По пътя с Ален Делон
На 18 август легендата на френското и световното кино Ален Делон напусна земния свят и потегли по своя небесен път. За този велик актьор и цяла страница епитети не би била достатъчна да опише един от най-красивите актьори, появявали се на филмовия екран.
Жизненият път на Делон не започва лесно. Ален е роден през 1935 г. Докато дете родителите му се разделят и израства в приемни домове и сиропиталища. След като навършва 17 младежът служи няколко години във френската армия в Индокитай. Завръща се във Франция през 1956 и започва скромна работа в Париж, където завързва връзки с подземния свят на френската столица. Повратният момент в живота на Ален Делон е запознанството с актрисата Брижит Обер, която го откъсва от престъпното влияние. С нея Делон присъства на филмовия фестивал в Кан през 1957 г., където е забелязан от скаут за таланти.
Дебютът му в киното е през 1957 в малка роля във филм на Ив Алегре. През 1959 Ален за първи път влиза в главната роля в комедията „Жените са слаби“. Филмът е трамплин към първата му голяма роля – “Purple Noon”, адаптация на „Талантливия мистър Рипли“. Френският актьор е в ролята на американския измамник Том Рипли, който е изпратен в Италия от богаташ и баща на плейбоя Филип Грийнлийф (Морис Роне). Грийлийф-старши наема Рипли с цел да върне Филип в Сан Франциско и той да поеме семейния бизнес. В “Purple Noon” до Ален Делон застават Мари Лафоре (дългодишна екранна партньорка на актьора) и супермодела и секссимвол ранните 60-те Роми Шнайдер, с която Делон по-късно влиза в романтична връзка.
Веднага след “Purple Noon” Делон е забелязан от Лукино Висконти, който го избира за главна роля във филма „Роко и неговите братя“. Това е една на класиките на Висконти, филм, който следва следва дословно мотивите на италианския неореализъм. Историята е за Роко и четиримата му братя от бедния Юг, които имигрират в Милано и се опитват да се приспособят към новия си живот. Но между братята възниква любовен конфликт, когато протистутка (Ани Жирардо) посява раздор между Роко (Ален Делон) и Симоне (Ренато Салваторе). Филмът печели специална награда на журито на фестивала във Венеция. Години по-късно „Роко и неговите братя“ е емблема на класическото италианско кино.
Делон продължава италианската си Одисея с поддържаща роля в „Затъмнението“ (1962) на големия Микеланджело Антониони. Ален е ролята на изкусителния стоков брокер Пиеро, а в него се влюбва главната героиня Витория, изиграна от Моника Вити. Следва още една колаборация с Висконти във филма „Леопардът“. През 1963 г. Ален Делон заминава за Холивуд в търсене на слава и пари, но в САЩ французинът най-често е в ролите на „латино любовника“.
Американската мечта на актьора продължава 4 години, когато той се завръща във Франция и се снима в криминалния филм ноар „Самураят“ на Жан-Пиер Мелвил. Ален Делон е в ролята на Джеф Костело – професионален наемен убиец, който се скита по нощните улици на Париж, докато е преследван от полицията. Персонажът е написан специално за Ален Делон, а самият филм „Самураят“ е с минимален диалог, мрачно настроение и постоянен съспенс. Образът на Джеф Костело се превръща в класически за този тип персонажи – хладнокръвни, мистериозни, лаконични, мъжествени и сексапилни антигерои, на които жените не могат да устоят. Следващата колаборация между Делон и Мелвил е „Червеният кръг“. Ален е току-що пуснат на свобода затворник, който се завръща в Париж с цел да обере престижна бижутерия заедно със свои бивши съратници.
В същия период Делон участва в психо-сексуалния трилър „Басейнът“ на Жак Дере, където се събира отново с бившата си любовница Роми Шнайдер на бреговете на Френската Ривиера.
В края на 60-те и през 70-те французинът е на върха на славата си и се утвърждава като една от най-големите звезди на времето си. Актьорът е секссимвол,икона на ноар жанра и френското кино. В своята минималистична игра Ален Делон вплита своите нежни, обаятелни и почти наивни черти с огромна доза фаталност. Екранната персона на Ален Делон е другата страна на монетата на Джеймс Бонд, но докато Бонд е на страната „на светлината“, персонажите на Делон са от „тъмната“ страна.
Една от най-комплексните роли на актьора е тази на Робърт Клайн („Г-н Клайн“; 1976). Персонажът е аполитичен и аморален търговец на картини през годините на Втората световна война. След като идентичността му е объркана с евреин със същото име, Робърт трябва да докаже самоличността си през угрозата да стане жертва на Холокоста.
В следващите десетилетия звездата на актьора продължава да мъжудука, докато през 1997 г. Ален Делон неформално се отказва от актьорската професия. Приема роли спорадично. В последните години името на актьора се свързва повече с негови спорни изказвания за жените и представителите на ЛГБТИ+ общността. През 2019 г. на фестивала в Кан получава почетна „Златна палма“ за цялостен принос, въпреки известни критики от обществеността във Франция.
В годините на най-голямата си популярност славата на актьора е толкова голяма, че помита всичко след себе си. Включително „железни завеси“. По време на социалистическия режим в България, макар частично до почти напълно изолирана от Западната популярна култура, филмите с Ален Делон достигат българските киносалони. Те се превръщат хит сред населението и стават част от българската културна колективна памет. В следствие на това се раждат бисери на нашата народопсихология като: „Ти пък си Ален Делон“.
Всъщност никой не е и няма да бъде никога Ален Делон. Голямата красота на киното е, че запечатва реалността 24 пъти в секунда. Ален Делон ни напусна физически, но той остава във вечността на екрана и лентата. Тъй че когато ни е залипсвал, можем просто да си пуснем филм и легендарният френски актьор да заживее наново в следващите два часа.
От Волен Чилов
снимки: БТА, БГНЕС/Архив
