Нашите учители: Димитра Лепиду

Имах едва 10 часа по превод. 400 минути. И нито една реално прекарана в нейната класна стая, а все пред 13-инчовия екран на един Chromebook. Но тя дори и това дигитално пространство успя да превърне в приказен свят. Тя е г-жа Димитра Лепиду, на която на всички още тогава ни се струваше странно да ѝ казваме „госпожо“. Едно от най-трудните неща, които ми се е налагало да науча, е да се обръщам към учителите си по първо име. Сега, когато сме колеги, на тях им е много забавно да ме гледат как си преплитам езика.

С нея е различно. Тя винаги е приличала повече на Дими.

Когато отвори вратата на класната стая, била тя и линк към виртуална среща, след нея влиза един нов свят. Енергията, която носи дори в осем и петнайсет сутринта, е заразителна. Печели учениците с искреността си, с отвореността си и с отличното владеене на езика на GenZ. Мен пък ме спечели с името на кучето си – Хамлет. Никога не съм се чувствала по-разбрана колкото в момента, когато тя ни запозна с померана и каза: „Хамлет е единственият мъж, който не ме разочаровал.” И аз, обсебена от Шекспировата драма, приех тази реплика като свое мото. Колкото и други ученици да съм питала, всеки ще може да изрецитира нещо, което Дими ни е казала по един или друг повод.

Наскоро разбрах, че тя е наш фен толкова, колкото и ние сме нейни почитатели. Следва Teen Station и с откровен интерес слуша подкастите и чете някои статии, когато може. Аз малко се притесних първоначално, но бързо ми мина… Сега съм повече поласкана. Заради подкрепата ѝ съм тук. А тя определено заслужава свое място при нас.

Представям ви Димитра Лепиду, моята учителка по превод и бунтарство.

Яна: Спомням си първия път, когато се запознахме.

Дими: Така ли? Кажи ми какво стана.

Яна: Всъщност първия път, когато говорихме, аз дойдох при теб да ти се представя и да ти кажа, че ще пропусна първия ни час по превод. И тогава ти съвсем спокойно ми каза, че няма проблем, но да не съм посмяла да не си напиша домашното. Само за да се окаже, че такова не е имало…

Дими: [смее се]  Класика!

Яна : След това като си писах с приятелите ми от класа ми казаха, че трябва много да съжалявам, че съм пропуснала първия час. И аз наистина все още съжалявам, защото това беше единственият час по превод, който имахме присъствено.

Дими: О, сладури! Вярно, че така стана.

Яна: В този ред на мисли, на теб как ти се отразява онлайн обучението?

Дими: Аз в началото мислех, че ще е много трудно, честно казано. Без живия контакт, естествено не е същото. Обаче съм доволна, че децата са сериозни и участват, даже някои повече от преди. Плюсът на онлайн обучението за мен е, че по-интровертните се отварят малко повече, защото имат опцията да комуникират чрез чата, да дават предложения за превод в коментар, да не (им се налага да) говорят чак толкова много, което аз си го взимам като позитив от цялата ситуация. На живо повече се срамуват, притесняват се да четат, а така като има онлайн вариант и не се  чувстват сякаш някой ги гледа и им виси над главата, се отпускат повече. Аз винаги гледам да вадя позитиви от такива ситуации, защото ако трябва да четем само статистики за смърт и за вируси, просто не знам как ще се справяме.

Яна: Имаш ли някакви специфични тактики, които си си разработила за онлайн обучението така че да запазваш вниманието пред екрана и да общуваш така че да се чувства като контакт на живо?

Дими: Може малко клиширано да звучи, но ми е много важно минута поне да отделя, да ги поразпитам нещо, като някакъв warm-up. Дали физическа или някаква мисловна „загрявка” искам да направя и гледам, както на вас с приятелите ти ви е направило впечатление, да скъсявам дистанцията, където и когато е допустимо, разбира се.

Не обичам на живо или онлайн някой да се страхува от мен.

Не ми е целта да стресирам, да давам извънредни контролни, никой да не знае какво става, да използвам такива средства като Wheel of Names или други такива стресиращи фактори, които да карат хората да си мислят „Ох, сега мене ли ще избере, моето име ли ще каже…” И гледам всеки път да е различно. Както и ти знаеш, всеки път има различен текст, друга тема… Моята цел просто е да е максимално разнообразно и да не се задават клишираните въпроси „Как сте днес? Какво правите? Какъв час имахте преди това? Какво ще правите уикенда?” Знам, че такива клишенца не работят.

Те и при мен не работят, когато някой ме обучава. Ако задам някакъв въпрос в началото на часа, той ще бъде по-скоро специфичен или бих ги питала нещо, което да ги свърже с мен, защото като млад преподавател, разликата помежду ни не е чак толкова огромна, в рамките на десетина години. Питам ги „Гледахте ли нещо интересно? Четохте ли нещо?” Показвам си личната библиотека. Нещо, което да ги накара да relate-нат, така да се каже, на не толкова чист български

Дими: Трябва нещо винаги да се разчупва. От гледната точка и на ученик, студент и на преподавател знам, че не трябва да има час с час еднакъв. Разбира се, не е същото да имам 15 часа и 150 часа с вас. Но най-готино става, когато всичко е разчупено. И на мен ми е лесно да го съобразя с това, което правя, защото така или иначе всеки път работим с различен текст, говорим за различно произведение, различен жанр, било то реч, фикция, нехудожествена литература…

За мен е много по-важно учениците да научат нещо принципно, основно, нещо за себе си и даже нещо, което да им стане смешно.

Ако някой се засмее, за мен това е успехът.

Може да звучи глупаво, но за мен мерилото е следното: да излезеш усмихнат от моя час, готин, зареден, а не мислейки си „Ужас, това беше тежко… Изморих се… Главата ми гръмна… “, което е нормалната реакция, когато имаш час, изцяло свързан с дискусия, с мислене на два езика. Изтощаващо е понякога, признавам, дори и за учителя.

Моята цел е качество за сметка на количество. Това съм го казвала и на колегите за важността на „формативните” оценки срещу обикновените оценки. Те не влизат накрая като реална оценка, но отразяват много по-добре представянето в час и разбирането на материята. За мен е важно по този начин да се стимулира креативното мислене не за оценка, защото, както казах, има ученици, които са много по-интровертни и с такива задачи те се изразяват в час. Аз се целя да обучавам личността, разбирането на други личности и това, от което винаги са съм впечатлявала, е как хората възприемат информация, т.е. как хората да намерят как да учат най-добре.

Яна: Определено забелязах много иновативни методи в твоите часове и сякаш те по-лесно се развиват в тази смесена система, която имаме в Колежа. Но все пак следваме някакви учебни планове. Усещаш ли сякаш те те спират по някакъв начин? Доколко свободна се чувстваш да създаваш една по-разчупена и креативна среда?

Дими: Знаеш ли, всъщност след като слушах един ваш подкаст за „Dead Poets Society” много се замислих върху този въпрос. Да, определено този бленд между българска и американска система е труден. Но като представител на две култури, аз през целия си живот съм била обградена от българи и гърци, освен това и много чужденци, така че аз си се чувствам като у дома. И затова никога не ми е пречило, не ми се е налагало да се адаптирам. Просто аз го нося в себе си този културен бленд и винаги съм се чувствала много комфортно в това училище. Никой никога не ми е казал „Не, няма да преподаваш този текст, няма да говориш по тази тема, няма да работиш с ученици по този проект…”

Моето креативно мислене е стимулирано и окуражавано. Казвали са ми по-скоро „Давай разнообразни текстове, раздели ги на модули, раздели ги на жанрове.” Даже много повече идеи са ми давали, отколкото спирали, което на мен ми харесва и заради това съм тук. Затова и преподавам точно превод: защото ми харесват предмети тип литература и анализ. Нещо като трудност, което съм срещала (защото нали в интервю трябва и за трудности да се говори), е да разчупя мисленето на учениците по формула. Често чувам „Как да формулирам това изречение? Как да преведа тази дума? Как да го запиша това?”

И аз на това казвам, че езикът е море.

Можеш да избереш 15 синонима и твоят вариант винаги ще е различен, но верен.

Това е нещото, което най ми харесва в предмета, който преподавам. Когато някой се захване да превежда един текст, ама наистина седне да работи върху него, той става творец сам по себе си. И вие още като ученици или бивши ученици като теб ставате творци сами. Тоест като работите с два езика и докато тълкувате думите и измисляте варианти, ставате творци без дори да го осъзнавате. И да, има си техники, да кажем, може да замениш съществително с отглаголно съществително или прилагателно с наречие и така нататък, но не това искам да видя, а този преход, който извървявате за да станете сами писатели.

Надявам се това да е нещото, което се харесва на учениците – че не ги карам да мислят в рамка. Дори и когато съм ви пращала тези Glossary-та (речници), те винаги са били само за ориентир. Не обичам да казвам на учениците си кое е най-доброто и кое най-грешното. Това е, което ми е трудно и се старая да го подобря – да отуча учениците да работят в рамка. И да не ме слушат напълно, когато давам предложения. Аз не съм мерило, аз само задавам някаква посока. Искам да развиете свойственост и в двата езика.

Яна: А как откри, че да разчупваш мисленето на хората е твое призвание и мисия?

Дими: Мога направо да ти разкажа историята за това как осъзнах, че искам да стана учител. Тя не е стандартната от типа „Имах учител, който ме вдъхнови”, а всъщност е точно обратната. Имах една учителка по английски (без да споменавам имена), може би в 9-и или 10-и клас. А още тогава това ми беше любим предмет, от дете обичах английския, да пиша разказчета, да чета и така нататък. Заради това исках да кандидатствам „English and American Studies“, което в последствие и направих.

Като ученичка нямах допълнителни часове, подготовка за сертификати или допълнително внимание, заради което много исках да си наваксам нивото. Започнах да се подготвям сама колкото можех, но не се получаваше много. И си спомням ясно, сякаш беше вчера, как въпросната учителка ни каза, че ще правим тест от типа на Cambridge за ниво C1, за да ни провери знанията, а ние бяхме подготвени за максимално B2. Каза ни още „Но този път, ще ви оценявам както оценяват в университета и ще взимам по 0,5 точки за всяка грешка, без значение каква.”

Пълен шах с пешката.

По английски много навътре ги приемах нещата, защото си знаех кои са ми слабите предмети – математика, геометрия и там се бях примирила с моята съдба… но английския бях решила, че ще го гоня докрай. Правим го ние този тест и на мен учителката ми пише 3,50, което аз го приех типично като 16-17 годишен тийнейджър – много насериозно. Тогава тя се обърна към мен и ми каза нещо, което ме накара да си обещая, че ще бъда учител, само за да не съм такъв учител като нея.

Каза ми, въпреки че ме познава като ученичка от поне 2 години и знае как работя и в час: „Димитра, ти не го разбираш този език. Не ти се отдава. Не те виждам в „English and American Studies“… Няма да се справиш там.” Напълно се сринах психически, излязох от стаята и повече никога не влязох в неин час в знак на протест. Тогава си казах две неща: Аз ще уча английски до високо ниво. И второ – аз ще стана учител, за да елиминирам такива учители като нея.

Моята история е наопаки на това, което обикновено се случва.

Аз станах учител, заради мой учител, но като протест. Заклела съм се никога да не казвам подобно нещо на ученик, дори да виждам, че не се справя. Всеки е различен. А чрез превода аз успявам да провокирам всички – и тези, които харесват да работят с езици, и тези, които обичат точните науки. Това пътуване да откриеш точната дума те учи да взимаш решения, което е невероятно ценно умение.

Дими: Много пъти са ми казвали учениците „Госпожо, вие сте си объркали професията. Трябвало е да учите нещо в НАТФИЗ с актьорско майсторство.” Но аз виждам начин как да интегрирам това и в преподаването, не ги разделям вече двете професии.

Това качество според нея е повече от просто начин да направи часовете си интересни и приятни за учениците. Смята, че тази отвореност ѝ помага да развие емоционалната интелигентност да се свързва с учениците и да печели доверието им. „Не ми е важно да чуя добър превод от Иванчо,” казва тя, „а да го видя да идва към мен след часа, за да ми сподели какво се случва и как се чувства.”

Помага ѝ и да създава тази  атмосфера, която така и не можах да наименувам, а и все още не мога, а може да се усети само в нейните часове. Тя я обяснява като едно пространство, в което всички балончета, с които сме се затворили, се пукат и се събираме, за да се сътворяваме заедно. „Вие работите самостоятелно в една задружна среда, за да се излюпите истинските вие. После излизате от часа ми и ставате отново индивидуални личности, отново в самостоятелни балони, но поне в моята класна стая сте колектив.”

В тази среда и тя научава нещо ново всеки ден, особено покрай онлайн обучението. Дали ще е как да се свърже с нова платформа, или как да си улесни работата с Google. Учениците се чувстват достатъчно комфортно да покажат другите си умения и също да влязат в ролята на нейни учители. Самата тя се затруднява да опише своят експериментален подход.

Дими: Как да го кажа сега на хубав български… Да бъдем себе си индивидуални, после да се съберем и да работим в колектив, след това да се върнем обратно към животите си, без да се губим в уеднаквяването… Ако изобщо има смисъл в това! [смее се]

От Яна Ц. Пеева