Околосветско пътешествие през обектива на Вим Вендерс

Сподели с приятели

Аз съм филмов режисьор и фотограф, но основната ми професия е на пътешественик. – Вим Вендерс

„Мога да разкажа история, само ако чувствам, че задължително принадлежи някъде. Ако можех да я разкажа някъде другаде, щях да съм загубен.“ Творчеството на Вим Вендерс е копнежът по опознаването на света с хуманизъм и респект към чуждото и непознатото. През очите на „безнадеждния немски романтик“ и с огромна емпатия, нежност, чистота и искреност Вендерс обрисува кътчета на земното кълбо, сцената, на която персонажите във филмите му оживяват. По този начин създава осъзнат свят без граници, но и без утопии.

Лисабон

Първата спирка във филмовото околосветско пътешествие е Лисабон, Европейска столица на културата за 1994-та на вече обединена Европа. Същата година Вендерс и още трима португалски филмови творци са поканени да направят документален филм за града. Крайният резултат е „Лисабонска история“ – игрален филм, омаж към португалската столица с нейната култура, фадото и изкуството на кинопроизводството.

Историята е за звукоинженера Филип Винтер, който е помолен от приятел режисьор (алтерего на самия Вендерс) спешно да дойде в Лисабон, за да помогне на режисьора да завърши документалния си черно-бял филм за града. Пристигайки в града, Винтер не открива приятеля си, но отдаден на работата си започва да записва звуците на града и се влюбва в млада fadista (фадо певица).

„Лисабонска история“ е алегория на цялостното потапяне и влюбване в Лисабон и в Португалия. Под звуците на фадото на групата Madredeus филмът оживява. Самите музиканти от групата са актьори във филма и благодарение на него те стават световноизвестни.

В „Лисабонска история“ фино се предава образът на обединена и демократична Европа. Португалия е в най-западното кътче на Европа и само допреди 20 години е била изолирана диктатура. За да стигне до нея, Филип Винтер прекосява с колата си Германия, Франция и Испания, без да преминава през гранични пунктове. Европа е без граници, тя е свободна и обединена в многообразието си.

Куба

Воден по стъпките на музиката и избрал за гид филмовия композитор Ry Cooder, Вим Вендерс документира Хавана и Куба през историите на музикантите от Buena Vista Social Club. Куба през камерата на немския режисьор е бедна, но чаровна. Една застинала в безвремието си, но изключително пламенна и жива латино страна. Макар разстоянието от до големият ѝ съсед Щатите да е по-малко от сто мили, в действителност за САЩ Куба е в другия край на света. Хавана принадлежи към наивно, чаровно и романтично, но отдавна отминало време, в борба и в симбиоза с лика на Че Гевара – символът на комунистическата революция в Куба.

Компай Сегундо, Ибрахим Феррер и другите членове Buena Vista са еманация на кубинското безвремие. Върхът на тяхната слава е бил преди половин столетие. Самите те в съзнанието си все още живеят в 40-те и 50-те, но във филма са странни птици и почти безизвестни старчета на преклонна възраст. И въпреки възрастта си и историческите белези те са запазили живеца и страстта си за живот. Ry Cooder ги събира, за да запишат албум, който ги връща отново на голямата сцената далеч извън границите на малкия остров.

Предстои концерт на Карнеги хол в Ню Йорк, а Вендерс заснема концерта, пътуването и подготовката преди него. Озовали се в Ню Йорк, кубинските музиканти се превръщат в деца. С възхита, удивление и любопитство те съзерцават и вкусват от „Голямата ябълка“. Документалният филм и творчеството на Buena Vista Social Club са един мост на Куба към света и най-вече към Щатите. Страната на по-малко от 100 мили от острова, но поради политически различия е толкова далеч.

САЩ

Акостирали на американския бряг, Вим Вендерс ни повежда из страната, чиято музика е „колонизирала съзнанието му“ още като юноша. Режисьорът не търпи двата бряга – Атлантическото крайбрежие е за завръщане у дома, а Западното е твърде далеч и твърде комерсиализирано. Затова Вендерс спуска зрителите в необятността на Средния Запад, където „животът е магистрала“ през хиляди мили прерии, пустини и пущинаци. Места, в които всичко изглежда безкрайно, диво и самотно. Само пътят и колите, които се движат по него говорят за човешката цивилизация. Докато не стигнем „Париж, щата Тексас“.

Безспорно най-известният филм на Вендерс, тексаският Париж е отново град на любовта, но за разлика от френския си съименник, Париж, Тексас, е за меланхолия и по копнеж по повторно свързване на един мъж от пустошта с жената, оставила го някъде далеч в американската шир преди години.

„Париж, щата Тексас“ е меланхоличната, мечтателна, романтичната версия на Америка, такава каквато Вендерс си я представя и иска да я види. Сякаш това е неговият отговор на срещу консуматорска и ултракапиталистическа действителност. Америка на Вендерс е в контрасти между пустинята и града и в унисон с грандиозността си, която оставя главният герой Травис буквално без думи.

Токио

В своята филмография Вендерс прави различни прочити на Япония и столицата мегаполис Токио. Първият е от 1983 г. с документалния филм „Tokyo-Ga“, поклонение пред творчеството и личността на големия японски режисьор Ясуджиро Озу. Той разказва за истории за японското семейство на границата на модерността, които преминават географските граници и се превръщат в общочовешки истории за взаимоотношенията между родители и деца.

През 1983-та са минали 20 години от смъртта на Озу. Пристигайки в Япония, Вим Вендерс се сблъсква с напълно променена страна от тази, представена на камерата на Озу. Токио е град, който вече е в XXI век. Режисьорът документира игралните зали с аркадни игри, в които млади японци прекарват часове, влаковете стрели „Шинкансен“, ярките неонови надписи, храната от пластмаса, която се излага на витрините на ресторанти. Съвременност, която немският режисьор съпоставя с кадри от черно-белите филми на Озу. В своето пътуване из Япония той отдава почти на Озу. Среща се с Чюшу Рю, актьор в главните роли на възрастния баща в много филми на Озу, и с главния оператор на японския режисьор.

Първото документрано пътуване на Вим Вендерс в Токио завършва с финалните кадри от „Токийска история“ – най-известният и един от най-добрите филми на Озу, който му носи международна слава. През село до брега на морето преминава влак, който свързва малкото населено място с Токио, където децата отиват в търсене на по-добри условия за живот и работа, а техните родители остават сами.

40 години по-късно Токио отново изгрява на екрана.

„Прекрасни дни“ представя Токио през погледа на чистача на тоалетни Хираяма, изигран брилянтно от Коджи Якушо. Привидно история за човека от най-ниските социални прослойки, Хираяма живее един еднообразен, скромен, но прекрасен живот, който не подлежи на стереотипи. Той обитава собствената си аналогова реалност със своите касети с хитова музика от 60-те, 70-те и 80-те, лентов фотоапарат, телефон с копчета и книги. За него чистенето на тоалетни е призвание и изкуство. В голяма степен това е автопортрет на самия Вендерс, който се усеща, че принадлежи към друго време и адаптацията към настоящето го оставя някъде в миналото.

В „Прекрасни дни“ Токио не е онзи сайбъпънк мегаполис от 1983 г. Насред небостъргачите и модерността Хираяма и Вендерс откриват спокойствие и баланс. Градът е много по-интимен и красив. Красотата е открита дори в публичните тоалетни, които са основен образ и катализатор за появата на целия филм. Те са построени за Олимпиадата през 2021 г.

На Вендерс първоначално е дадена задачата да направи кратък филм или сериал, в който те да участват. Режисьорът избира пълнометражния игрален филм и с него завършва поклонението си към Озу, създавайки „Прекрасни дни“ в стилистиката на именития японец.

Берлин

След 8 години скитане из Америка през 1987 Вим Вендерс се завръща у дома в Германия, в сърцето на Студената война – Берлин, град, разделен брутално по средата между Изток и Запад от няколко километра бетонна стена. В тихата трагедия на града могат да живеят единствено ангели, готови да отдадат вечността си за мимолетен човешки живот.

Именно Берлин и неговото небе е сцената на може би най-хуманистичния филм на Вендерс – „Криле на желанието“ или „Небето над Берлин“. Това е история за два ангела, които се реят невидимо и наблюдават града, разделен от Желязната завеса. Те са вездесъщи. Могат да четат мислите на берлинчани и да разбират желанията им, но никой от жителите не може да разбере техните. Когато единият от ангелите, Дамиел, се влюбва в цирковата артистка Марион, той е готов да се сбогува с вечния живот и да стане смъртен, само за да може да усети човешката любов.

Филмът е едновременно елегия по съкрушена Германия и жизнеутвърждаващ химн на човечността. По време на филма Вендерс прави обиколка на белязания Берлин – през Колоната на победата, гарата Постдамерплац, Берлинската библиотека, бруталистичните сгради и графитите по Берлинската стена. Редуват се черно-бели и цветни кадри. Източен Берлин е предимно в черно-бяло.

„Небето над Берлин“ носи послания за обединение на Германия. През ’87-ма това обединение е изглеждало далечно и почти невъзможно, но кой да знае, че две години по-късно стената ще падне, а днес Берлин и Германия ще направят 34 години, откакто Изток и Запад, ангели и хора отново живеят заедно.

От Волен Чилов