„Свободата е мила, но истината е свята“ – интервю с един „модерен апостол“

Сподели

Денят е 14 юли 2020 – навършват се 231 години от превземането на Бастилията, поредният протест в България е към астрономическия си край, но не и към идеологическия, а гост на нашето интервю по телефона, е д-р Искрен Красимиров.

Искрен Красимиров е български режисьор и актьор, университетски преподавател в НБУ и Югозападен университет “Неофит Рилски” и основател на проекта “НЕзабравимата България”. Става известен във и отвъд социалните мрежи с провеждането на уроци по родолюбие в България и чужбина.

Как се представяте пред Вашите ученици, студенти или просто хора, интересуващи се от дейността Ви?

Винаги се представям по един и същ начин – като режисьор по образование, артист по душа и апостол по призвание! Мои кумири са Ботев и Левски и се стремя за следвам тяхната житейска идеология.

Разбрахме, че изнасяте уроци по родолюбие вече за седма година в България и чужбина, което означава, че сте будна личност, която успява да запали родолюбската искра в хората. А кое успя да запали тази искра във Вас?

В интерес на истината, като ученик бях типичният младеж, който нехаеше за историята и дори я намираше за не особено увлекателен предмет. Чак когато станах на 21 години, попаднах случайно на документи, разказващи за моя прапрадядо – един от Ботевите четници. Именно неговата революционна дейност ме вдъхнови да поема по пътя на “модерен апостол” в днешния XXI век.

 

 

При какви обстоятелства проектът “НЕзабравимата България” стана реалност? Смятате ли, че успява да се докосне до сърцата на общото понятие “съвременна младеж”? С какво Вашите уроци са по-различни от скучните лекции в училище или в историческия музей?

Всяко начало е трудно, затова мога да кажа, че началото на този проект също не беше изключение. Всичко започва с първият ми филм за Ботев, “Ботев: от Голгота към свобода”, който беше приет много добре от малки и големи. Мога да твърдя, че моите “уроци” са по-различни с това, че те са по-скоро интерактивни и хората успяват да съпреживеят това, което им се показва. Резултатите са налице – посетил съм над 1000 училища в България и чужбина, като почти навсякъде съм получавал съответната награда – добро посрещане и оставена храна за размисъл.

Какво смятате за думите на Иван Вазов от романа “Под игото”: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…”

Смятам, че съм се посветил на каузата да опровергая това твърдение. Мисля, че това, което става в момента в България в политически, културен и исторически план, може да се нарече Второ възраждане, с едно уточнение – засега все още се намираме в Паисиевата ера. Имаме да извървим още много път, за да не бъдат днешните Ботев и Левски изключения.

 

Къде според Вас свършва родолюбието и започва шовинизмът или т. нар. “краен национализъм”?

Родолюбието свършва там, където започват омразата и неприемането на останалите етноси. Това отношение беше много “модерно” през последните няколко години. Този край на родолюбието може да се приеме за начало на шовинизма.

Каква е Вашата възрожденска мечта за България? Къде е мястото на България в световен културен план?

Моята възрожденска мечта за България намира аналог в тази на Васил Левски – страна, обединена от толерантността, хубавите идеи и мечтата за светло бъдеще. За жалост, не смятам, че това е практически приложимо при сегашните управляващи, които са далеч от гореспоменатите ми думи. По тази причина мисля, че и културата ни не може да има пълнокръвно развитие.

 

Как коронавирусът повлия на българската общественост според Вас?

Цялата тази корона-реалност имаше по-скоро положителен ефект. Българите осъзнаха, че покрай създалата се ситуация, властващите злоупотребяват твърде много и обръщат в своя полза житейската максима: “Преклонена глава, сабя не я сече.” Въпреки първоначалната паника, мнозина успяха да я опровергаят писмено и словесно – днешните протести са идеален пример. Коронавирусът се оказа катализаторът, който успя да ускори процесите в хорските сърца. Тях винаги ги е имало, но просто са тлеели досега.

Да се върнем за малко в началото на нашето интервю… Вие сте актьор и режисьор, което автоматично Ви поставя в графата “творец”. Ще ви задам вечния въпрос – къде е мястото на твореца?

Ще започва с това, че реално творческата жилка се предава по наследство – дядо ми е художник, а баща ми – поет, така че трудно бих избягал от порива на кръвта. Води ме примерът на Левски, за когото казват: “Той беше навсякъде и никъде”. Това правя – ту обикалям градове и села, ту се рея из виртуалното пространство…

На въпроса за мястото на твореца отговарям по следния начин – истинският творец няма място в България при сегашните обстоятелства, тъй като е неудобен по много причини. Идеален пример за това е, че големите медии не показват моята дейност. Големите телевизии не излъчват филмите ми, в основата на които стои осъзнаването на революцията в мисленето ни и съхранението на завета на дедите ни.

Ако трябва да напишете книга, каква ще е тя?

Всъщност аз съм работил по четири книги досега, като в първите две разглеждам личностите на Христо Ботев и Васил Левски, а в другите – тези на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Може би най-интересна за публиката ще се окаже книгата ми с гръмкото заглавие “Предай Левски”. За нея мога да кажа само, че предателите на Левски си имат имена, колкото и трудно да ни е да го преглътнем. Но пък точно заради това, че имат имена, ние трябва да добием самочувствие като народ, защото не българите са го предали, а неверните му съратници. Само да допълня, че другата цел, за която се боря словесно, е оспорваната години наред канонизация на Левски.

За смислов завършек на това интервю бих искала да Ви попитам каква е Вашата житейска максима?

Моята житейска максима реално е Ботевата мантра от в. “Дума на българските емигранти” – “Свободата е мила, но истината е свята”. Ръководейки се по нея, нашите деца могат да изпълнят мечтата за Четвъртата българска държава, градяща се на християнската триада вяра – надежда – любов…


От Михаела Георгиева