15 години от издаването на The Black Parade
Хроника на една непредизвестена смърт и едно организирано пътуване в отвъдното
За да отдадем истинска почит към албума, променил животите на всеки бесен тийнейджър от 2006-a насам, трябва да започнем от края на историята. От смъртта.
Март 2013. Толкова спирала и eyeliner/guyliner не се е ляло преди, (а и след това). My Chemical Romance (MCR) обявяват, че се разделят. Последната истинска емо банда е мъртва. Пънкът, пост-пънкът и всичко друго бунтарско, което те дърпат напред, умира. Не бавно и мъчително, а бързо. Внезапно. Покъртително. Възцарява се ерата на поп-пънка, поп-рока и поп-попа. Колкото повече поп, толкова повече, както би казал Мечо Пух, ако беше музикален критик от 2013.
Аз бях в неведение за съществуването на MCR поне до средата на октомври 2013. Като всеки фен, първата ми работа беше да проверя за дати на концерти, за които мога да си помечтая и посънувам… Това беше първият път, когато сърцето ми бе разбито от любов.
Аз бях влюбена в призрак.
В една отминала мелодия, все още ехтяща в къщата на духовете, в която се беше превърнала пост-пънк и пост-хардкор индустрията. Отнякъде се крещи „MA-MA, MA-MA”, панти проскърцват плачевно като разкордирани китари, свирещи добре познат риф, и всички, фенове затворени в мазето, пеят „When I was… a young boy…”
Но точно както в този знаменит албум, смъртта на My Chemical Romance бе едва началото на The Killjoys*. Където и да отидех, все намирах по някой, носещ кожена гривна с инициалите на спасителите на пънка, с тениска с лицето на Gerard Way, скрита под червено-черна тениска, или с обеца с Паяка**, проблясваща измежду полу-оцветени кичури коса. „Сезам, отвори се” към този свят беше „Любимият ми албум е The Black Parade”.
За разлика от много други случаи, да кажеш, че най-известният албум ти е любим, не е срамно или признак, че не познаваш групата толкова добре. Не е толкова животозастрашаващо като да кажеш на фен на Nirvana, че най-добрата им тава е „Nevermind”. Напротив. Един истински killjoy би ти предложил слушалка да изслушате заедно 14-те парчета и един на друг да си посочвате къде MCR правят препратка към някой предишен техен албум. „Чуваш ли? В Sleep той пее three cheers, все едно пее за Three Cheers for Sweet Revenge!” Бихте си говорили за историята, която разказва албумът: макар да не е замислен като концептуален албум, в който песните да преливат една в друга, The Black Parade трябва да се слуша като такъв.
За мен този албум на MCR е един роман за смъртта и отвъдното.
Началото, както вече се разбрахме, е краят. „The End” е първата песен, която се явява като предговор на историята на един човек, който умира и отива в отвъдното. След като разбира, че е мъртъв в песен втора („Dead!”), своенравният невидим разказвач се запознава във всяка песен с по една история за смъртта: тази, в която си забравен („This is How I Disappear”), спокойната смърт („Sleep”), смъртта на любовта („I Don’t Love You”), мъчителната смърт („Cancer”), войнишката смърт („Mama”), преждевременната смърт („Teenagers”), смъртта на лунатика („Famous Last Words)… смъртта на Смърт („Blood”). А в смъртта си всички говорят за живота.
Може би заради това албумът The Black Parade остава най-ярката следа на MCR след тяхната кончина като група: той е техният задгробен живот. Неостаряващ, неповторим, незабравим, един е албумът, с който израстват и новите пънкарчета и емота. Затова, за да не изоставаме от тренда, днес празнуваме живота на албума The Black Parade на My Chemical Romance. Малко ми е трудно сега да реша дали да честитя рожден ден или да оставим тази статия като възпоменание… Може би е и двете.
15 години The Black Parade. Нека те помним винаги. Нека те изживяваме наново с всяко слушане. Нека те обичаме до безкрая и (в) отвъд(ното).
*Killjoys е общото име на феновете на My Chemical Romance
** Паяка е знакът на албума Danger Days: The True Lives of the Fabulous Killjoys на My Chemical Romance
От Яна Ц. Пеева
