Панелките: Провален политически проект или културен феномен

Сподели с приятели

Всички знаем колко достолепни са панелките. Без да сме влизали във всяка една, достатъчно е да познаваме отблизо само родната, за да знаем как изглеждат всички. Вход откъм нещо като вътрешен двор, превърнат в паркинг. Вратата обикновено е дървена и разбита, но ако съседите се разбират в някакъв момент е сменена с метална с домофон отстрани.

Следва антрето с пощенски кутии по стената и до тях – вратата към общото мазе. Стълбището е от един особен гранитоподобен камък (а може и гранит да си е, не ми е толкова дълбоко и широко проучването), стъпалата са лъскави и заблени от всичките поколения, които са се изкачвали и падали по тях. Дървена ламперия.

Стените са или бели, или в причудлив цвят, но нищо по средата. На всеки етаж има по два или три апартамента. Обикновено една и съща сграда има два входа с огледално разположение. През късното лято около панелките мирише на печени чушки, а през зимата се носи направо вкусът на кисело зеле от мазата до тавана.

И все пак, като ме попита чужденец, какво е то панелката,

мога само да отговоря: „Проект от соца да подпомогне индустриалното развитие на Източния Блок.” Наскоро се запознах с един италианец, чийто впечатления от София, която посетил през 2018 г., бяха само две: „бруталистката архитектура” и колко тъжни му се сторили хората в метрото. Само едно от тях е вярно: балканците сме си меланхолици по природа. Но държа да поправя грешното твърдение, като направя един обзор на тема що е то панелката.

Има много аматьорски архитектурни блогове в социалните мрежи, които публикуват панелките като част от бруталисткото движение в архитектурата от 20-ти век. Но те реално не са дори в стил брутализъм. Тайната се крие в името.

„Панелка” е разговорен термин, произлизащ от още по-звучното „едропанелно строителство”. Това пък е превод на немското Plattenbau, което също просто обяснява метода на построяване на една панелка, (колкото искате солете немския, но тук ни бият).

Едропанелното строителство улеснява процеса на изграждане на високи сгради, като използва предварително направени железобетонни панели, които след това просто се сглабят заедно. Брутализмът от друга страна си е стил, в който преобладават кубичната структура, видимият бетон. А соц-брутализмът си има и собствена семантика и идейна система, чрез която определени елементи на сградите подсказват към различна соц ценност, например, стабилност, прогрес, човекът над природата и други. Панелката не е задължително в този стил. Тя е просто практична и оттам става кубична и повтаряема.

Панелките са се превърнали в една от основните архитектурни характеристики на големите български градове, че и някои от малките. Единствено на село липсват комплексите от високоетажни жилищни блокове в един стил. А вече се превръщат, малко по малко, в живи исторически монументи. Те действително носят със себе си история както национална, така и просто човешка и лична.

Панелките в моя квартал са от 50-те или 60-те години

и са построени специално за семействата на хората, които работят в Кремиковци. До един старите съседи са върли комунисти, все още дълбоко убедени, че по бай Тошово време и кремиковските изпарения са били розови (като едно просто по-нежно червено). Това е била и основната им цел първоначално: проект за жилищни комплекси, които да се построят бързо, да се поддържат сравнително лесно и да приютят всички хора, които участват в разрастващия се индустриален сектор, но и които да оформят едно общество от поддръжници на комунистическата идея.

В някои отношения, целите са постигнати. Сградите са стабилни, голяма част от тях са оставени на самоподдръжка и все пак са цели и напомнят всекидневно за социалистическото ни минало. Но на мен ми е по-интересно как тези сгради едновременно разделят и събират хората.

Както споменах, много от тях са оставени на произвола на климата и времето (поне фасадите им). Основната причина е, че в началото сградите и теренът около тях са били държавни и голяма част от поддръжката им е била обществен проект. След приватизацията става малко неясно кое на кого е.

Според Закона за собствеността,

чл. 37, различни части от сгради могат да имат различни собственици, като това включва държавата или общината като държавен представител и изпълнител. За различни части се броят дори таваните и мазите. Подразбира се, че апартаментите са обикновено частни: на семейството, което живее в тях, или ги отдава под наем. Но дворовете и паркинг местата? А покрива? Че и фасадата?

Никой от живущите няма реално някакво финансово участие в проектирането или в изграждането на сградата. След това цените и наемите на апартаментите също са били държавно определени. По същия закон, чл. 39, правото за разпределяне на тези общи части се оставя на собствениците на отделните части в сградите. И така местата, изградени за развиване на социалния живот стават места за диспут: кое е моето паркомясто и защо твоето е по-голямо и къде да си посея доматите без да се притеснявам, че няма да осъмнат смачкани от твоето куче…

Със засилената миграция обаче, особено на студенти,

значението на панелките се променя. От опит знам, че с дистанцията чарът им се увеличава. Но още по-интересното е, че от сгради на диспут, те се превръщат в основата на на една нова общност, дори мини-диаспора.

Общото социалистическо минало определено създава повече културни мостове между източноевропейците, отколкото очакваме. И панелките се превръщат в паметници, във физическото превъплъщение на тези общи преживявания и може би дори в поколенческа травма. Фактът, че всеки знае специфичния мирис на входа на една панелка, дали е от България, или от Естония, показва колко важни са били тези сгради за детството ни.

Още по-красива става историята им

като чуем, че всяка държава, въпреки абсолютно идентичния облик и метод на построяване на панелките, си има собствен разговорен термин за тях. Само от моите приятели научих седем различни названия. В Черна гора са познати като soliter, специфично високоетажните панелени блокове. Поляците ги наричат wielka płyta, което се превежда като сграда от големи бетонни плочи. Руснаците са свикнали да ги наричат коммуналка, въпреки че думата преди това се е използвала за друг тип сграда, в която самите апартаменти са били споделени. Казаците покрай тях също използват този термин. В Чехия ще чуете panelàk, което е може би най-близкото до българското им название. Унгарците също си имат свое название, panelhaz. Естонците ги познават като paneelikas. А съседите ни от Румъния ги наричат буквално blocuri comuniste (досещате се, че означава комунистически блокове).

Нека ви опиша как протича една среща на източноевропейски студенти. Случва се или на маса, или случайно на някое събитие. Обикновено някой страничен наблюдател прави връзката, че има двама приятели, които са от едни географски ширини и завлича единия при другия. Следва един ритуал на гледане изпод вежди, при който се определят политическите наклонности на събеседника. Кулминира с въпроса „А вие имате ли…?” и обикновено отговорът е, както и да завършва фразата, „О, да! Ама и вие ли?!” Доста често липсващата дума е еквивалента за „панелка.” Оттам се отключва разговорът за дългите лета на село, за печенето на чушки и, рабира се, за политика и ракия (и нейните еквиваленти).

Ако историята на панелките ви се струва мътна,

то съдбата им оттук нататък съвсем ще ви обърка. Защото „срокът на годност” на тези неофициални паметници на културата изтича. Сградите имат периоди на амортизация, след които предстои да се определи дали трябва да бъдат само реновирани по определен начин, или да бъдат разрушени и заменени с нови.

Срокът на панелките също е повод за диспут: някои експерти твърдят, че е 50 години, други – 100. Ако приемем по-краткия, то тогава една голяма част от панелките са вече с изтекла годност, а общ национален или дори регионален план за реновация или подмяна все още няма. Важно е този въпрос да влезе на дневен ред в кварталните асамблеи, дори и срокът да е 100 години, защото засяга бъдещето на всички ни. Дори само промяната на облика им за изолация и подобрена енергийна ефективност е достатъчно голяма.

Все пак, вече изяснихме, че панелките, каквито ги познаваме сега, са всъщност сплотяващ елемент между една много голяма част от европейските държави. Дали са естетически красиви, или не, дали са история, или не, реално няма значение, защото фактите са си факти и панелките са важна част от облика ни пред света и от преживяванията ни като граждани на източноевропейска държава.

Ако хората, а не сградите и улиците, правят един град

и дори една държава, тогава може би съдбата на панелките не би трябвало да ни притеснява. Все едно какво ще се случи, само нека отразява кои сме ние днес. Но аз мисля, че средата ни влияе на това какви сме ние като общество. И си представям, че ако приемем панелките за част от историята, но не непроменима и мръсна, и разбита, и „нека да я оставим направо сама да се срути тази история, пък тогава ще му мислим”… то може би най-накрая ще преживеем и надживеем грешките от миналото и ще спрем да го упрекваме за недостатъците на настоящето. Един нов слой мазилка ще му отива обаче…

От Яна Ц. Пеева