До Колумбийския Университет и обратно

Сподели

Интервю с Ива Гумнишка за пътя и до Колумбийския университет и обратно

“До Колумбийския университет и обратно” е темата по която Явор Разбойников разговаря с Ива Гумнишка за изборите в живота.

Здравейте, аз съм Явор Разбойников от Испанската гимназия, имам удоволствието да си говоря с Ива Гумнишка, завършила Колумбийския университет, на пълна стипендия. Преди това е завършила 164. ГПИЕ. Сега ще разберем какво иска да ни каже за живота в университета и гимназията.

Здравейте, много благодаря за поканата!

Да започнем с най-основния въпрос, гледайки назад към гимназията, какво смяташ, че ти беше най-полезно да научиш там? Какво ти повлия най-много?

Мисля, че испанският. Фактът, че го говориш и го знаеш, че можеш да се възползваш от всичките възможности, които ти дава, е от огромна полза. Аз и до днес говоря ежедневно с приятеля си мароканец на испански. Сменяме английски, френски, аз се опитвам на арабски, той горе-долу се пробва на български, но испанският е основата. За мен това е езикът на любовта и ми е много близък до сърцето. Струва ми се, че това беше нещото, което най-много ме обогати. А в чисто личностен план да бъда заобиколена от хората от моя клас беше наистина чудесно. Съучениците ми бяха уникални, толкова много ме стимулираха, толкова добре се разбирахме…! Все още си поддържаме връзка и се следим кой накъде се развива. Пътищата на хората въобще не са праволинейни – имам съученици в Украйна, Франция, аз бях в Америка, изобщо всеки си пое в някаква посока и е много интересно да поддържаме връзка.

Тоест е възможно връзките от преди университета да се запазят въпреки разстоянията? И е възможно да запазим този език, който сме учили толкова време, дори и да не го практикуваме в университета?

Зависи от това колко ти си се постараеш да си го запазиш, номерът е да имаш възможността. При мен така се случи. Естествено, много от моите приятели са го забравили, защото не го ползват, това е съвсем нормално. Важно е да се запазят връзките. На мен ми е много интересно как с хора, с които изобщо не сме си комуникирали в гимназията, ставаме чудесни приятели след като завършим и много си се обичаме и си излизаме. А пък с други, с които сме си били близки, се отдалечаваме, но така се случва.

Наистина, случва се. В края на краищата, гледайки назад, какво би променила в гимназията си?

Това е много добър въпрос! В последно време си мислех за едно съвсем конкретно нещо, между другото. Когато бях в десети клас, почина баща ми. В моя клас полусираците бяхме петима или шестима. Това не се обсъждаше – класната знаеше, всеки разбра по някакъв начин, но никой не знаеше как да говори за това. Представи си как всички сме на по 17 години и нямаме представа как да подхванем въпроса. Менталното здраве на хората е нашумяла тема и в Америка напоследък, там силно препоръчват да се говори с психолог за такива неща; ходенето с психолог не означава, че имаш психически проблеми. Имахме училищен психолог, но той не беше въвлечен или поне аз нямах никакъв досег с него. Щеше да ми бъде наистина полезно да мога да поговоря с някого.

Естествено, училището знаеше, получавахме пенсии за полусираци, но някак не получихме голяма подкрепа. Това е една конкретна случка – щеше да е много хубаво, ако училището беше малко по-въвлечено в личния живот на учениците. Не да се меси, но да предостави помощ. Ясно е, че има и други работи, от които всеки се оплаква, но не може всички да са доволни в училище (смее се) с всеки учител и с това, което се преподава. Като цяло, много си обичам Испанската и никога не съм била от тези, които виждат в нея само лошото. Обичам всичките си учители, уважавам ги много, смятам, че са уникални хора.

Сега, да погледнем към университета. Задавам ти същия въпрос – кое беше най-ценното, което взе от него? Това е преживяване, което дори не мога да си представя.

Ти със сигурност си го представяш, защото си дванадесети клас, и трябва да ми кажеш как точно го виждаш! На мен университетът ми даде страшно много в академичен план, отвори ми ума в различни перспективи. Напреднах от академична гледна точка в сфери като човешките права и критическото мислене, а всякакви постколониални теории са ми интересни и до днес. Колкото и странно да звучи, в личностен план университетът не ми се отрази добре ¿поне в началото?. В Испанската бях обградена от много хора, с които бяхме приятели и с които имахме общност.

В Америка няма групи или класове, а всеки си взима своите лекции и почти не се среща с едни и същи хора. Може би имаш някакви приятели от общежитието или по някакви други линии, обаче нямате общност. Нямате конкретно ядро и това много затруднява комуникацията. На мен ми беше доста тежко, най-вече в началото. Нова страна, културен шок, всичките тези неща се натрупват и в един момент те смачкват.

Културният шок не се поражда от това, че американците правят това или онова, а че ти си някакъв странник, никой не те разбира, не можеш да се изразяваш на английски, не се чувстваш толкова умен, защо то не можеш да изразиш всичките неща, които са ти на ума… В крайна сметка хвърляш вината върху себе си и започваш да си мислиш как за нищо не ставаш. Особено когато си в някой от най-престижните университети, ти се оказва сериозен натиск да се докажеш, при това докато си заобиколен от невероятни гении.

Излишно е да казвам, че това затруднява допълнително. Има хора, които идват от малки училища в малки градове, където са били най-добрите, и им идва нанагорно. Дори има случаи на самоубийства, защото някои не могат да понесат натиска, чувстват се гузни пред семействата си, взимат огромни заеми, за да си платят обучението… Сложно е. Не всичко е розово, въпреки че ученето в университет е много хубаво и престижно. Доста пораснах през тези години.

Мисля си, че всеки който иска да влезе в университет, ще не ще ще трябва да порасне. Благодаря, ще имам предвид това.

Е, по различен начин порастваш. Например, в България приятелите ми са много самостоятелни, живеят си живот на възрастни. Работят, докато учат, плащат си сметки, евентуално живеят самостоятелно. В Америка живеят в общежитие, ходят на стол, всички се грижат за тях, животът им се върти около кампуса, където минава целият им ден, малцина работят извън него. На тези под 21 им е забранено да пият, следят ги дали пушат, едва ли не се отнасят към тях като с малки деца. От тази гледна точка, там въобще не те насърчават да пораснеш. Различно е.

А ти работила ли си през тези 4 години?

Тъй като бях на студентска виза, не можех да работя извън университета. Възможностите бяха от типа на работа библиотеката, подреждане на документи, проучвания, помощ на някакви учени да си развиват проектите, което не беше зле, плащаше се супер.

С какво се занимаваш в момента?

Развивам едни проект социално предприятие (нещо средно между фирма и НПО), който се занимава с бежанци. Ще ги наема на обучения и ще им предлага възможности за работа за фирми в чужбина. Доста лесни задачи, но достатъчни, за да могат и тези хора да припечелват. Вече сме близо до официалното му начало и съм напълно съсредоточена в него.

Това звучи като смислено и ценно нещо, особено в България. Ясно е, че си си представяла някакви неща преди да отидеш там, но какво не беше успяла да си представиш по никакъв начин, че ще ти се случи? Какво те свари напълно неподготвена?

От една страна в 12ти клас аз бях във вихъра си. Не знам дали клуба по математическа лингвистика още съществува, но бях спечелила злато на Международната олимпиада, бяха ме приели в Колумбийския университет, изобщо бях на върха на купона. Дадоха ми стипендията през март, можеш да си представиш, че нищо не съм пипнала след това. Така де, учех си (смее се), но хората около мен тепърва се бяха паникьосали за всичките си кандидатстудентски изпити и прочие неща, а аз вече бях спокойна. Занимавах си се с мои проекти и бях изключително самоуверена, просто летях.

Очаквах, че Ню Йорк ще ме приеме с отворени обятия, че ще се случат страшно интересни неща, приключения в града и така нататък. Отидох там и открих, че всичко е невероятно забързано, докато хората далеч не са толкова интересни. Аз се шегувам, че са гении, и те наистина са, но са още деца. Мислех, че ще се срещна със завършени личности, които да ме мотивират и с които да мога да си говоря по много задълбочени теми, а те бяха деца. Много ми беше чудно, това въобще не го очаквах.

Бях отишла с огромни очаквания и бях разочарована, защото беше просто университет – лекции, трябва да ставаш рано, домашни… Това също ме изненада – колко много домашни трябва да се пишат, все едно си в училище. Така де, много повече, отколкото в училище. Отнемат ти много от свободното време и затова всички са толкова несоциални, каниш някого да излезете и той ти казва: „Не, съжалявам, имам страшно много да уча“. Това е най-тежкото – че нямаш свободно време.

Ти вече отговори на следващия ми въпрос, дали е верен митът за студента, който по време на сесия няма време да си измие чиниите.

Още по-тежко е. Имаше хора, които ходеха в библиотеката със спални чували, за да нощуват там. Нашите изпити се концентрират в една седмица. Мине ли ти семестърът, имаш една седмица или поне няколко дни за подготовка, а след това ударно седем дни изпити.

Зависи от това на колко лекции си се записал, но всеки ден имаш изпит, плюс курсови работи, които трябва да предаваш. Някои хора полудяват, особено тези, които са се престарали и са се нагърбили с по 6-7 лекции по време на семестъра. В първи курс бях взела само 4 лекции и гледах на въпросните свръхработещи с пренебрежение, казвах си: „Тези какво се престарават, защо се взимат толкова насериозно“. В четвърти курс бях една от тях. Беше ме много срам, прекарвала съм така наречените allnighters, в които седиш по цял ден и цяла нощ, само и само да предадеш тази или онази курсова работа.

Най-гадният момент е, когато си прекарал нощта в библиотеката, мозъкът ти не функционира и виждаш в шест часа как идват нормалните хора и са съвсем свежи. Университетът е смазващ, най-вече когато не си си преценил добре силите.

 Добре, това е хубаво да се знае (въздиша и започва да се смее)

(през смях) Имай го предвид!

Как успяваш да си прецениш силите?

Струва ми се, че с теб си приличаме, защото и се чувствам в момента във вихъра си, опитвам се да правя максимално много неща, като същевременно си избутам документите и ме приемат. Усещам, че ще отида на място, където подборът от предметите ми ще включва все теми, които са ми интересни, и ще се хвърля във всяко едно от тях. Как се предпазваш от това?

Трудно е. С проба и грешка. Трябва някой семестър да се нагърбиш с прекалено много и да се опариш. Виждаш къде са ти границите. Когато ти дават свободата да избираш, рискът е голям, много е съблазнително, човек иска да пробва от всичко. Аз така и не си избрах някоя конкретна пътека за развитие или конкретна специалност, взимах по малко часове от каквото и да е, стига да ми изглежда интересно.

Един съвет, който ми дадоха, но не спазих, надявам се, че ти ще го чуеш – най-важният критерий при избирането на лекции е какъв е професорът. Понякога темата на лекцията може да бъде много интересна, но ако професорът е ужасен, ще я намразиш цялата. Може да ти се струва малко скучна, но ако професорът е готин, не е речено да е гениален учен, просто да е добър професор и да умее да преподава, тогава ще заобичаш тези лекции. Надявам се това да ти помогне и да ти бъде ориентир.
Не забравяй, че свободното време може да бъде най-продуктивното ти, тогава правиш това, което наистина ти харесва и си развиваш талантите.

А докато живееш в толкова пъстра среда, успяваш ли да си в ритъм и със събитията в България или те минават на заден план и се информираш за тях само през роднините?

Почти не можех да следвам нещата в България. Понякога четях новини, понякога дочувах неща чрез семейството си. Да вземем за пример темата с бежанците, връщаме се обратно на нея. Както вече казах, в момента се занимавам с един проект в областта, но и от Америка следях развитието на тази криза. Когато се прибрах, след като завърших, всеки път, в който по телевизията се заговаряше за бежанци, аз изпадах в потрес. Дискурсът е толкова изменен и толкова ксенофобски, а хората са свикнали с това и го приемат за нормално. Беше ми непонятно как хората говорят по този начин за бежанците. Може би защото в Америка имаше друга гледна точка, а до там бежанци не стигат или идват чрез различни програми за насочване на хората, които извършват подбор, естествено, но виждането ми е много различно от средното за България. Така де, в Щатите също си имат проблеми, но да не се отклонявам.

Беше ми чудно, защото бях откъсната от тази реалност, и всяко лято се прибирах и заварвах нови неща тук. Имаше и положителни, това е ясно, например преди не бях забелязвала всичките веган hipster кафенета и ресторанти. Стана ми много интересно, не знам дали те са били част от София, когато съм живяла тук, или са се появили по-късно, но изненадата беше особено приятна, открих места, които преди въобще не съм познавала.

Как се променя отношението към държавата, в която отиваш? Със сигурност имаш някаква идея къде се преместваш, но как се изменя така? Съответно, как виждаш България след това?

Първо за България. Когато си в друга държава, е много по-лесно да критикуваш национализма. Когато си част от страната, това не ти правиш впечатление и съответно не е проблем. Да вземем за пример Османската империя – всички сме отраснали с идеята за нея и за наследството, което ни е оставила, в училище са ни говорили за това и прочие. Когато си в Америка, е много по-лесно да видиш всичките фикции, които са построени около историята ни, за да може страната ни да създаде националната си идентичност. Сега за Америка, това също беше интересно.

Когато заминах, се бях повлияла от приятелите си латиноамериканци, които не харесваха, че ще ходя в Гринголандия. Също така знаех много за империализма на Щатите, особено в Латинска Америка, всичките политически проблеми, в които те са замесени, които се коренят в Щатите, нека бъдем честни. Приех, че ще съм Моисей в двореца на фараона и че ще действам отвътре на системата, но срещу нея. Любопитното беше, че започнаха да ми промиват мозъка. Когато трябваше да си избирам къде да отида на обмен, си дадох сметка, че не допускам, че мога да отида на място, по-добро от Америка. Смятах, че ще пропусна много с отсъствието си, че няма по-добър град от Ню Йорк.

Там непрекъснато ти се повтаря как си в най-добрия университет, в най-добрия град, в най-добрата страна и неусетно започваш да вярваш, че никой град не е интересен, как ще изпуснеш нещо, ако си тръгнеш. Дори след това, когато трябваше да решавам дали да остана там, да се върна в България или да продължа някъде другаде, ми беше мъчно, че изпускам най-великия град на света. Ню Йорк далеч не е най-прекрасният, но докато живееш в него, те кара да го възприемеш така.

Колкото и да си критичен към Щатите, когато отидеш там и се запознаеш с хората, започваш да ги разбираш много по-добре. Имах приятел от Аризона, който ме заведе да видим Гранд каньон, направихме си пътешествие. Хората там са като каубои! С ботушите, дънките, карираните ризи и шапките. Всичко ми се виждаше странно, но полека-лека започнах да ги разбирам. Разбирам и кънтри музиката. Когато живееш на някое място, всичко свързано с него ти се струва много по-човешко, ¿а не като извадено от друг свят?.

Отново те връщам на темата за университета. Какво от опита си там би пропуснала?

Много добър въпрос. Мисля, че точно тази първа година, в която ми се разтърсиха всичките основи. Бях решила, че искам да започна напълно на чисто, което беше грешка. Отиваш там, където никой не знае какъв си, какви са ти интересите, кой си ти, и точно заради това загубваш всичко това. Няма кой да ти го припомня. Трябва отново да се доказваш, пак трябва да се самоизградиш и това е много тежко.

Друга грешка, която трябваше да поправя бе, че се идентифицирах с нещата, които съм постигнала, с успехите си. Мисля, че това бих пропуснала, въпреки че ми беше наистина полезно да порасна и да се изградя наново. Хубаво да си напомняш кой си и да си комуникираш с хора, които са те познавали и преди. Тази игра с идентичността е много сложна, но друг път не бих искала да започвам от нулата, а бих започнала от ниво, което ми дава вътрешно спокойствие, че знам коя съм и с хора, които да ми го напомнят.

Това определено е тема за размисъл.

(през смях) Спокойно, ти ще си го усетиш!

Реагирам така, защото и на мен са ми се промъквали идеите за започване наново. Струва ми се, че с теб в дванадесети клас сме виждали света по доста близък начин. Сега, когато ми казваш през какво си минала ти, имам за какво да си мисля.

А какво смяташ за политиката на европейските университети, които приемат много хора за първата година и след това отсяват тези, които наистина искат и могат да останат?

Това зависи от капацитета на университета и от икономическите възможности. В Европа образованието е доста по-евтино и това прави цялата ситуация по-различна. В Америка проблемът се крие в заемите за образование. Когато си вътре в системата всичко е чудесно, защото получаваш хубави оценки и работите ти вървят, и когато завършиш, ти се отварят всякакви възможности. Проблемът се появява, когато от тези възможности си принуден да избереш да станеш банкер или финансов специалист, за да можеш да си покриеш заема.

Ох! Това въобще не е добре. А съществува ли тенденцията тези университети да се отделят за по-висшата класа, която да може да си ги позволи?

Абсолютно. В Америка се стараят да въвеждат политика на обратна дискриминация, да приемат повече хора от исторически дискриминирани групи, дори и тези хора да нямат толкова висок успех на изпитите. Стремят се да взимат предвид и други обстоятелства – много от белите са с висок стандарт на живот, имат достъп до частни учители, например. Общо взето идеята е, че приемат хора, които имат потенциал, дори и да нямат нужния резултат на изпита. Възможно е да приемат някой черен от квартално училище, но да откажат прием на бял от свръхпрестижно частно училище. Стремят се да въвеждат механизми за обществена справедливост, но въпреки това тези университети са доминирани от богати хора, които получават преимущество, ако родителите им или дядовците им са учили в същия университет.

Времето напредна и трябва да приключваме. Благодаря ти много за разговора, беше чудесно!

За нищо! Удоволствието беше мое!

В Teen Station говорим за всичко, което e част от нашия живот.

Може да харесате също: