Робърт Джонсън или блусът, който е роден на кръстопът

Сподели с приятели

… По пътищата де уж има брод, но не се вижда никакъв изход:

как кръстопътят става мост между култури”

За него се говори тихо и най-вероятно основно от пияници в кръстопътните американски барове като този, за който пеят The Doors. А той е толкова много неща. Четвъртият член на Клуба на 27-годишните. Бащата на делта блуса и композиторът на емблематичната песен “Sweet Home Chicago”. Музикантът, продал душата си на кръстопът за слава.

Робърт Джонсън не само почива в мир и забрава, той така е и живял.

Почти безизвестен, когато твори през 20-те и 30-те на миналия век в забутано градче по делтата на Мисисипи, Робърт Джонсън свири на китара в кръчмите, когато го поканят, и си тръгва незабелязан. Има само три негови снимки, изровени от безизвестни архиви. Записва в долнопробно студио, но пък лошото качество на звука днес му е запазената марка. Едва година преди смъртта си той става толкова любим изпълнител на блус, че известният американски продуцент Дон Лоу записва две сесии с него в студиото на Залата на славата на кънтрито.

Нищо чудно, че при такъв живот ще тръгне легендата, че Джонсън е продал душата си на дявола. Десетилетия след внезапната му и ранна смърт през 1938 г. музикални журналисти и изследователи решават да съберат всички сведения за музиканта, който днес се счита за създателя на стила “делта блус”. Намират само тези три (доста притеснителни) снимки на Джонсън, но пък поне десетина, двайсет, трийсет… “свидетелства” за неговата сделка на кръстопът.

В много култури още от древността кръстовищата са считали за не просто връзка между два пътя, а между два свята. Придавано им е качеството на портали между свръхестествени измерения и нашата реалност. В Древна Елада са строяли храмове на Хеката и Хермес именно на кръстопът.

И до ден днешен, ако сте обърнали внимание, по пътя към гръцките плажове, на кръстовища и завои има малки параклиси, защото те все още се смятат за “духовно заредени” места. В Римската империя богът на вратите, промените и теченията Янус, се е появявал на кръстопътищата на всички тези пътища, които така или иначе все още водят към Рим.

В Бразилия и Карибите са извършвани вуду и худу ритуали на кръстопътищата. Съвременници на Робърт Джонсън вярват, че именно

с едно такова худу божество е сключил сделка музикантът.

Хитрият бог Легба, който позволява хората да се свързват с отвъдното, се явил като едър черен мъж на Джонсън. Те сключили сделка, в която Джонсън получава вечна слава в замяна на душата си.

Робърт Джонсън обаче не получава обещаното докато е жив. Умира от незнайни причини на 27 години и е най-вероятно погребан в общ гроб. Едва след години, когато хората осъзнават гениалността на двата записани от Дон Лоу албума, полагат плоча над предполагаемия му гроб. Но в крайна сметка, той получава тази вечна слава, защото музиката му не само определя нов стил, но и историята му започва нов тренд в рок’н’рола.

Специфичната, леко раздрънкана китара, която съпровожда меланхоличните подвиквания на Робърт Джонсън, днес можете да чуете във всякакви варианти. Преаранжирана е за хармоника в много от песните на The Doors. Развита е в мелодии за слайд китара в песните на Джак Уайт за многото му музикални проекти (The White Stripes, The Raconteurs, The Dead Weather…). Приета е за стандарт от американа рока на CCR, Lynyrd Skynyrd, Crosby, Stills, Nash & Young.

Големите в блуса като Би Би Кинг, Ерик Клептън, Джон Лий Хукър свирят негови песни.

А във великия музикален филм, (а после и Бродуей блус мюзикъл) Blues Brothers песента “Sweet Home Chicago” е гръбнак на историята. Музиката на Робърт Джонсън до такава степен променя блуса, че успява да достигне дори до белите хора, а през 50-те това си е било постижение.

В американския юг през 30-те, когато Джонсън твори, расизмът е добродетел за белите американци. Може и да е забранено със закон експлоатирането на хора, само заради цвета на кожата им, но реднеците си живеят с мечтата за нов Див Юг. Робърт Джонсън обаче е смел и много от песните му елегантно загатват за бунт срещу това статукво. Именно това му печели похвали от живите легенди Боб Дилън, Робърт Плант, Кийт Ричардс, които го наричат един от най-важните текстописци в блуса и рока.

А Ерик Клептън дори го нарича “най-важният блус певец живял някога”.

Робърт Джонсън лично е отговорен и за голямо движение в рока: легендата за сделките с дявола на кръстопът. Направо може да се нарече троп в рока, защото музиканти от всяка ера на рока имат поне по един стих за кръстопътища и дяволи. А вече дори не говорим за директно назоваване: crossroads rock си е отделен официален жанр. Metallica, The Raconteurs, Jack White, PJ Harvey, Shilpa Rey and Her Happy Hookers, The Black Keys, Nick Cave…

Всички тези гиганти са творили и в жанра на “кръстопътния рок”.

Но стига лирически отклонения, Робърт Джонсън е много повече от легендата за дявола, която оставя зад себе си и е само една малка частичка от огромно движение.

Блусът е много повече от музика за афроамериканците. Той е тяхното бягство от и техния бунт срещу расисткото статукво в Америка на 30-те години, а и след това. Блусът е в основата на всички движения за правата и свободите на чернокожите американци, а след това и за еманципирането на жените. Чрез текстовете на блус песните много расистки изрази и думи са асимилирани обратно в културата на афроамериканците и са ги обърнали срещу своите поробители.

Всичко, което е хип-хопът днес, се дължи именно на блуса от 30-те, 40-те и 50-те години на XX век.

Изпълнителки като Лусил Боугън (още известна като Беси Джаксън), Ма Рейни и Беси Смит са основоположници на феминистката музика. Това е и времето, в което чернокожи изпълнители започват да влизат в клубовете на белите, именно заради блуса. Заради този жанр, чернокожите започват да бъдат асимилирани вече и във висшите социо-икономически прослойки в Щатите. Това е и първият жанр, който свирят и пеят и бели, и чернокожи изпълнители. Заради голямата популярност, която блусът намира, кънтрито започва също да се променя и се ражда белият Тексаски блус.

До ден днешен блусът влияе на музикалната индустрия. Всички популярни изпълнители днес – от Cardi B и Megan Thee Stallion до Imagine Dragons, Greta van Fleet и Florence + The Machine – стъпват върху раменете на блусарите от 30-те. А легендата започва от един прашен кръстопът някъде по делтата на Мисисипи…

От Яна Ц. Пеева