Музиката на протеста и протестът на музиката

„Ако не мога да танцувам, то това не е моята революция.“

Не са мои тези думи, но са моята истина. Цитатът на Ема Голдман, политическа активистка и анархистка (във философския смисъл), описва точно преживяванията ми по жълтите павета от последните поне десетина години.

Бях там 2013 г., после и 2015 г., от начало до край през 2020 г. и пак сред хилядите на Орлов мост само преди няколко вечери.

Аз съм дете на протестиращи родители и отраснах на площад „Независимост“

сред всякакви псувни, приказки за мафиоти, отлежали надежди и нестихващи мечти… и музика. Всеки път се танцува хоро, всеки път се измисля нова хумористична песничка по нечий адрес, всеки път се пее химнът.

Не са изключение и мирните демонстрации в подкрепа на Украйна. Тази в София бе водена от украински деца и младежи. Аз бях седнала на парапета на Орлов мост и най-големият „екшън“ се случваше точно пред мен. Бежанци разказваха своите истории, деца пееха химна на Украйна. После изпяха по желание на един възрастен, но много енергичен българин, друга хумористична детска песничка от украинския фолклор. Скандираха в ритъм призиви за мир, за свобода, за славата на свободолюбивите хора от Украйна и света. Орлов мост беше техния стадион „Уимбълдън“ и те пееха на хилядите и хилядите отговаряха, на какъвто език могат.

Музиката е неразделна част от протестите.

Тя е универсалният език на мира, защото, както знаем, който пее, зло не мисли. И това е така. Изкуството никога не е имало за цел да убива. То само изразява вътрешните войни на човека. Това е безопасният отдушник за болката, страха, агресията, разочарованието. А музиката е най-достъпната форма на изкуство. Всеки може да намери своята музика, която той да разбира и тя да „разбира“ него. Музиката е и изкуството, към чието сътворяване всеки може да се присъедини: фалшиво-нефалшиво всеки пее, всеки може да пляска с ръце и тропа с крака в ритъм, всеки може да добави от себе си недочута лирика, ей така за цвят. Тя е и език, който разбират всички поколения и всички народи, без значение дали текстът е разбираем – щом е музика – е за всички.

Най-хубаво го казал музикантът Кайлаш Кхер: „Музиката е най-добрият инструмент на революцията – единственият, чрез който да можем да въвлечем и младите.“ Обратното също важи – това е единственият ни метод да комуникираме със „старите“. Накратко, музиката е сърцето на протестите и революциите, защото тя обединява хората най-успешно. Ако почерпим малко знания от миналото (както обикновено трябва да правим, когато искаме да предотвратим необратими грешки), ще забележим, че всяко голямо движение е имало своята музика.

За съжаление, позагубили са се оригиналните песни и маршове на Великата френска революция, но можем да си представим каква е била душата на революционера от онова време през музиката на романтиците. Композициите на Чайковски, Брамс, Щраус, Бетовен, Менделсон, дори когато са с чувствени тематики и асоциации, са натоварени с тежка грандиозност, плавна повтаряемост и елегантна непретенциозност… Точно както един съвременен химн би звучал.

Пуснете си „Концерт за струнен квартет във Фа мажор“ на Чайковски и ми кажете ако добавим текст не би ли станал чудесен химн? В същия период на романтизма, който е известен именно със стремежа към свободата, са творили и композитори, които днес наричаме революционери в музиката: Шопен, Лист, Мусоргски, Паганини, Малер, Пучини, Шуман, Григ, Вагнер… Изпълненията на тези композитори са предизвикали първите документирани масови фенски събирания и мании. Неслучайно терминът „листомания“, който означава мания по музиката или тежка форма на меломания, има за корен името на Ференц Лист. Колегите журналисти, които са рецензирали изпълненията на композитора тогава, са записали и невероятни истории за припаднали от възторг дами, носни кръвоизливи и преследвания на каретата на маестрото от големите му почитатели.

А за Паганини всички знаем, че е бил наричан „цигулар на Дявола“, именно защото реакциите към неговата музика са били не по-малко бурни и буйни.  Това, което отличава този период в музиката от предшестващите го, е, че тя става все по-разбираема, все по-достъпна и за масите като тематика и като чувство. Отпада елитарността на барока, вече високата музика навлиза сред и се вълнува от „низшата“ маса народ.

Един голям скок във времето ни пренася директно в средата и края на XIX век, когато национализацията на Европа е вече факт. В България тепърва започва процесът на създаване на държава и национално самосъзнание. Тази промяна отново е подпомогната от музиката. Вземането на известни мелодии оттук и оттам, записването на фолклорните текстове и отделянето на нов жанр възрожденски песни са само няколко феномена, които показват влиянието на музиката на българското освободително дело.

Един от най-силните спомени на Ботев за Левски е гласът на Апостола

и най-вече способността му да пее по всяко време: „Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел.“ Самите стихове на Ботев са запазени в националната памет като песни. Как иначе да успее човек да угоди на българичките и да научи „Хаджи Димитър“ наизуст ако не беше песента. Всичко по-лесно се помни, когато върви с музика!

По-късно комунистическите революции из Източна Европа и Китай също имат своите песни и маршове. За съжаление, силата на музиката е използвана тогава доста успешно за индоктриниране на населението. Хуморът е бил спасението на здравомислещия човек. С леки „корекции“ по текстовете, възхваляващите партията и комунистическото дело песни се превръщат и в носителите на истината със солидна доза насмешка. Белене неслучайно е бил основно населяван от поети, певци и комедианти, които са намерили своя начин да водят една тиха и мирна революция срещу статуквото.

Междувременно доста далече от нас протича друга революция, която първоначално е била изцяло водена чрез музика. Движението за правата на чернокожите в Щатите има корени в блус и джаз музиката.

Блусът се ражда на полетата на плантациите,

където чернокожите работят за бели господари, заради това е и музика на неподчинението. Макар че текстовете винаги изразяват по-скоро вътрешни болки и чисто човешки истории вместо призиви към протест, самият акт да пееш и да се изказваш, докато си в положението на подчинен, е достатъчна революция. По-късно джазът наследява тази характеристика, а дори и предвещава голяма социална промяна. Въпреки че джазът става популярен, когато вече чернокожите официално не би трябвало да са роби, дискриминацията срещу тях не е намаляла и музиката го отразява. Но и точно заради джаза чернокожи вече са допускани до заведения, които приемат само бели посетители. Те са там като изпълнители, а по-късно като служители на клубовете, накрая и като публика.

Джазът отваря вратите дори на най-консервативните заведения и институции в Щатите за чернокожите, което е и причината да има издигнали се по социалната стълбица чернокожи, които да водят основните движения през 50-те или най-малкото да вдъхновяват своите братя и сестри да се борят срещу несправедливостта и расизма. Известни блус и джаз песни специално с протестна тематика са „Strange Fruit” на Billie Holiday, „Black is The Color of My True Love’s Hair”на Nina Simone, „A Change is Gonna Come“ на Sam Cooke и още много, много сингли и цели албуми. А джаз изпълнители като Майвис Стейпълс и до днес творят в поджанра на революционния джаз.

През 60-те и 70-те се заражда ново движение, след което вече никой не може да отрече, че музиката е езикът на революцията:

Хипи движението

Започва в Щатите, но сравнително бързо пробива и в много други части на света, именно заради музиката. Хипи движението е в основата си мирно движение, което призовава към прекратяване на военните действия във Виетнам. Разпространяването на телевизията като медия позволява на хората да станат почти съучастници в тази война дори и от разстояние. Заради това едно цяло поколение се вдига срещу агресията и страха и пее за мир и любов. Водачите на това движение са велики музиканти: Jimi Hendrix, Janis Joplin, The Beatles (John Lennon в частност е най-активен протестиращ), The Rolling Stones… Всички тези изпълнители са писали песни срещу войната във Виетнам, но са участвали активно и в самите протестни демонстрации.

Това, което убива хипи движението, за съжаление, е зависимостта от духовни движения, които смесват с наркотици. Техните погледи от самото начало са били насочени към далечния изток и заради това много от хипитата приемат будистките учения за своя вяра. В тези учения винаги е имало ритуали, свързани с поемането на дадени субстанции, но те винаги са били природни продукти, а не нашумелите в Щатите LSD, метамфетамини, синтезиран кокаин и други. Крайните хипита, а и някои пълни шарлатани, които се възползват от добронамерените демонстранти за пари и слава, злоупотребяват с посланията на движението и стигат до екстремности, които развалят имиджа и отнемат от силата на движението. Но музиката им остава.

Заради психеделика на хипитата имаме невероятни групи като Pink Floyd, Led Zeppelin, The Doors, Velvet Underground, Siouxie and the Banshees и много други. Някои групи пък са въвлечени в движението без намерение да са лице на хипитата. Такъв е случаят с Creedence Clearwater Revival. Това е от американа по-американа група, наистина най-върлият американски рок. Но заради текстове, които говорят за разделението на класите и срещу насаждането на агресия, хипитата ги признават като свои хора. По-късно, когато антивоенното кино набира популярност и са заснети филми като „Апокалипсис сега“, „Пълно бойно снаряжение“, „Тънка червена линия“, та дори и „Форест Гъмп“, Creedence Clearwater Revival стават абсолютно незаменими и истинското олицетворение на американците във Виетнам. 90% от сцените с хеликоптери, които летят към залеза или изгрева, летят под звуците на CCR, та дори и в по-нови филми като например „Kong: Skull Island“.

Българските хипита също са използвали музиката като протест

Нелегалното слушане на The Beatles, The Rolling Stones, после и на Deep Purple, Led Zeppelin, (които са се намирали още по-трудно и от Purple), Pink Floyd, накрая и Metallica, Black Sabbath и още много групи, които за нас са ежедневна музика, е било един от най-ефективните методи да преметнеш системата, заедно със следенето на радио „Свободна Европа“. Да живеят международните шофьори, буквално те са бутнали стената с всички тези скришно превозени и предадени касетки!

По същото време, малко по на юг от епицентъра на протестите в Щатите, друго движение също набира популярност. Латинска Америка търси корените си и се опитва да се откъсне от икономическото влияние на Щатите. Тези борби пък вървят ръка в ръка с възхода на регето. Защо иначе Боб Марли става толкова известен и разпространява регето именно през 70-те? Тази своеобразна революция в музиката също е продукт на изостреното усещане на хората за неправдите по света заради хипи движението и медиите.

Има и един жанр музика, който е създаден като протест и до края си остава символ на всякакви социални движения. Пънкът, който се заражда в Щатите, но набира сила във  Великобритания и Австралия също през 60-те и 70-те, е музика, която е срещу всички и всичко. Каквото са учили по солфеж и история на музиката, пънкарите го забравят, пък и наругават цветущо, и започват да си правят партита, на които се танцува на шум.

Но какъв шум само!

Пънкът става толкова популярен във Великобритания, защото се изправя директно срещу Желязната лейди. Управлението на Тачър, макар и икономически ползотворно за британците, си е било доста близо до тирания. Свободолюбивият дух се е запазил в музиката на The Clash, Sex Pistols, Abrasive Wheels и Chaos UK като лидери, но и безброй много още гаражни банди.

The Clash специално впечатляват и с факта, че намесват и външната политика на Великобритания в песните си. Парчето Rock the Casbah е написано срещу намесата на острова в държавните дела на арабските страни в северна Африка и по-точно към закон, който издава шахът на една от държавите срещу рок музиката (като обида срещу Европа). С тази песен те призовават хората да разтресат с рок и пънк casbah-та, или тамошните религиозни здания, и сами да определят кои са.

Оттогава музиката е основен преносител на промяната

Един от най-известните концерти в света, Live Aid 1985, е всъщност част от социално движение. Започналата доста преди това информационна кампания за глада в Африка и най-вече в Етиопия предизвиква голямо сътресение в западна Европа и Америките. Организирането на мащабния концерт Live Aid е с цел набирането на средства в помощ на народа на Етиопия. На двете Live Aid сцени се появяват, пред абсолютно пълен стадион Уембли във Великобритания и стадион J.F.K в Щатите, Queen, David Bowie, U2, Guns ‘n’ Roses, Elton John, Dire Straits, Sting, The Cars, Phil Collins, Duran Duran… Най-големите имена в музиката на това време. Концертът е гледан в над 150 държави, а по-малки подобни концерти са организирани и в Русия, Югославия, Чехия и други държави от Източния блок. За един ден Желязната завеса почти напълно пада и то в името на хора, които са ни непознати, чужди.

Днес имаме нужда точно от това – да се обединим в името на мира

Вече не става дума за вземане на страната на една държава или друга, дали подкрепяме една партия, или друга, един лидер или друг. Има само един избор и това е мирът. По протестите продължавам да виждам плакати, които цитират Ленън и прословутия слоган „Give Peace a Chance”. Продължавам да срещам български музиканти сред протестиращите (Васо Гюров от „Ревю“ печели класациите: виждала съм го на всичките протести от 2013 г. до днес). Продължавам да пея и аз с тълпите химни и хуморески.

На 27 март 2022 г. се проведе един своеобразен български мини Live Aid в подкрепа на Украйна. На площад „Батемберг“ свириха Васко Кръпката, Иван Лечев, „Георги Минчев Оркестра“, „No More, Many More“, както и украински изпълнители. И ние пяхме с тях в името на любовта и мира. Нека бъде светлина, казва Васко. Аз бих добавила „Нека има музика.“ Сега, повече от всякога, тя ни е нужна, за да ни обедини и да запази човешкото у нас.

От Яна Ц. Пеева