Офлайн – темата ни през декември

Сподели с приятели

Статии по темата:

➡️ Мария Жекова: от MasterChef до Родопите

Иронично е, че за да ни намерите, няма как да сте офлайн. А е очевидно, че точно това ще ви подтикнем да направите този месец.

Все по-трудно става да си вдигне човек погледа от телефона/таблета/компютъра/лаптопа/смарт-часовника. Дори билбордовете в някои високотехнологични столици предават “на живо” от метафизичното пространство на интернета, така че дори да погледнеш настрани, отново се включваш в потока.

Социалният етикет също се промени: имало едно време, хората се извиняваха, когато трябваше да си погледнат телефона. Днес се извиняват, когато не са го използвали известно време и социалните им мрежи са заглъхнали. Да качиш Инстаграм стори е почти същото като да гледаш кардиограма:

знак за живот.

Аз често съм принудена да изпадна офлайн. Просто съм стисната и не плащам допълнително за мобилни данни. Никога. Питайте приятелите ми (малкото останали, които могат да се справят с честите ми отсъствия от онлайн пространството и чатовете) колко трудно ме намират. Това ми инцидентно офлайн състояние не е по-малко притеснително за мен самата също. Живея в постоянен страх, че всичко най-лошо ще се случи в моментите, когато аз оставам недостъпна.

Предполагам не съм единствената, която има тази офлайн-параноя. Вече да си офлайн наистина означава да си off-the-line, демек леко откачен. Като конспираторите, които си събират багажа и изпадат от лицето на Земята в някоя пещера или недостъпна гора. То всъщност да се измъкнеш от интернет пространството май е точно това: откачане от поредната кукичка в постоянния поток от информация и бързо и достъпно забавление. И после какво?

Страшно е.

Не знаеш къде течението, на което се оставяш, ще те повлече. Вече и не е много сигурно какво ще намериш, когато се върнеш. Още по-страшно.

В 21 век, когато толкова движения за права и свободи се борят да премахнат двустранността и разделението на всякакви социални структури, една нова бинарност определя света ни и е неизбежна: офлайн – онлайн.

Ако нещо не е записано със сякаш безкраен низ от нули и единици върху монитор, не се е случвало. Разчитаме на тези джобни и настолни машини да запомнят концертите, които посетихме лятото, да споделят обяда ни в Белоградчик, докато чакаме Илон да кацне с целия ни свят, да ни посочат пътя от вкъщи до най-близката дюнерджийница (поне докато сме в чужбина, в София лесно се надушват).

Родителите са обикновено най-притеснени от това.

Докато не се изнесеш от вкъщи и изведнъж интернет връзката се превръща в спасително въже, за което се държат с две ръце. Вижте как никога повече няма да кажат “Остави го този телефон.” Ами ако го оставиш, когато те искат да ти кажат “Лека нощ” от 3500 километра разстояние?

Не можеш да си офлайн, ама пък онлайн не е по-добре вече. Токсичност и тревога засенчват каквото и мимолетно забавление да получиш от 15 секундно клипче с объркана котка, а зад камерата ти седи някой таен агент, с когото по тъмна доба се чудиш как да осъществиш контакт.

Очите онлайн гледат постоянно и след само един епизод на Black Mirror вече каквото и да е удоволствие от социалните медии да си изпитвал започва да оставя вгорчен послевкус. Мяташ телефона настрана, за да премислиш позитивите на off-grid живота. След бърза сметка на математическата система “Офлайн = параноя; онлайн = параноя” излиза “офлайн=онлайн” и то всичко си губи смисъла.

Сега идва време за нова голяма миграция обратно към вкъщи. По празниците ще си обещаем да сме повече офлайн. Онлайн само за честитки от два реда до най-близките. Но иначе ще се гледаме в очите, ще подаваме празната чиния на гордата баба за трета порция, ще слушаме музика от стара радиоточка. Докато съседката, леля Марче, не реши да качи във Фейсбука софрата.

И тогава, когато се върнете онлайн, за да харесате снимката, тук ще оставим след себе си целия ни архив от 2022 от преживени концерти, изгледани и анализирани филми, вдъхновяващи срещи, докато и ние сме в почивка, размишлявайки онлайн или офлайн ще ви срещнем в новата 2023 година…

< сигнал изгубен >

От Яна Ц. Пеева

Илюстрацията:

Автор е Радослав Ангелов, на 26 години. Роден е в Добрич, но от няколко години живее в София.

Може би защото съм израснал сред природата, далече от големия град, харесвам живописта. Старая се да намирам и предавам красотата в малките неща от живота, които според мен надминават блясъка на модерния живот. Започнах да рисувам чак на около 21 години и съм самоук, но в последната една година ходя на уроци.“