Foals

Сподели с приятели

Foals са група, която всеки уважаващ себе си почитател на рок музиката трябва да познава. Всичките им албуми, издадени до този момент, сами по себе си са концептуални шедьоври, а заедно демонстрират как една изначално добра група развива стила и темите си, за да твори все по-хубава и по-хубава музика.

Чуйте подкаста Music Hunters, посветен на Foals:

Историята на Foals

Тяхната история започва в Оксфорд през далечната 2005-а. Тогава всичките членове са били в разлчни групи, но нещата явно не потръгвали за никого от тях. Първоначално в групата били 6 души, но вокалистът напуснал, оставяйки на тогавашния само китарист Янис Филипакис това задължение. Той е пример за това как с опита гласът и гласовите възможности се развиват.

Няколко думи за Янис

Роден е в Гърция и това си личи не само по забележителната му брада и името. Техниката, която използва в свиренето на китара, много напомня за начина, по който се свири на бузуки или мандолина, а именно градене на мелодията с много бързо изсвирени шестнайсетини.

Той рядко слиза под 10-ото прагче, тоест използва тонове предимно от висок регистър. Тази техника до голяма степен определя идентичността на Foals като група, защото не се среща другаде. В допълнение втората китара също свири отделни тонове, които си хармонизират с първата, вместо да свири акорди, както при повечето инди групи. Най-очевидният пример за това са Arctic Monkeys, Cage the Elephant и много други.

Текстовете и темите в песните им също ги отличават от останалите по това, че са много абстрактни описания на духовни състояния, а не емоционални, и като че ли не търпят стандартното охарактеризяване на „тъжни“ и „весели“.

Antidotes (2008)

Antidotes е дебютният албум на Foals. Всичко в него е много енергично, както се очаква от първите музикални усилия на група мъже на по 20 години – чуйте “Cassius”.

В песни като “Red Socks Pugie” и “Balloons” барабанистът ни предоставя едни от най-запомнящите се барабани за творечеството им.

Но въпреки тази енергичност китарите и синтовете притежават една доста минрона мрачност. Лирически групата гради образи на моментни преживявания, например да стоиш на върха на някой хълм в провинциална Англия и да пускаш в небето балони.

Sun down now we have built
Our place
An aviary forever
An aviary forever
Forever forever

Картините обаче са доста динамични, но сами по себе си много конкретни. Въздействието на думите тук идва от повторението и от нежния начин, по който Янис напява думите. Нежността, която проявява в “Olympic Airways” направо може да се мери с начина, по който Суфян Стивънс пее. Сякаш ангел е слязъл на земята и се опитва да те приспи, плюс, че тайно си пада по теб, но проблеми в семейството тревожат нежната му душа.

Total Life Forever (2010)

С Total Life Forever групата измества фокуса върху описанието на картината и разглежда преживяването в дълбочина. Всъщност „в дълбочина“ може би са ключовите думи за албума, което става ясно и само като погледнем обложката. Тук всичко става дълбоко. Текстове засягат по-дълбоки теми като синергията, безсмъртието или това, което те кара да се чувстваш истински жив. В рифовете има повече прогресии, които напълно те потапят във филма, дори вокално гласът на Янис демонстрира повече дълбочина. Песента “Spanish Sahara” е една от най-призрачно красивите песни някога и това не го казвам само аз. Според списание NME тази песен е на първо място в класация с песни, които карат слушателите да настръхнат, преди дори Radiohead и Pink Floyd.

Може би най-интензивно емоционалният текст от този албум за мен е накрая на “Black Gold”, която е онази песен, която посочвам винаги за любима.

Now that spring is finally here
in your hollow heart, your hollow heart
Drive through the forest and into the night
Away from the city, away from the light

They gouge you out, they dug you in
They took the name right out of your mouth

Hollow heart, your hollow heart
You know
Worlds apart
And we’re worlds apart

Тази песен е пример и за по-прогресив страната на творчеството им.

Holy Fire (2013)

Набрали вече стабилна инерция с Total Life Forever, естествената следваща за Foals би била да изследват дълбините, до които са достигнали, и да ги направят свои. В това отношение те са пример за това как една група израства напълно естествено. В този албум те оставят на моменти енергичните китари и ги заменят със съспендед акорди, изсвирени на електрическо пиано. Резултатът е още по-смразяващи песни, градацията в които се постига със засилване на емоционалността в текста и във вокалите на Янис. Може би най-силната сама по себе си песен в албума е Late Night.

Възприемам я като духовно изследване на чувствата, през които преминаваш, когато изживяваш нещо много разстърсващо, само че на стероиди- по-тъмно, по-образно, по-смразяващо, по-емоционално.

I’m the last cowboy in this town
Empty veins and my plastic broken crown
They said I swam the sea that ran around
They said I once was lost but now I’m truly found
And I know the place another way,
I feel, I feel no shame
Oh now Mama, do you hear my fear?
It’s coming after me
I’m calling out your name,
I’m calling out your name

Stay with me, stay with me

Тя завършва с едно от най-добрите сола и преди бесните металяги да скочат и да ми кажат как нищо не разбирам, че това соло не е нищо, защото Янис не свири 50000 ноти в секунда, ще уточня какво имам предвид. Това соло преразказва историята на текста и дори казва повече- завършва напрегнато и напрежението, което се гради в цялата песен не се разлага изцяло, което създава у слушателя едно такова чувство на „Какво ме удари? Какво ще правя с живота си сега?“ с края на песента. И всъщност това е лайтмотив в албума. От друга страна, песента, която всички посочват за най-големият бенгър в албума след, а дори може би и преди “My Number” е именно “Inhaler”. Едната дума, която може да я опише, е „мощна“ и тя също завършва с гениално соло.

При нея интересното е, че рифът на Янис има общо 6 различни тона плюс още 2 други в припева, и цялата песен се носи от заиграването му с тези ноти. В този албум има и песни, които са толкова нежни, че ми стоплят дълбоко разтърсената от другите песни душа- „Out of The Woods“, „Milk and Black Spiders“ и „Bad Habit“

What Went Down (2016)

Нека започнем с едноименната и първа по ред песен от този албум, What Went Down:

I buried my heart in a hole in the ground
With the lights and the roses and the cowards downtown

След което трите акорда, придружени от чинели, казват тум ТУМ тум и песента в последствие избухва в невероятно силния припев:

When I see a man, I see a lion
When I see a man, I see a lion
You’re the apple of my eye, of my eye, of my eye
You’re the apple of my eye, of my eye, won’t ya

Това е може би най-тежката им песен досега. Според мен начинът, по който всичките елементи си пасват в нея, до голяма степен обуславя целия албум. Следващата песен е “Mountain at my Gates”, поредната гениална тяхна, но признавам си, слушах я прекалено много, затова ще се съредоточа върху другите песни. Тук има повече песни с изчистени пиана като например „London Thunder”, “Lonely Hunter”и “Give it All”. Според мен интересна е „Night Swimmers”.

Звучи малко-клубно като че ли, като нещо, което би слушал през нощта в джакузито на открито във фенси хотел или бунгало, докато се наслаждаваш на меката светлина от звездите с коктейл в ръката и компания от верни приятели или може би любовта на живота ти. Реално за това се пее и в песента, но не в джакузи, а в лагуна, и не под светлината на бара, а на луната. Последната песен е “A Knife in the Ocean”.

Сайхделик видеото е режисирано от Лайф Подхайски, артистът зад обложките на Holy Fire и самия What Went Down.

Тази песен е перфектната кулминация албума, защото съдържа елементи от всички предишни техни теми, образи, идеи, стилове. Тук имаме ритъм, който е точно толкова забележителен, колкото този на “Red Socks Pugie”, имаме темата за водата и дълбочината, която е присъща за „Total Life Forever“, имаме градацирането на емоции като в “Holy Fire”. Това е заявката на една група, която показва мощта си и силата на креативността си, и казва „Ние знаем какво правим“.

Изкуство за изкуството

Може би това, освен всичко друго, ми харесва толкова във Foals. По принцип харесвам артисти, чието творчество се развива концептуално и има някаква насоченост. Пример за това е M.I.A. Но Foals почти не пеят за политика. Не пеят за социални проблеми. Те са просто група колежански бели момчета, които правят музика, видеа, графично изкуство, сякаш за оценка в колежа по изкуство, в който учат. Такива са и Vampire Weekend, и Tame Impala.

Обаче Foals показват, че е възможно да се прави изкуство за изкуството, по изконния принцип на символизма. И може би това, освен всичко друго ми харесва в тях. Всичко друго, бидейки невероятните им хармонии, мелодии, текстове и гласът на Янис. Цялостния имидж на групата, и цялостното ѝ присъствие в света на изкуството са това, което я прави толкова добра, и моя любима.

От Яна Стойкова