читалище „Зора“
Първата ми любов е литературата. Имам няколко страсти, но всички произхождат от нея по пряк или косвен начин. Преди две години разбрах, че в читалище “Зора” в Русе има клуб за творческо писане и журналистика с ръководител Иглика Пеева. Мога да твърдя, че посещенията в тази сграда са оставили голям отпечатък в душата ми. Спомням си, че по този начин успявах да избягам за кратко от натовареното ежедневие в гимназията. Харесваше ми да научавам нови неща и да общувам със себеподобни. А това е повече от ценно, когато ме налягаше гимназиалната тегоба. Иначе самата сграда не е нещо чак толкова впечатляваща, но пък има повече от богата (не)писана история…
Читалището отваря врати още през далечната 1866 г. в три стаи от горния етаж на къщата на Ангел Глаголиза, която по сведение на Никола Обретенов се е намирала на ул. “Княз Владимир” (днес “Райко Даскалов”). През 1870 г. се премества последователно в домовете на Манол Мартинов и Христо Недялков. Читалището държи кафене и две стаи, където се продават билети за театрални представления и провеждане на балове. Интересен факт е, че точно тази сграда описва Захари Стоянов в “Записки по българските въстания“. След 1876 г. читалището е преместено в една от долните стаи на Класното училище, където се намира до войната, но по време на бомбардировките, от лятото на 1877 г., сградата е засегната и цялото имущество е унищожено. През 1883 г. възстановено читалище “Зора” е в къщата на Иванчо Пенчович. Оттогава насам сградата е културно средище на българи (не само русенци) и чужденци.
„Ла Бутика” – търговската къща на Елиезар Канети
Елиезар Канети е дядо на нобеловия лауреат за литература Елиас Канети. Днес търговската сграда на фамилията се използва от Дружеството под името Дом “Канети”. Тя е построена през 1898г. и все още не е загубила напълно архитектурния си чар. Миналата година ходих на нестандартна изложба в нея, но тази година нямах възможност. Нямам кой знае какви спомени в тази сграда, затова ще ви разкажа малко повече за семейство Канети. Причината до ден днешен там да се провеждат културни събития е повече от очевидна. Та, нека продължа, без повече отклонения.
Семейство Канети
Майката на Елиас Канети чете извънредно много, по собствените му думи. Литературите на културните езици, които тя владее, се били превърнали в същността на живота ѝ. На голямото черничево дърво в двора на родния си дом тя е прочела много от книгите на младостта си и по-късно с гордост показва това дърво на сина си. Така у Канети още в стария Русчук се събужда „неутолим копнеж по буквите“. През годините на следването във Виена той прераства в истинска страст за четене и събиране на книги, в „мания за универсалност“, както той я нарича.
През 1981 г. Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература за цялостното си творчество. Показателни са думите му:
Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук.
В чест на твореца родният му град учредява през 2005 г. националната литературна награда „Елиас Канети“. По време на първата международна конференция в България (1992), посветена на творчеството на писателя, в Русе се учредява Международно дружество „Елиас Канети”. По повод 100-годишнината от рождението на писателя в Русе през 2005 г. е открита паметна плоча на едноименния площад „Елиас Канети“, а Професионалната гимназия по икономика и управление приема името на нобелиста.
Площад „Свобода”
Определено центърът ми е любимото място в Русе. Понякога обичам да се разхождам сама по него и да наблюдавам живота. Ей така – аз съм спряла, а всичко си върви. Неведнъж съм гледала чистата радост на малките деца, тичащи около фонтаните, и тихата скръб на старите, някои от които приковани вече в инвалидните си колички. Обичам да слушам уличните музиканти, които правят града една идея по-красив… Конкретно за историята на Площада на Свободата в центъра на Русе, ще кажа бъда сравнително кратка, тъй като се губи ефектът, ако само бъде написано нещо за него. Определено трябва не просто да се види, а да се усети атмосферата му!
Площадът е оформен след Освобождението, като преди това там е имало турско гробище и джамия. Когато е взето решение да се издигне Паметник на Свободата на това място, новият център на града все още се оформя като такъв. Паркостроителите Рихард Нойвирт и Фердинанд Холобер свършват повече от добра работа – създават невиждана дотогава градска градина с палми, кактуси, бананови храсти, японски ябълки и други екзотични растения.
В средата на градината се издига Паметникът на Свободата, който е проектиран в началото на XX в. от италианския скулптор Арнолдо Цоки и е изработен от Георги Киселинчев. Статуята на върха представлява фигура на жена, която държи меч в лявата си ръка, сочейки в дясната посока, откъдето са дошли освободителите. Единият от двата бронзови лъва при основата разкъсва с уста робските вериги, а другият пази меча и щита на Свободата. На пиедестала има релефни изображения на опълченски сцени. Основният надпис гласи:
На поборниците и опълченците, които са взели участие за Освобождението на България през 1876 – 1877 г.
Забележителни са и четирите фонтана в градината. Интересен е малкият фонтан с фигура на мъж, здраво стиснал грамаден змей с широко разтворена паст, от която блика вода. Това е най-старият фонтан в градината – от 1926 г., който е изработен от скулптура Владимир Владимиров.
Завършвам с това, че определено ви препоръчвам да посетите Русе! А това дали е евтина или скъпа реклама на Русе, зависи от вас. Потърсете скрития аристократизъм на града. Аз не вярвам, че е напълно изчезнал!
От Михаела Георгиева
