Рок блокбъстърите, превзели боксофиса

Историите на творците културни икони стават все по-популярни и доходоносни в Холивуд. През 2022 г. на екрана се претвори животът на Елвис Пресли. С него е свързана статията за биографичните филми за едни от най-културно значимите музиканти. Откриваме ударно с тези рок блокбъстъри – „Бохемска рапсодия“, „Рокетмен“ и „Елвис“.

„Бохемска рапсодия“

Не вярвам някой да не знае поне една песен на Queen наизуст. Не е учудващо, че филмът за една от най-разпознаваемите групи и вокалиста ѝ – Фреди Меркюри – е на върха на боксофиса за музикални биографии. Филмът е награден с 4 награди Оскар, а „черешката на тортата“ е наградата за най-добра главна мъжка роля на Рами Малек, чрез когото Фреди „се преражда“ на екрана.

Историята е ясна – възходът, падението и последвалото изкупление. За два часа зрителят бива потопен в света на Фреди – успехът, терзанията, болката и славата. Конфликтът в историята е между сценичната, екстровертна персона и интровертния имигрант, неприет в новата среда. А той просто иска да изрази себе си по най-искрения за него начин. При сблъсъка му с хора, чиято цел е да го манипулират, Фреди пропада. Когато стига дъното ранен, звездата му засиява още по-ярко.

Филмът е сравнително достоверен с биографията на Фреди Меркюри и Queen,

но не липсват и сцени, продиктувани от нуждите за развитие на историята или нагнетяване на конфликта за въздействие върху зрителя. Например: Фреди съобщава, че страда от СПИН през 1987 г. – 2 години преди концерта Live Aid. Queen не се разделя след като Фреди Меркюри получава възможност да запише солов албум. Всъщност групата си дава почивка, а Live Aid не е тяхното героично завръщане на сцена заедно.

Със задачата да разкаже визуално идеите на сценаристите и режисьора се заема Нютън Томас Сигел. Той споделя, че основната му задача е да предаде психологическото пътуване на Фреди и останалите членове на групата.

Действието във филма се развива в продължение на повече от десетилетие, което е рефлектирано във визуалния разказ. В началото филмът рисува романтична картина чрез топли цветове, навяващи носталгия. В хода на развитие картината става по-остра и изчистена.

В „Бохемска рапсодия“ концертните сцени са многобройни. При тях подходът е осъществяване на връзка между изпълнителите и феновете. В кулминацията на филма, Live Aid, главният оператор се вдъхновява от кадрите, излъчени на живо по BBC, като ги субективизира, пресъздавайки гледните точки на публиката най-отпред и от групата, която изнася концерт пред десетки хиляди души.

Успехът на „Бохемска рапсодия“ е огромен, ала е било възможно филмът да не се появи на бял свят поради периодичната смяна на творческия състав, различни виждания за крайния облик на филма и смяната на режисьора по средата на снимачния процес. Саундтракът на филма е зашеметяващ. Музиката на Queen оживява отново. Песните от саундтрака заживяват свой живот под едноименния албум, като албумът Bohemian Rhapsody: The Album се превръща в шестия най-добре продаван за 2019 г.

„Рокетмен“

Екстравагантен, цветен, провокиращ, мелодичен. Това е Елтън Джон. През 2019 г. животът на енигматичния музикант се появява на екрана. Филмът е изключително успешен – малко под 200 милиона долара от боксофис, два Златни глобуса и Оскар за най-добра песен. Тарон Еджъртън е екранната версия на Елтън Джон. За ролята си той бива номиниран за БАФТА в категорията най-добра главна мъжка роля.

Филмът, естествено, проследява биографията на Елтън Джон, въпреки че първата сцена е финалът на целия път, изминат от Елтън. Влизайки с крещящ дяволски костюм в клиника за рехабилитация на зависимости, той  разказва историята на живота си.

Срещаме с невзрачния Реджиналд Дуайт през 50-те, чиято мечта е музиката – неговият начин за изразяване в незаинтересована за него среда. Реджиналд придобива популярност и се превръща в Елтън Джон. Предизвикателството вече е да отстои себе си. Елтън бива манипулиран, след което последва навлизане в порочния кръг от зависимости.

Посланието на филма: кои сме ние?

Елтън се среща с трудностите на славата и борбата със собствената си сексуалност. Объркан, той се поддава на краен хедонизъм. Неговите пороци завладяват живота му и все повече го застрашават. Осъзнавайки че погубва себе си, музикантът решава да се изчисти от веществата, тровещи съзнанието му.

Макар „Рокетмен“ да следва почти алгоритмично всички характерни изразни средства за жанра музикална биография, филмът иска да проникне по-дълбоко и да представи по-реалистична картина, като запазва блясъка, с който подобни филми се асоциират. Самият Елтън Джон, продуцент на филма, желае той да бъде с R-Rating (само за възрастни). Крайният резултат е PG-13 (филмът не се препоръчва лича под 13 години), но смелите идеи за „блестящ реализъм“ на певеца са запазени.

Филмът е енергичен и пъстър, като печели критиците с дизайнерските си решения. Сетовете и костюмите пресъздават бурния и едновременно пищен живот на Елтън Джон. Известните му ексцентрични костюми са сценичната персона, а за филма са пресъздадени 85 от тях.

Саундтракът завършва филма. Златните хитове на Елтън Джон участват в разказването на историята за колоритния британския музикант. С дългогодишният си сътрудник Бърни Таупин печелят Оскар за песента (I’m Gonna) Love Me Again.

„Елвис“

Баз Лурман, режисьорът на модерната интерпретация на „Ромео и Жулиета“ и култовия „Мулен Руж“, се заема със задачата да претвори живота на краля на рокендрола. „Елвис“ е едно от лицата на Кан 2022 г., получил 12-минутна овация от публиката. Месец по-късно филмът пристига и в киносалоните, където печели почти 300 милиона долара приходи от боксофис.

Историята проследява 3 десетилетия от живота Елвис Пресли. Разказана е през очите на мениджъра му, полковник Том Паркър, изигран от Том Ханкс. Полковникът е гротесков образ, представен е като типичен панаирджия, който намира изгода в таланта на Елвис. За него певецът е средство за печелене на публика и най-вече на пари. От другата страна кралят на рока иска да бъде на сцена сред феновете си – това е неговата мечта, а по-късно участ. Взаимоотношенията между двамата носят конфликта във филма – от взаимна изгода до общо падение.

Друга основна история и теза е засегната в събитията, които се случват на фона на основната история. През 50-те, 60-те и 70-те движението за граждански права за афроамериканците се заражда, набира сили и достига апогей през речите на Мартин Лутър Кинг. Елвис расте в преобладаващо цветнокожа общност и от дете е запленен от черната музика и ритми. Придобивайки популярност, Елвис се превръща в символ на еманципацията на малцинствените групи в расово разделеното американско общество в ранните следвоенни години.

Музиката на Елвис носи послания за младежка освободеност и равенство,

но си „печели“ и недоброжелатели, които смятат поведението и стила на Пресли за непристойни и развращаващи. Накрая Елвис надделява.

Филмът представя една по-романтична версия на Елвис Пресли. В реалността певецът е спорна фигура в музикалната история. Елвис разпространява лесно черните ритми, защото е бял и достъпен за средната класа бели американци през периода. И е далеч от образа на активиста за правата на малцинствените групи в Щатите, приятел с BB King и други известни афроамерикански музиканти.

Вижданията на Пресли са по-скоро консервативни и стандартни за периода, в който живее. Във филма е изпусната срещата с Никсън, за която Елвис е критикуван. Бегло е засегната зависимостта му към наркотиците, която води до постепенно влошаване на здравето му. Колкото и приказно да е разказан романсът на Елвис с Присила, е изпуснат детайлът, че когато Елвис се влюбва в Присила, тя е на 14, а той на 24.

Който е по-запознат с биографията на Лурман, знае, че филмите му са спектакъл. Лурман споделя, че вдъхновение за него са боливудските филми откъм хореография, музика, ритъм, цветност и игривост. „Елвис“ не отстъпва на специфичния стил на режисьора. Във филма операторското майсторство и монтаж се взаимно допълват. В типичния за режисьора стил филмът е енергичен, игрив и „подвижен“.

Специфичното му заснемане предвещава визуален спектакъл. Последвалият монтаж е бомбастичен. В него зрителят може да се загуби поради дързостта, бързото темпо и технически вълшебните преходи между кадрите. Друг прийом на Лурман е „цветността“, която неговите филми притежават. Сетовете и костюмите са в ярки, набиващи на очи, цветове, които са избирани според естетиката на всяка сцена.

Режисьорът не се свени и с избора на музика.

Както при „Великият Гетсби“ режисьорът залага съвременна музика и артисти. Баз Лурман „чупи“ жанра, като освен блус, рокендрол, госпъл и други характерни жанрове за времето, в което се развива действието, използва на съвременен хип-хоп, рап и други съвременни жанрове за афроамериканската общност. В „Елвис“ кавъри са записали Doja Cat (Vegas), Måneskin (If I Can Dream), Еминем се включва със сингъла The King and I. Kacey Musgraves изпълнява емблематичната Can’t Help Falling in Love.

Въпреки всички хвалебствия, критиците споделят мнение, че и трите филма са сравнително „плитки“. За да бъдат удовлетворени холивудските компании, крайният вариант на филмите е далеч по-достъпен за обикновения зрител. Съществуват дискусии дали биографичните филми не са просто машина за пари. Споровете продължават, но биографиите са начин в два часа да надникнем в живота на едни от най-известните творци, идоли на милиони.

От Волен Чилов