Музикалните истории, с които пораснахме заедно
Днес навършвам 20. Не мисля, че ще успея да изгася и една свещичка на празненството. Не мога да си поема и обикновен дъх, камо ли тази слонска глътка въздух, която се изисква, за да издухаш 20 пламъчета.
Нещо съм се превзела яко.
Все едно не съм се завъртала вече 19 пъти около Слънцето. Утре ще се събудя и ще се чувствам същата каквато бях вчера: като някъде на 14-годишна възраст, с речник на 60-годишен професор по снобария и амбицията на… ами, 20-годишен предприемач. Не знам защо толкова ме е страх да порасна, въпреки че винаги съм знаела, че така или иначе се държа като по-голяма отколкото съм. В крайна сметка, по-скоро просто си догонвам психиката и физически вече.
Трябва да се радвам може би, че повече няма да чувам леко обидния коментар „много си зряла за възрастта си”, защото вече нямам оправдание да не съм зряла и осъзната. Да ставаш на 20 обаче е доста по-страшно, отколкото очаквах. Това тривиално отброяване на някакви си дни и месеци и години ми изглежда съвсем различно вече, някак натежало от смисъл и натоварено с очаквания.
Направо съм смешна.
Умилително смешна за по-големите (и) от мен, защото „най-хубавите години предстоят”. Глупаво смешна за по-малките, които нямат търпение да достигнат възрастта, когато никой нищо няма да може да им каже като си купят мечтаната играчка, джаджа… Но страхът от порастването е истински.
Отново някаква утеха и подкрепа откривам в музиката.
Замислих се какво означават 20 години в музикален аспект. За музикантите това да са на сцена 20 години е постижение. Музиката ти да е желана, слушана, запомнена за 20 години в един толкова бързо развиващ се бранш като музикалния бизнес си е абсолютният успех. Има нещо грандиозно в числото 20, но и нищо твърде тежко: остава място да бъдеш преоткрит или да се изявиш още. 20 години е една солидна музикална кариера, чийто потенциал обаче не е никак изчерпан. Значи, двадесетият рожден ден е може би първият, в който празнуваш две неща: и бъдещето, и наследството си.
Тази година имаме невероятни албуми-рожденици от моя набор. Заедно си раснахме с „By The Way” на Red Hot Chili Peppers. Може би точно с този албум сме си откърмени заедно, защото рок радиата винаги са били на почит вкъщи. Другият албум, който сигурно доста е улеснил отглеждането ми, е „Come Away with Me” на Norah Jones. Прекрасно въведение в джаза, за което никога не е твърде рано или твърде късно.
На улицата човек много може да научи и прихване,
невинаги най-прилични или класни неща. Аз оттам съм запомнила някак в подсъзнанието си дебюта на Justin Timberlake „Justified”, а и Enrique Iglesias явно тогава се е запечатал като еталон за латино музика в ума ми с „Escape”. Е, за 20 години не всички успяваме да останем запомнени все с добро… Поне в това отношение бия „The Eminem Show” на Eminem (на всичкото отгоре издаден и точно в деня на моето рождение), защото никой все още не се и опитал да ме cancel-не.
Албуми като „Under Construction” на Missy Elliott, „Up!” на Shania Twain, „200 km/h In the Wrong Lane” на t.a.t.u също през годините са допринесли много за поп и меме културите. От тези албуми съм се научила да се забавлявам, така че към тях само топли чувства имам.
С определени албуми се запознахме, когато станахме малки тийнейджърчета. Останахме си най-добри приятели с някои от тях като едноименния дебют на 30 Seconds to Mars, дебюта „I Brought You My Bullets, You Brought Me Your Love” на My Chemical Romance и „Let Go” на Avril Lavigne. Направо съм убедена, че едната спирала на ДНК-то ми е черна като очна линия, защото съм си се родила заедно с емо рока.
Един много определен вид агресивен рок също беше във вихъра си тогава:
Weezer с „Maladroit”, Dream Theater със „Six Degrees of Inner Turbulence”, The Foo Fighters с „One by One”, Papa Roach с „lovehatetragedy”, System of a Down със „Steal This Album!”… А за да е пълен купонът, тогава се развива и много специфичен „ранни-2000-ни” софт и алтернативен рок с представители The Mountain Goats („Tallahassee”), The Black Keys („The Big Come Up”), The Decemberists („Castaways and Cutouts”), Coldplay („A Rush of Blood to the Head”), Queens of Stone Age („Songs for the Deaf”), Beck („Sea of Change”)… Макар че доста от тези изпълнители вече са били изявени и признати през 2002, някои от най-известните им работи са именно тези албуми.
А днес се запознах с нови албуми,
именно защото сме на една възраст и добре разбираме през какво сме минали заедно. Открих тези албуми докато търсех музикалните си връстници онлайн и съм изненадана, че все сме се подминавали всички тези години. Препоръчвам на всички ‘02 „In Absentia” на Porcupine Tree, „Turn On The Bright Lights” на Interpol, „Yoshimi Battles the Pink Robots” на The Flaming Lips, „Yankee Hotel Foxtrot” на Wilco, „Highly Evolved” на The Vines, „Source Tags and Codes” на …And You Will Find Us By the Trail of Dead, „О” на Damien Rice… Май е по-добре вие сами да си откриете новите приятели.
За 20 години всичко се е променило.
Трендове в музиката, трендове в очилата ми. Нивото на известност на някои изпълнители, нивото ми на запознатост с изпълнители. Темите, които изследват музикантите, темите, за които пиша аз. Беше ни хубаво да растем заедно. И знам, че ще продължава да е така.
Ако едно нещо ще запазя от първите си 20 години, то ще е начинът, по-който ги отброявах: в музика. Днес празнувам историите от 2002 дотук, които си разказахме аз и музикантите, и тези, които предстои да преживеем заедно.
Слагам слушалките и най-накрая мога да дишам отново. Свещичките ме чакат.
Яна Ц. Пеева
