Поезия по повод 24 май

Сподели с приятели

Всяка година отбелязваме 24. май, Деня на славянската писменост и култура, по различен начин. Никога досега обаче не сме отделяли нужното внимание на младите хора, занимаващи се с писане – а именно те са тези, поддържащи богатството на българската литература. Техният различен поглед върху живота и неговите изпитания, върху света и неговите събития е ключов за развитието на творчеството в страната ни.

Но какво е тази нова перспектива, ако не бива споделяна с по-широка аудитория? Ако остава скрита в полетата на поредната тетрадка или заровена сред стотици word файлове? Това, за жалост, е съдбата на много от поезията, която младежите пишат. Затова от Teen Station преди известно време призовахме читателите си да споделят с нас своята лирика, за да разпространим ние нейната красота чрез платформата си.

Четете думите, извиращи директно от сърцата им, в остатъка от тази публикация.

Лилия Якимова:

позволи ми да разпна думите в стихотворение

с болезнено смъртния си почерк,

с всяка една заплащам

нещо неизказано,

събрано по завоите

на лабиринтите.

с пролетта не стават по-леки

засуканите им пътища,

стават само по-красиви,

което всъщност е всичко,

което мога да искам.

моята тъга в твоята ръка,

нишките от стихове,

с които ще оплета

одеяло

за тъмните ти вечери.

позволи на моите редове

тази дързост да те възпеят.

когато мисля за теб, е тихо,

когато мисля за теб, всичко

е безумно далеч.

всичко лошо си преборил

само за мен.

знаеш ли,

това време ще бъде запомнено

като „дните,

в които все още живеехме

в отделни домове”.

дълги са, дълги са дните,

ти си луната,

за която плета одеяло.

Яна Димова:

Грешна математика

Небето е тъмно и изгряват звезди, броим грехове, смятаме вини.

Нощта пак е тиха, твоята везна тежи, разписка за вината ми не намираш, нали?

Диалог на границата

– Тъмно ли е? Тъмно казваш?… Тъмно ли е? Повтори!

– Тъмно е, ела да видиш. Тъмно е… Луната спи!

– И защо пък се е скрила, не обича ли искри?

– Тя за тях бленува мила и за изгрева гори.

– Значи слънцето обича? Често плачела, разбрах.

– Сутрин все по него тича и обича го без страх.

– Ала, то с очи изгрява и отнема й дома!

– Тя неспирно му прощава и остава сам, сама.

Количество

През цялото време ме питаха защо ти давам толкова много?! …

Давам, колкото имам…

А за теб нямах по-малко.

Измерване

Обичам те по 200 пъти, 300 ти ми мълчиш.

Прегръщам те за 2 минути, 1 не ме прегръщаш ти.

Целувам те 1 секунда, за стотната отвръщаш ми.

Мой си ти, а съм ти чужда.

Твоя съм, но ти не си.

Анна-София Станолова:

Стъпка след Стъпка.

И Стъпка преди Стъпката.

Защо трябва да вървим?

Когато можем да летим.

Но тогава никога няма

да оставим следите си по земята.

Но във въздуха ще оставим

звука от крилата ни.

Ирина Тилова:

В полет

С крилата си заслепява слънцето.

Нежният цвят на небето отразява красотата ѝ.

Ето, жар-птицата лети.

Замълчи и погледни,

чуй тихия ѝ глас,

наслади ѝ се.

За момент се откъсни от света.

Забрави за всичките си грижи и просто я погледни.

Усети нежността ѝ,

силата и

любовта ѝ.

Наблюдавай я сега, защото после ще се разтопи като малката снежинка,

която леко пада върху детската ръка.

Живей сега, не мисли за утре, петък и неделя.

В понеделник ще се сетиш пак за градската гаргара,

а дотогава,

бъди сега, защото в неделя нея ще я няма.

Сама от себе си утре жар-птицата ще изгори.

Не бързай, забави.

Не мисли и забрави.

Бъди сега и виж как жар-птицата лети.

Неделя (вдъхновено от разговор с майка ми)

Ще търся правилния път в неделя.

Ще изчакам до неделя и в неделя ще работя.

Неделя, когато всеки е зает от домашния уют, аз ще търся правилния път.

До неделя ще се губя и греша,

Но в неделя ще се смея и намеря.

Неделя, скъпа моя, как те чакам аз, пътя да намеря.

Не знам

Питаха ме „Как си?“

Питаха ме „Къде си?“

Не знам.

А, круши ядеш ли?

Не знам.

Питаха ме „А можеш ли да бъдеш сам?“

Не знам.

Истината е, че ме питаха „А защо си сам?“

Нали ти казах, не знам!

Математика

Небето е сиво.

Ядох торта.

Не разбирам математика.

Главата ми кънти,

а музиката звучи.

В тази симулация къде си ти?

Нова любов

В тази цялата абсурдност изглежда всички се подлъгват. Вярваха на историята им.

Любовта някак се усещаше, макар и през оскъдната светлина на телефона.

Бяха роби на тази светлина, роби на любовта с новите писма.

Волен Чилов:

Zoon politikon

Властта е основна цел човешка,

но не я ли превръщаме в грешка…?

Готови ли сме за управление,

когато сме пред изтребление…?

“Човекът е обществено животно…”

Управлява той света самодоволно…

В стремежа към контрол и власт

губи всяка свяст…

От вождове зли не ни ли писна,

от ярост и лакомия хищна…

Докато висим над пропастта,

трябва ли да ламтим за властта.

Mundus Novus

Мечтаем за нов свят,

по-чист, по-свят…

Пред нас всичко старо се руши,

остават само руини.

Стават спомен и основи…,

на времената нови.

Минали през бездната на Ада,

градим нова фасада.

“И септември ще бъде май…

… Земята ще бъде рай…”*

Нищо не е вечно…,

някой ден всичко ще е далечно…

*От поемата на Гео Милев “Септември”

Ренесанс 2.0

Пробуждане след поредния кошмар,

Ударени за пореден път с шамар…,

Останали са руини,

това е шанс за възраждане, нали?

Кризата ни учи на смирение…

Ново вдъхновение.

Ще остане спомен за раната,

памет за болката.

Време е за нов Ренесанс,

всички да излезем от вековния транс…

Добре дошли в Рая,

не оставайте само там до края…