Писмо до 13-годишното ми Аз

Сподели

Писали ли сте писмо? Вълнуващо е… Днес аз опитах.

До: 13-годишната ми същност
От: 18-годишната ми висота

Име: Михаела

Тема: Петгодишната ми работа по пиесата „Моята роля в училище“ в театър „Сълза и смях“

Привет! Пиша ти набързо сред собствения ми хаос от кофеинови мисли и кански усилия да синтезирам същината на пиесата, в която играх. Наистина ми е трудно да се съсредоточа, тъй като скоро ще има буря и душата ми е упоена от затишието и пренаситена от спокойствие, така че й е почти невъзможно да се пренесе сред върхушката на човешкото израстване… Та, реших да ти направя обзор на няколко от по-запомнящите се сцени в пиесата.

Преди да започна, ще ти опиша самата сцена. Но първо се настрой психически и си вземи една голяма чаша какао… Така… Представи си я така – сцената е сравнително малка, чисто физически и може би наподобява онези в читалищата от малките градчета… Само че за актьорите тя е нещо прекалено обширно. В началото те са твърде млади и незрели, та репликите им се струват трудносмилаеми и сърцата им претръпват при всяка забележка на драматурга. Все още сцената е твърде голяма за тях и изпитват по-скоро страхопочитание към нея в началото.

С течение на времето напредват и ролите им не стават толкова мъчителни, усещат почти физическа чувство на вътрешно удовлетворение. Малко по малко сякаш потъват прекалено много в ролите си, сякаш забравят, че са на работа и се отъждествяват с героите си. Колкото повече потъват в забвение, толкова повече сцената сякаш им отеснява… В определени моменти чувстват задух…

1. Пиесата „Общество“

За мен си остана загадка дали сама си избрах ролята, или тя избра мен. Първоначално я желаех, защото виждах нещо интересно в нея и ми прилягаше прекалено добре. Героинята ми не беше нито лоша, нито добра според човешките вкусове. Но определено беше колоритна. Да се впиша в нея, си беше лесно, но да се въоръжа със съответните бойни запаси от нерви, се беше истинско предизвикателство. А и мястото ѝ си остана неопределено до самия край на пиесата.

В пиесата училището напомняше на онзи замък от „Хамлет“, чието име не мога да си спомня. Годините наред героинята ми се луташе из неговите лабиринти. Престоят й там полюсни измерения – тя ту чувстваше пренаситеност от живота, ту желаеше да срути света, защото беше твърде несъвместим елемент за него. Не знам дали в крайна сметка тя успя да се впише… Това е все едно дали Люцкан е успял да стане част от цялото в „Последна радост“… Пак се отклоних!

Та, героинята ми често симулираше щастие. Не бих я определила като щастлива, но не беше и нещастна. Нямаше и причини за пълнокръвно нещастие – имаше семейство, което не я познаваше, но все пак имаше, имаше приятели, които я търпяха и с времето разбра, че самотата не винаги е признак е повод за тъга. По-скоро свикна с нея, както се свиква с някакво заболяване – трудно, бавно, но все пак е възможно. Беше психически неуравновесена, може би с леко донкихотовско поведение.
Ролята ми беше на самонадеяна странна птица с особняшки приумици за промяна на света.

2. Пиесата „Образование“

Героинята ми в началото гореше от свръхамбиция да покори училищните върхове… Искаше да оправдае родителските амбиции и да усети сладостта на превъзходството над останалите. Ученето ѝ бе втълпено като свръхценност. Тя правеше всичко, за да види хубавите оценки преди изчезването на вида хартиените бележници. С времето, това се превърна, в свръхнедостатък. Бележкарството стана и нейна характеристика, тя не намираше смисъл в честността и неясния стремеж да блести в нещо, което беше на светлинни години от нея.

И все пак имаше два училищния предмета, които успяха да привлекат вниманието ѝ. Единият беше литературата, въпреки че се дразнеше от факта, че учебниците рамкираха дори нея. Първата ѝ литературна любов бяха символистите. Тяхната пъстра скръб, неуравновесеност и съдбовна маргиналност я привличаха, въпреки че ги деляха тривиално факти като опит, съдба и историческо време. Постепенно придоби по-земни вкусове, но те нямаха същия ефект върху нея. Основата беше изградена.

Другият предмет, който остави отпечатък в нея, беше физическото (само)възпитание и спорт. Тези часове оформиха доста от родолюбивата тръпка в нея, по едно време леко намирисваща на шовинизъм. Иронично е, че момичето, което я научи на първото ѝ хоро, отиде да живее в чужбина, отвратена от държавата. За сметка на това, там продължи дейността си като народна танцьорка – любителка. Обичаше страстно родината си…

3. Пиесата „Нрави“

Кулминационните моменти в пиесата бяха свързани с опознавателния процес на героинята ми. Колкото повече опознаваше хората, толкова повече възприемаше теорията за относителността на човешките постъпки и нрави. Веднъж беше отвратена от тях – и собствените ѝ, и чуждите я обгръщаха със зловонието си. Ставаше „съгледвач“ на всякакви гаври, които оставяха след себе си смесени чувства… Гневът бързо ескалираше до злобно разочарование, което от своя страна по едно време се превръщаше в мрачно, но тихо примирение.

Разбира се, че героинята не беше само белязана с лошия знак на съдбата. Много пъти тя биваше убедена в тезата за безграничната човешка доброта. Особено ярък момент е разговорът ѝ с една синеочка. Нека обясня. През петата година героинята ми беше на дъното на нравствено саморазрушение, което не се беше случвало отдавна. Тези състояния се проявяват рядко, като дразнещо болезнена рана от миналото…

Денят беше от онези дни, които сякаш пиеха от човешкото нещастие. Без много мисловни отплесвания, това момиче успя да види намокрените от сълзи бузи и браздите под очите ѝ… Утеши я по майчински – нежно, любящо и в същото време престорено строго. Прегръдката им след това си беше повече от доказателство за Вапцаровата вяра в човека.

4. Пиесата „Хора“

За героинята ми тази пиеса поразително много напомняше „Нрави“… Беше другата страна на монетата. Може би… Едно бе сигурно – тя я обичаше по нейния си начин, защото ѝ даваше възможност да общува – ценност в сегашната ситуация*. Беше привлечена основно от три типа хора – този на чудака, този на миротвореца и този на щурака, възприемащ живота като едно огромно приключение…

Но реално, най-паметните ѝ мигове не бяха свързани толкова с общуването с някои определени пернати, колкото общите мигове на щастие. Най-силен отпечатък в съзнанието ѝ са оставили подготовката и самото празнуване на празника Лазаровден в училище. Тя харесваше пречистващата му сила – тогава сякаш денят ставаше по-светъл, учениците – не толкова апатични, а учителите по-усмихнати. Пикът на празника беше през четвъртата година, когато се реши момичетата ѝ и тя да реставрират забавния обичай „сватосване“. В началото беше приет с очакваната доза скептичност, но впоследствие успяха да се разведрят дори най-черногледите и апатичните. За първи път цялата гимназия се смееше. Няма да крия, че основният виновник за това щастие, бе една колоритна личност под самоироничния артистичен псевдоним „Бай Диманя“.

Героинята ми е родена в края на ноември – време на печал, студ и носталгия по пролетта. Заради единия мразовит месец, тя не харесваше есента – твърде много сковаваше нрава ѝ. Само че през петата година, на изпроводяк, както се казва, тя я обикна. Друг любопитен факт е, че есента поразително много напомняше на тази, когато героинята ми беше в първи клас – топла, мека и ласкава. Приласкаваща с отсъствието на мъгли и проблеми. Най-запомнящата се есенна проява, беше самонадеяният ѝ опит да ръководи литературен клуб във и извън училище.

Опитът ѝ беше неуспешен по много обществени точки, но пък за сметка на това, в душата ѝ останаха много красиви спомени. Имаше възможност да бъде част от една общност от чудаци – любимият ѝ човешки тип, още преди учителката ѝ по литература да я запознае с Йовковите пристрастия… Най-ясно в съзнанието ѝ е останала „събиранката“ ѝ с клуба, когато говориха за диаболизъм на една архаична изоставена сграда. Времето тогава течеше прекалено диаболистично…

5. Пиесата „Сантименталност“

Откраднати кофеинови мигове утро… Слана или роса – в зависимост от сезона… Усмихната продавачка в любимата сладкарница „Филаделфия“…
Час по физическо възпитание, но от другите… Площадка в парка… Сладко нищоправене**
Напитки. Централно барче. Следобед…

***
Краят на пиесата си остана отворен, за да дразни людското въображение…
Завършвам писмото си с това, че бурята май ще се размине, въпреки памучните облаци… Нощта ласкаво започва да нашепва за себе си, подобно на някой Елин-Пелинов разказ, или Петко-Тодорова идилия… Или може би Вазов-пантеизъм, примесен с доза мои романтични схващания… Та, това беше… А сега мисля да се потопя в блаженството на съзерцанието. До скоро!

П.П. Типо, Еинанз, Еинанзоп…
С любов: Една от многото актриси

 

(*) Творбата е писана по време на световната изолация поради разпространението на COVID-19.
(**) От италиански – Dolce far niente.


Екипът на Teen Station в АЕГ “Гео Милев”, Русе, се събра и работи благодарение на проекта ни “Мрежа Училищни медии”, който реализираме съвместно с програма “Знание и растеж”, реализирана от Фондация “Русе – град на свободния дух”, с подкрепата на Фондация “Еконт”.