Музика на прехода
Музиката е пресечната точка и огледало на това, което мислим, и това, което се случва около нас. Това е отразено в текста и заглавието на песните, разбира се, но често и в мелодията им, понякога дори в името на групата. Всеки фен на хип-хопа би посочил крачките напред, назад и настрани в обществата, свързани с тази музика и култура, ако го попитате за пътя между 2pac и XXXTentacion.
Няма отдаден фен на рока, метъла и някой друг техен поджанр, който да не е запознат с личностния и понякога социален коментар на The Beatles, Тhe Rolling Stones, Metallica, Guns N’ Roses, Nirvana, Alice in Chains, Red Hot Chili Peppers и няма да изброявам повече, защото половината публика вече ме е обвинила във фаворитизъм, а другата – в позьорство.
Има една част от въпросната публика обаче, у която сигурно се е зародил почти естествено ответът: „Чуждите – добре. Aми ние в този аспект като сме блато от 30 и повече години?“. Тази част от читателите ще помоля да ударят спирачки и да погледнат назад, настрани и напред в тази и, надявам се, още няколко статии, които ще покажат, че България никога не е спирала да мисли.
А България мисли чрез групите си, колкото и позабравени да са те.
Ревю – Закуска
Всеки читател навярно има различен допир с прехода и мненията на този и онзи родител, баба, дядо и застаряващ мърморко от горния етаж по въпроса. Всички песни тук са от малко след началото му и няма нужда от лекция относно това от какво и към какво сме преминали и преминаваме. Това човек усеща и сам – панелките, градинките, приятелите, разговорите, щурите или дълготрайни (в зависимост от възрастта) идеи, училището, мечтите.
Отвъд тези преди нас и постоянното пасивно или активно натякване, че живеем в чуждо, странно, напрегнато време, всеки от нас усеща това, което немците наричат „духа на времето“. Нашият е слабичък, но ясен, оптимистичен въпреки всичко. Точно като този текст и тази песен, този дух не е длъжен да е обясним или пригоден за определена възраст – или го усещаш, или не. И ако го усещаш, ти никога не спираш да се движиш.
Нова Генерация – Арлина
Но уви, твърда му е главата на това наше време. Пак уви – отрано сме осъзнали, че повечето, които ни се водят авторитети, имат толкова връзка с нас и това, което е пред нас, колкото ние имаме със стереотипа за български тийнейджър. Уви три пъти, за късмет – на нас се пада ролята да изковем авторитета на собственото си време, за да няма след нас неразбрали, бити и хора от един и същ единайсети клас, гледащи се като индианец и робот на Boston Dynamics.
Та някакви свръхчовеци ли сме аз и вие? Не, и никой не бива го очаква от нас, включително и ние самите. Твърдоглав ли съм аз, че пиша статия за тийнейджъри като философски роман и съм натъпкал статията с музика, която на пръв поглед изглежда депресивна? Да. Много от най-важните и определящите възможностите и характера ви мисли и решения също ли са такива? Също да. Можем ли да превърнем това твърдоглавие в ключ към успеха? Също. Да.
ТДК – Младост
Не всичко ни е розово обаче. Не блестим отвсякъде и не очаквам друго, освен отвращение от вас за идеята, че когато нещо сме криви или тъжни, то е защото сме млади и/или глупави. Една от по-тежките части на това да си роден, когато сме ние, и да растеш, когато растем ние, е, че се научаваш по-бързо, по-обстойно, отдалеч или твърде отблизо да наблюдаваш. Да наблюдаваш себе си, да наблюдаваш по-малките, по-големите, по-старите.
Понякога мислите, идеите и събитията, които наблюдаваш, се протягат нагоре като сенки на хора, осветени откъм краката – по-големи от теб, заобградили те и като че ли все мрачни. Но точно това наблюдение, колкото и да ни потиска и натъжава понякога, може да сработи с твърдата ни глава, за да „излезе човек от нас“. Защото голямата любов, големият купон и големият успех искат ум И действие, не само едното.
Анимационерите – Юпитер
Хей мистър Юпитер
защо не казваш нищо
през нощта те попитахме
духът от нашата улица
избяга на някъде
с кръвта на твоите рози
и сега те за другите са просто бели.
И все пак нещата понякога просто нямат смисъл. В смешни, забавни, странни и тъжни моменти всеки достига до това заключение. Как отговаряме ние? Всеки различно, аз и всеки от вас.
Но това, чрез което ни споява духът на времето ни, е, че разбираме тъгата, която просто си идва и просто си стои, независимо колко неразумно е да я чувстваме и колко ни пречи, докато е при нас. Не се срамуваме от нея, много от нас я посрещат и изпращат с леки закачки. Често чуваме, че имаме всичко, защото сме млади, но едва ли има нужда обяснение загубата, която постепенно идва и си отива в периода на –найсет. Всеки отговаря с различна скорост и по различен начин, но това, което ни обединява, е способността ни да живеем с нея.
Оказион – Пак Вали
Самата загуба, идваща с нашата младост, не е драма на Шекспир или съчинение на произволен немски философ с лакът брада и хиляда бръчки. Вечната промяна, с която отраснахме и с която още ще растем, ни е научила да си стоим на краката пред нея и да помним, че където сме загубили с движение, можем и да получим с движение. Колко може да е несигурно мястото, към което отиваме, колко може да е уморително да продължим – нас това не ни и не бива да ни плаши.
Войвода – Вени
И все пак не можем да отречем, че на раменете ни постоянно виси някаква тежест. Тежестта на очакването – пред клавиатурата, от която пиша, и екрана, от който четете, все стоят хора, от които се очаква все нещо значително.
От Велислав Ганов
