Playback театър – личната история през чужда призма

През май бях в нелеката матурна треска, през която минава всеки дванайсетокласник в българска гимназия. Естествено, търсех лек срещу сънищата с цитати от „Спасова могила“ и правила за поставяне на препинателни знаци. Винаги съм възприемала театъра като перфектното място за вдъхновителен релакс. След изглеждането на почти целия репертоар от комедии на столичните театри, опциите ми за културна смехотерапия бяха към края си.

Трябваше да взема мерки!

Седмица преди матурите ми беше предложено да пробвам нов вид изживяване – да посетя представление, в което дори не подозирах, че режисьор в даден момент ще стана самата Аз! Да се разкриеш пред напълно непознати звучи стряскащо дори за краен екстроверт като мен. Но да видиш собствената си история от друг ъгъл, е повече от невероятно, особено в труден момент. Какво обаче е чувството да си актьор в Playback театър и защо човек трябва да се довери на магията на този вид изкуство – разказва Елена Рангелова!

Коя всъщност е Елена Рангелова?

Ами свястно момиче е, нищо лошо не мога да кажа за нея… Обича горчиво кафе и слънчогледи. И топлото време. Обича да слуша, но и страшно обича говори. Даже да плямпа. (смее се) Обича да гледа позитивно на живота, въпреки всичките гадости в него. Някои казват, че е неспасяем случай на идеалистка в това отношение, но все си мисля, че е по-добре така, отколкото иначе. Болезнено наивна е. И често ѝ се дразня за това, но предполагам че и това го причислявам към добрите ѝ качества.

Занимаваш се с Playback театър от 3 години. Как започна всичко?

Всичко започна през 2019 г. в театър и академия „Драмеди“, където аз за първи път се докоснах  до театъра практически. Цвета Балийска, един от основоположниците на playback театъра в България, е преподавател в „Драмеди“. Цвета ни научи на основното и започнахме да репетираме. Скоро след това започнахме и да изнасяме представления.

Бяхме много сплотен екип

и желанието и отдадеността на всички ни се усещаше във въздуха. Може би заради това Цвета толкова бързо ни се довери да ни пусне на сцена с плейбек представление. Отговорността е много голяма. Историите, които хората споделят на тези представления, често са много лични и е изключително важно да им ги върнем обратно така, че да не изопачим историята и да не засегнем никого.

Как би заинтересувала в Playback театъра човек, който не обича да споделя преживяванията си?

Еха! Това е най-интересната част от цялото нещо. Има хора, които са идвали на представление с нагласата да не разкажат нищо, само да видят за какво става въпрос. Но нещо успява да ги пречупи, било то някаква асоциация от нещо, което са видели току-що, или фрагмент от нечия друга история. Истината е, че не знам какво точно успява да повлияе на тези хора да споделят нещо с нас. Може би се появява нещо в залата, някаква магия, която ги докосва и ги уверява по някакъв начин, че могат да се доверят.

Любимият ми момент в едно представление

е накрая, когато ние, актьорите, ръкопляскаме на публиката и всички разказвачи, чиито истории сме чули, защото наистина понякога се изисква много кураж и силна вътрешна борба да споделиш нещо от себе си пред напълно непознати хора.

Каква е подготовката ви за представление, как изобщо човек може да е готов да изиграе нещо, което чува за първи път?

(Смее се сърдечно) Истината е, че става въпрос за много, много труд и много, много истории, които минават през нас по време на репетициите. Екипът също е изключително важен за постигане на желания ефект. За последните години имах възможността да се запозная и да работя с невероятни хора – талантливи артисти от всякакви сфери. Когато имаш доверие в хората, с които работиш, започваш да се доверяваш повечко и на себе си и тогава някак нещата просто започват да се получават.

Била ли си от другата страна – на разказващия историята си? Повече ли ти харесва да споделяш, отколкото да играеш на сцена?

Да, била съм и от страната на разказващите, и то много пъти. Обичам да разказвам. Преди да започна да се занимавам с плейбек обаче не обичах (смее се, много жизнерадостно момиче!) Истината е, че всеки път, когато имам нужда да разкажа нещо на плейбек представление, е имало защо. Една ситуация е много по-различна, когато я гледаш отстрани на собствената си перспектива.

Колко странно звучи само, а?

(и пак се смее) Когато си страничен наблюдател на собствената си история, намираш много отговори за себе си и това помага. За мен не може да се сравнява чувството да играеш и това да разказваш. Да дадеш нещо от себе си някому и да си вземеш обратно нещо за себе си – и в двата случая е валидно.

На представлението, което аз имах честта да посетя, ти беше своеобразен композитор, който на момента измисля музикален съпровод за историята на зрителя. Защо важна част от Playback театъра е музиката?

Плейбекът е свързан пряко с живота, а животът от своя страна, е свързан пряко с музиката. Работата на музиканта, спрямо моето светоусещане, е да комплиментира историята на разказвача и да придаде завършеност. Не бих казала, че сме най-важната част от представлението, но участието ни засилва ефекта на изиграването и дава подкрепа на колегите актьори на сцената.

Има ли добри и лоши истории според теб? А някои, които да не са за пред публика?

Категорично не! За да бъде един човек провокиран да сподели на плейбек представление, историята му значи нещо за него. В тази история има нещо, за което си заслужава да бъде чута.

Импулсите на публиката никога не лъжат.

С времето напълно се уверих в това. Колебанието „Дали историята ми не е прекалено скучна?“ е провокирано, за съжаление, от отчуждаващия начин на живот, който водим в днешно време. Втълпяването на малоценност е тежък порок на съвременното общество, който ние, като плейбек артисти, максимално се стараем да избегнем, давайки глас на всеки, който който има какво да каже.

Интервю на Али Димова