Christofer White I PURPLE SESSIONS

Сподели с приятели
Музиканти, текстописци, композитори, изключително свежи и позитивни хора. Това са братята Christofer White и Daniele Febbo. Привилегия ли е да бъдеш underground изпълнител днес, как извънредното положение се отразява на музикалните семейства и какви са предимствата на живота и кариерата в България? Отговорите на тези и още много въпроси намираме в интервюто към този епизод на Purple Sessions.

Прочетете цялото интервю с Christofer White и Daniele Febbo!

Днес съм тук с брат ми – Даниеле Фебо. Toй винаги мe e подкрепял в нещата, които правя, и съм супер щастлив днес да е тук с мен, защото пред камерата често виждате моето лице, но не и неговото. Правим музика заедно от около две години, от Lemon girl насам. Всъщност оттогава Christofer White сме минимум ние двамата плюс още няколко души „отзад“.

Какво е да работиш с брат си?

Daniele Febbo: Работният процес с брат ми е интересен и динамичен, тъй като често концертните изяви са в различни формации, на различни места и досега той е имал винаги индивидуална визия за дадения концерт. Понякога е сам, понякога сме само двамата, имало е немалко случаи, в които се появяват гост-музиканти, което винаги променя нагласата и крайния резултат. Напоследък свирим и с един мой прескъп приятел и страхотен млад талант – Виктор Викторов.

Точно това разнообразие ми носи много хубави емоции и ме поставя в различни ситуации, което е ценно за всеки музикант. Роднинската ни връзка ни събира в едно и много лесно успяваме да канализираме енергията си в музиката и нейното изпълнение. В годините съжителство сме се опознали достатъчно и нямаме чисто човешки проблеми в отношенията си. Остава само чистата и безусловна любов, която случва химията между музикантите по уникален начин.

Какво е чувството да си човекът, благодарение на когото част от песните на Крис са се появили на бял свят? 

Daniele: Никога не съм мислил, че нещо, което брат ми е създал, е благодарение на мен. Неговият труд е показател за това кой е „виновникът“. А ако съм го вдъхновил по някакъв начин – мога само да се радвам и да се надявам, че така ще бъде и занапред.

Влияе ли това, че сте братя, на съвместната ви кариера? Разкажете някоя забавна история.

Daniele: Ооо, със сигурност влияе. Имаме си и собствен език, който е малко като при мъпетите. (бел.ред.: Изгледайте видеото, за да чуете. 😉

Christofer White: Много често се и крещи вкъщи, но по много приятен начин, не е агресивен, а просто да се изкара енергията.

Daniele: На някои хора не им влияе добре. Някак си се напрягат, но ние сме си свикнали. Когато някой изкрещи от едната стая, другият задължително му отговаря.

Christofer White: История точно няма, то е ежедневие.

Daniele: Цялата картинка е скандална. На двамата на акъла ни се вързва майка ни, която също си общува по този начин с нас. Малко по-сериозен човек е баща ни, който вече е тотално развален през годините, защото започна и той да забравя. Ние много забравяме, за съжаление. В нашето семейство е генетично.

Кога и как беше първата ти среща с музиката?

Christofer White: В интерес на истината, първо дойдоха барабаните. Започнах да свиря на ударни инструменти, когато бях на 12, а 4 години по-късно осъзнах, че не ми носят щастието, което се очаква от музиката. Именно тогава започнах да пея, а укулелето беше „не толкова страшната китара“. Тоест, нямаше първо, започнах да пея и свиря на укулеле едновременно. Също така свиря на китара и имам базови умения по пиано, но ако скоро се явя с блокфлейта на сцената, не се учудвайте, от карантината е.

Какво е музиката за теб и какво те вдъхновява да твориш? 

Christofer White: Музиката е моята същност в най-чистата си форма. Често след като напиша песен и я чуя отстрани, не мога да повярвам, че точно аз съм написал тези думи в този ред. Понякога имам чувството, че музиката ми е повече от мен самия. Помага ми да се опозная, да разбера кой съм и как съм преживял даден момент от живота си.

Каква част от деня си обикновено посвещаваш на музиката? Какъв е творческият път на една песен?

Christofer White: Намираме време във всеки един удобен момент, в който можем да влезем вкъщи и да правим музика. Останалото време прекарвам в развитието си във всеки възможен аспект. Изключително щастлив съм да живея с Даниеле. Репетициите ни не са онези сложни репетиции с много хора, за които трябва да ходим на специално място. Имаме си достатъчно техника вкъщи и начинът, по който репетицията ни се случва, е да му чукна на вратата, да вляза в стаята и да започнем да творим музика.

Това е наистина много мило, много близко ми е на сърцето.

Това, че мога в едната си стая да творя собствената си музика и след това да отида в другата стая и да я развия до такава степен, че някой да я чуе в някоя стрийминг платформа. Общо взето по този начин се случват репетициите ни – вкъщи и във всеки момент, в който имаме време.

Daniele: Най-често брат ми идва с готов текст, мелодия и акорди. Някак си заедно развиваме песента докрай, като добавяме различни елементи. Това е работният ни процес – винаги заедно.

Как се прави добър аранжимент на песен? 

Daniele: Добър аранжимент е колебливо понятие. За някого може да е добър, а за друг – не. Мисля, че колкото повече са музикалните познания и разнообразни вкусовете на аранжора, толкова по-интересен може да бъде даден аранжимент. Най-важното за мен остава човек да подхожда с любов, търпение и уважение към изкуството.

По-лесно ли е да се пее на английски, отколкото на български и защо? 

Daniele: Всичко е въпрос на навици. За мен лично е по-лесно да пея на английски, защото съм свикнал по този начин. Със сигурност на някои хора им е по-лесно да пеят на български.

Каква е историята зад Little Dreamer?

Christofer White: Това е една наистина много ценна за мен песен по ред причини. Историята ѝ е доста дълга. Това е песен за любовта към семейството ми и към брат ми, към майка ми и към всички хора, които са ме подкрепяли по моя път. Именно затова е толкова специална за мен.

Тя показва пътя ми. Това, което съм аз, любовта ми към всички близки хора.

Писана е през цялото време, в което трябваше да седим заключени вкъщи. Всъщност е писана през януари, но след това я записвахме, когато вече бяхме „заключени“. Видеото също е снимано вкъщи. Песента е започната и завършена на едно и също място – в собствената ми стая. Това е супер мило за мен, тъй като, както казах, това е песен за семейството и да започне и завърши там, където съм израстнал, е доста красив и емоционален процес. Изключително щастлив съм, че успя да се случи.

Little Dreamer е реализирана благодарение на инициативата “Солидарност в обществото” на Столичната община. Каква е същността на този проект и мислиш ли, че за младите изпълнители трябва по-често да се организират подобни инициативи? 

Christofer White: Всеки трябва да се опитва да кандидатства по такива проекти и да създава повече изкуство, стига да се чувства достатъчно готов! Това беше страхотна възможност за мен. Работих с изключително малък и сплотен екип. Цялата песен беше реализирана в комфорта на собственият ми дом – от писането, през записа, заснемането на видеото и реализацията му. А песента е именно за дома ми, така че какъв по-добър начин да се реализира?

С излизането на новата ти песен се появи и първият ти мърч. Има ли някаква история на създаването му и как беше посрещнат от аудиторията ти?

Christofer White: Изключително талантливият артист и мой много добър приятел Георги „Benji“ Нейков, който нарисува обложката на Homesick, чу песента, вдъхнови се и реши да изобрази това, което е „видял“ със слуха си. След като ме изненада с този арт, нямаше как да не направя нещо с него. Реших да са тениски, за да може всеки гордо да носи изкуството му.

Как се отрази на творчеството ти извънредното положение? 

Christofer White: И добре, и зле. Като артист, който обръща внимание само на музиката си, естествено, искам да изкарвам и доходите си напълно от музика. Във времена без концерти това е почти невъзможно. Но пък ми даде повече време с мен самия.

Каква е тайната съставка за писане на добра песен?

Christofer White: Да ти идва от сърце.

Няма значение какво си казал, стига то да е важно за теб, да има смисъл.

Няма значение какви са акордите, които си използвал, стига да ги чувстваш. Няма значение колко пъти ще се провалиш и кой ще ти хареса песента, стига ти да си я харесваш, стига на теб да ти е присърце, стига да значи нещо за теб. Това е тайната съставка – просто да се пише от сърце, да се пише често и от опит, а понякога просто от чиста емоция.

Какво значи да бъдеш underground изпълнител днес?

Christofer White: За underground изпълнител в България обикновено се приема човек от метъл или рок сцената – тежката сцена. За хората, които гледат (четат) това интервю, ще кажа, че underground значи да не си супер известен. Тоест всеки, който се занимава с поп, джаз и всякаква друга музика и не е подписал с някой огромен лейбъл, е underground. Има си и предимства, и минуси.

Не съм сигурен дали искам да остана underground, или повече хора да ме чуят.

Ще бъде идеално да запазя underground звученето и да правя това, което харесвам, но да достигам до повече хора, които също да се свързват с него. 

А лукс ли е?

Daniele: Не бих казал, че е лукс. Със сигурност има предимства. Когато говорим за underground, говорим за публика, която е ограничена – не излизаш на големите сцени и стадиони. Съответно свирейки в малки клубове, бидейки по-близо до публиката и познавайки половината от публиката, защото са ти приятели… Нали затова сме в underground-а (смеят се)… Случката е много по-лична и чувствена.

Случвало ми се е да свиря на голяма сцена и да не познавам и никого пред себе си.

Малко по-различно е усещането, когато си там. Това да не усещем обратната връзка от публиката на мен лично би ми липсвало, докато музицирам. Защото аз лично го правя за хората и за себе си, естествено. Когато пред теб седят абсолютно непознати и се кефят – супер, но ако не те познават, някак си магията е по-сложна за случване.

Какво те кара да продължаваш да се развиваш като музикант именно в България? 

Daniele: Всеки може да си тръгне и да опита на място, където музиката е по-развита и оценена, но и българите се нуждаем от изкуство. Аз искам да вдъхновявам младите артисти да продължават да се развиват тук, както и да давам моята скромна част на българската сцена.

Трябва ли да се промени нещо в страната ни, за да се поддържа интересът на младите изпълнители към родната ни сцена?

Daniele: Единственото, за което се сещам в момента, е това някой истински да търси и развива таланти и да прави „от никой – някой“, заради изкуството, а не печалбата. 

Кога мина от кавъри към авторска музика?

Christofer White: Минах към авторска музика някъде около 2016-а. Всъщност точно тогава написах Lost you to the world – една от първите ми песни. Имал съм и други опити, които никога не видяха бял свят, може и да не го видят. Записването тогава стана супер странно и супер изведнъж, тъй като имах един приятел, който ми каза: „Имам човек, който може да ти запише някоя песен. Искаш ли и да те свържа с него?“. Аз тогава не знаех, че искам да почна да записвам, дори не се чувствах толкова готов, но офертата ми звучеше супер – отивам, записвам песен, хората слушат. Реших да се свържа с този човек и с него работя до ден днешен. Тогава записахме Lost you to the world, а по-късно Autumn weather. Но точно тогава започнах и да пиша.

В крайна сметка смятам, че дори да си изключително голям изпълнител, да пълниш стадиони и да свириш само собствената си музика, много малко изпълнители сядат и слушат репертоара си просто за развлечение. Когато слушаш друг изпълнител, ти си иска да чуеш как звучи с твоя глас, твоя аранжимент, с твоя поглед над песента. Затова просто кавърите никога не свършват.

Откога слушаш Алек Бенджамин и какво в творчеството му те плени?

Christofer White: Слушам Алек Бенджамин от сравнително скоро, но и сравнително отдавна. Това, което ме плени в него, (а аз много трудно харесвам някой изпълнител), е акустичното му и много лежерно звучене. В моите кавъри това понякога липсва, а когато слушам някой изпълнител, много често искам да взема от него и да вкарам в собствената си музика. Именно затова чистите му и високи вокали много ме вдъхновиха да работя над собствения си глас и така започнах да го слушам. Като цяло е доста модерен изпълнител, който в същото време запазва акустиката в музиката си. Със сигурност е различен от много мейнстрийм изпълнители, затова реших днес да изпълним Let me down slowly. Това е най-известната му песен, която може би много хора знаят. С нея ви каня да чуете и някои други негови песни, тъй като със сигурност си струва да чуете повече от този човек.

Разкажи ни малко повече за Ocean eyes.

Christofer White: В корените си музиката ми и видеата ми имат целта да накарат слушателя да изживее собственият си живот чрез моите думи и продукции. Всеки клип има своята история. Ocean eyes е продукция, включваща десетки хора, седмици снимане и над година режисиране. Тя е наистина много важна за мен песен и… ако мога да нарека така това, което правя… за кариерата ми. Това е вторият много истински музикален клип, който съм правил, и историята му започва много отдавна. Всъщност Ocean Eyes е част от Lemon girl EP oт 2018, но изкарахме музикалното видео чак в средата на 2020.

 

 

Разбрах, че си учил както в Италия, така и в България. Какво мислиш за образованието в двете държави и защо избра именно родината ни за реализацията си?

Daniele: Впечатленията ми за образованието в двете държави са свързани конкретно с две учебни заведения. Не бих се осмелил да излагам сериозни изводи за плюсовете и минусите на национално ниво. Между двете училища намерих доста големи разлики в учебния план и методите за реализация на студентите. Две неща бих подчертал, които в Рим съществуват, а при нас не и много ми се иска те да се променят. Първото е, че там за консерватория, която е 3 пъти по-малка от нашата, имаше над 12 напълно оборудвани репетиционни (сега са повече), което прави репетирането и изобщо запълването и оползотворяването на времето между лекциите безброй пъти по-лесно.

Представете си звукоизолирана стая с компютър, PA система, клавир, сет барабани, усилвател за китара, усилвател за бас, микрофони и пултове за ноти. За сравнение при нас за отдел „Поп и джаз“ има едно или две напълно оборудвани помещения, до които достъпът не е толкова лесен, което не разбирам на какво се дължи. Второто, което много ми се иска да го има и при нас –

партньорства на академията с различни местни заведения.

В Рим имахме часове, в които събираха инструменталисти и певци или други солисти и създаваха „банда“, с която имаш ежеседмични репетиции. На тях присъстваше винаги преподавател, който даваше насоки на музикантите. В момента, в който тази банда е изградила репертоар под зоркото око на отговорен учител, тя влизаше в списък. Според списъка през 2 месеца се правеха продукции, в които се даваше шанс на младите да се изявят в реална ситуация. Училището имаше партньорства с различни местни барове и заведения и организираше вечери, в които се изявяваха два-три състава. Това е допълнителен стимул и опит, който със сигурност помогна на мен в бъдещите ми музикални приключения.

Съществуват подобни практики и в нашата академия, но те са инициативи на будните музиканти и преподаватели в нашия отдел, хора като Михайл Йосифов и проф. Христо Йоцов. Ако институцията застане зад тази идея и успее да създаде повече възможности за изява на младите (и те да бъдат регулярни), то тогава завършилият академията висшист ще бъде доста по-подготвен за реалния живот. Да не говорим колко вълнуващи са тези вечери – много колеги се събират, за да слушат, обменят идеи, намират съмишленици…

Изобщо цялото преживяване е много ценно и красиво. А колкото до моя личен избор да се върна в България – определено ми липсваше семейството, но като се върнах, не знаех дали ще остана за дълго.

Оставих времето да ми покаже.

В началото никой не ме познаваше в музикалните среди, което пряко влияе на това имаш ли участия, или не. Помня втората зима, след като се бях прибрал, в София имаше 6 джем сешъна от вторник до неделя и имаше два месеца, в които ходех на всеки един от тях, защото ми се свиреше, а нямаше с кого… Бавно и с голяма доза късмет работата започна да се увеличава и още 2-3 години по-късно се намирам на добро място в професионален аспект. Имам още много какво да науча от по-големите в България и това здраво ме държи на територията на страната. Засега никъде няма да ходя!

Какво ще посъветваш човек, който се колебае между това да се образова в чужбина и това да остане в България?

Daniele: Да проучи мястото и училището, към което се е насочил. Да пресметне плюсовете и минусите. Хрумват ми още куп практични съвети в тази насока… Но истината е, че аз самият заминах, без да се замислям. Не знаех къде отивам, не знаех къде ще живея, не знаех точно какво ще уча. Записах джаз, а дотогава не слушах тази музика… Изобщо всичко беше много импулсивно и за секунда не съжалявам за решението, което взех на сляпо. Съветвам ви да пътувате и да се докосвате до други култури и националности. Подобни преживявания ни обогатяват и оставят спомени за цял живот.

Какъв съвет би дал на млад музикант, решил да се развива в България?

Daniele: Съвет, който бих дал на всички прохождащи артисти, е със сигурност, че музиката е нещо много красиво, но не и толкова лесно, колкото си го представяме. Да се научим да дрънкаме три акорда е да си правим кефа, но да сме музиканти и професионалисти значи доста повече. Не неглижирайте музикалната теория, тя е наш приятел, и също така се упражнявайте всекидневно по колкото можете, защото единствено това ни води към някакъв резултат. 

Christofer White: Макар и да съм напълно съгласен с всичко което брат ми каза, моят поглед над нещата е:

Просто бъдете и просто правете, няма грешен опит, няма нещо лошо, вашият път си е вашият път и никой не може да ви каже какво да правите, как да го правите и защо да го правите. Вие си знаете защо и ка и затова просто опитвайте. И дори да се провалите 20 или 30, или 40 пъти, няма никакво значение, защото един път ще се получи и ще видите, че този един път ще е абсолютно достатъчен за всички пъти, в които не сте успели.

В Purple Session-a изпълнихте песен от предстоящия ти албум. Сподели ни повече за него. 

К: Историята зад албума и всяка една песен е масивна, но накратко – Stuck ще бъде моето ново звучене, без да напускам собствените си похвати на писане. Усещам, че ще бъде още една крачка напред след Homesick и силата и историите зад албума ще се усещат!

 

Интервюто взе Али Димова