Обичам, следователно съм I Есе

Сподели с приятели

Обичам, следователно съм

18. септември, петък

Иска ми се да можех да си спомня какво е да не те боли глава. Не мога да се сетя в живота ми да е имало момент, в който съзнанието ми да е било в пълен покой, без отвътре да го гложди някакъв кълвач. Понякога даже започвам да си мисля, че по този начин Вселената се опитва да ми напомни, че все пак съм живо същество и съм принудена да усещам. Приблизително тогава решавам, че нещо съм прегряла и е по-добре да си лягам.

Снощи беше една от тези вечери и се принудих да си легна в 10. Искаше ми се да изкарам поне до полунощ, за да честитя рождения ден на майка ми първа, но след като съседката дойде, за да потърси захар, настроението ми рязко спадна. Не че имам нещо против съседката, просто осъзнах, че пак съм забравила да купя захар.

Може би това не изглежда като особено тъжна ситуация. Проблемът е, че последният пакет свърши преди половин година. Оттогава насам дори веднъж не ми е потрябвала захар и това някак си доста ме натъжи. Не съм литератор, но мога да се закълна, че цялата тази история страшно много напомня на метафора.

Днес положението не е по-розово.

Реших да погледам телевизия, защото забелязах, че дистанционното ми е започнало да събира прах. Веднага щом започнах да препускам по каналите, разбрах, че нищо не се е променило – животът си тече по старата формула, дори и аз да съм се отстранила от уравнението. Новини. Щрак. Анимация. Щрак. Пак новини. Щрак. Готварско предаване. Щрак. Индийски сериал. Щрак. Руски филм от миналия век. Щрак. Отново новини. Щрак, щрак, щрак…

Натъкнах се на предаване от типа викторина. Спомних си колко обичах като малка да познавам отговорите на въпросите преди участниците и реших да погледам. Следващият въпрос гласеше: „Кое чувство се счита за най-красивото?“. Водещият едва бе привършил с изговарянето на последната дума, когато участничката извика уверено:

Любовта, разбира се.

Първоначално останах леко стъписана. После изведнъж кръвта ми кипна и ядно изключих телевизора, оставяйки дистанционното да потъне в прах, за да мога догодина отново да го намеря случайно.

Любовта била най-красивото чувство. Какво разбират пък хората от чувства?! Гневът е също толкова красноречив, колкото и любовта, ако не и повече. Все пак нищо не доставя такава доза естетическо удоволствие, колкото една хубава редица от псувни. Ние, българите, го знаем най-добре.

Болката в главата ми отново ме прониза и пак се накарах да си легна преждевременно. Само че този път не успях да заспя. И сега съм тук и пиша това, и се чувствам объркана.

Защо въпросът за любовта ме афектира толкова? Нима не мога да заспя заради нещо толкова глупаво? Харесва ми да си мисля, че съм над тези неща, но явно не се познавам чак толкова добре.

Коя съм аз всъщност? Ха, това е безсмислен въпрос. Аз съм си Аз. Дъщеря, сестра, човешко същество. Но също съм и читател, вехтошар, киноманиак, а и човек, който явно не се нуждае от захар. Очевидно знам коя съм.

Защо тогава се чувствам като муха в буркан?

Гледам света отвън от удобството на моя буркан, моята Вселена, и всеки път, когато ми се прииска отново да стана част от тълпата се засилвам и се блъскам в стъклото със страшна сила. Болката е непоносима, но се блъскам пак и пак, и пак. А казват, че от опит не боли.

В тези моменти се чудя защо съществувам изобщо. Има ли смисъл цялата тази главоблъсканица, наречена живот. Като привърженик на „ефекта на пеперудата“ понякога си представям как някой уж незначителен избор в моя скучен малък животец ще стане причина за Третата световна война. Този начин на мислене обаче е малко драматичен и фантасмагоричен, ако трябва да бъда честна.

Всъщност реално нищо не може да докаже моето съществуване. Ами ако в бъдеще единствените исторически свидетелства за съществуването на нашата раса са неразградилите се пакети от захар със срок за годност, датиращ от 2020г. Работата ми е спукана.

Срам ме е да си призная, но тази хипотетична ситуация ме ужасява. И все пак не ме ужасява толкова, колкото ме ужасява любовта.

Ние, хората, обичаме да си мислим, че знаем всичко, защото природата ни е дарила с едно-единствено предимство пред другите видове – разума. Аз обаче смятам, че изобщо не сме разумни, ако приписваме всяко едно нещо, което не разбираме на любовта: „Какъв е смисълът на живота? Да обичаш и да си обичан“.

Изобщо съществува ли в днешно време любовта?

И да съществува, аз не я познавам. В забързаното ни ежедневие се срещаме със стотици хора, които твърдят, че обичат. Но позволява ли ни технологичният и хаотичен свят да спрем и да се опитаме да се влюбим в нещо друго освен екраните си? Не знам и честно казано не искам да знам.

В моята Вселена, моя буркан, с население 1 човек (или муха), отговорът е НЕ! Ето коя съм Аз. Мухата. Човекът. Холдън Колфийлд, постоянно оплакващият се самотник. Скрудж, скептичният скъперник. Черноглед герой от стихотворение на Далчев.

21. декември, понеделник

Вчера си купих захар, защото си спомних, че обичам чаят ми да е подсладен. Това ме направи изключително щастлива. Фактът, че отдавна не съм имала главоболие, също допринесе за щастието ми.

Ако това се бе случило преди три месеца, най-вероятно щях да си помисля, че дори Вселената вече не се опитва да ми напомня, че съм живо същество. Сега обаче си мисля, че такова напомняне просто не ми трябва.

Някога си мислех, че ние хората сме обединени само от това, че имаме разум, от чийто потенциал не се възползваме. Е, все още смятам, че имаме над какво да поработим в този аспект, но сега познавам и още една общочовешка черта. Способността ни да обичаме безпричинно и безусловно. Това е вид любов, много по-различна от любовта, която животните изпитват към стопанина, който ги храни например.

Ние обичаме не защото това ни облагодетелства, не защото сме длъжни, не обичаме в знак на благодарност. Обичаме, защото така.

Понякога любовта е странна, неразбираема, ненужно сложна.

Феномен без причина, обяснение, начало или край. Уравнение без равно, променливи или константи, което реално изобщо не е уравнение, защото формула за решаване няма.

В опитите си да открия отговора на любовта, предишната Аз се губеше в собствените си сметки, без сама да си дава сметка, че любовта не се търси. Тя те застига. Особено, когато най-малко я очакваш. В магазина, в парка, в киносалона, на сутрешната ти разходка, на дъното на океана, на Луната, в открития Космос…

Сега аз знам коя съм. Не съм просто сестра, дъщеря, читател. Аз съм човек, който обича семейството си, човек, който обича да пази ненужни вещи, човек, който обича да чете и да гледа филми.

Аз съм муха, но едва когато разширих светогледа си и оставих любовта да ме застигне, разбрах, че бурканът ми е без капак и цялото блъскане е било излишно.

Сега населението на моя буркан е 0, а бурканът вече изобщо не е мой. Аз съм човек, който обича и не се нуждае от напомняне – знам, че съществувам.