Саундтракът на моята гимназия

Сподели

Гимназията е времето, когато човек минава през десетки, стотици изпитания, за да намери себе си. Дали успява- в дългосорочен план- малко вероятно, но поне полага основите на това, което в идните години ще се развие като неговата личност. През това време неотменен спътник за повето от нас е Музиката. Позволете ми да ви отведа на пътешествие из моето гимназиално преживяване чрез песните и артистите, които ме направиха това, което съм. Това е саундтракът на моята гимназия.

Born to Die на Лана Дел Рей в Саундтракът на моята гимназия

По мои наблюдения ние откриваме музиката – сиреч, чуваме една песен, която изведнъж означава всичко за нас – преди самата гимназия. Тази песен (или албум, или дискография на някой изпълнител) обуславят цялото ни турбулентно, предпубертетско емоционално състояние. (Затова и много хора са имали емо фазите си в пети, шести, седми клас.) Аз обаче тогава открих Florence and the Machine, и това развихри фантазията ми. Въпреки това като определящо за този период бих посочила именно албумът Born to Die на Лана Дел Рей, който с интензивната си драматичност правеше иначе скучния ми, безсъбитиен 12-годишен живот малко по-меланхоличен и интересен.

Емо фазата ми настъпи по-късно, и се изрази по-различно отколкото манифестира обичайно с поп-пънк поглед върху живота. В осми-девети клас аз открих Sufjan Stevens и това за мен разкри цял нов спектър емоции, които човек може да чувства. Неговото богато творчество продължавах да откривам до 11-ти клас, когато се потопих в шедьовъра, който е албумът му Age of Adz. Музиката на Bon Iver също допринесе за окончателното изнежване на моята рачешка душа.

Foals, Alt-J, Warpaint,Tegan & Sara

Любимите си групи Foals, Alt-J, Warpaint бях намерила преди гимназията, но естествено не спрях да ги слушам и следя с по-нататъчните им албуми и развитие. В духа на това страхотно инди, което толкова обичам, в девети клас се запалих и по музиката на Tegan & Sara, която за мен беше важна не само заради звученето, но и заради тематика ѝ.

M.I.A.

Пораствайки, човек неминуемо експериментира. Така и аз започнах да излизам от инди жанра в един момент и да се ослушвам за други саундове, които ми харесват. Може би малко се прецаках, защото откакто се задълбочих в дискографията на M.I.A. никакъв друг хип-хоп/рап не ми се струва интересен.

Причината е безброй многото различни по произход етно мотиви и активисткият подход в творчеството на изпълнителката. Освен нея се запалих и по Princess Nokia,  чийто албум 1992 ме транспортира директно в обувките на човек, борещ се с живота по улиците на Ню Йорк.  Така тя също влезе в „Саундтракът на моята гимназия“. Отново излизайки от инди жанра, партитата ми бяха подправени с денс-уродската естетика на Die Antwoord и по-късно IC3PEAK..

Но уви животът не е само парти. В един момент (в много моменти) човек трябва да се справя с несправедливостите, които го застигат, и да се отдаде на налегналата го меланхолия. За мен лятото на 10-ти клас беше Melodrama на Lorde. Разбира се много други дами в музиката допринесоха за моето развитие. Grimes, St Vincent, Janelle Monae ми показаха какво е да си творец и какво е да си жена, и са ми примери за подражание. Особено St Vincent, чиито умения в свиренето се надявам някой ден да достигна поне на 10%.

Имаше хубави времена, имаше и лоши. Успехите се редуват закономерно с провали, и не можеш нищо да направиш по въпроса освен да се филмираш на тъжна музика- аз препоръчвам Despair на Yeah Yeah Yeahs. Но всичко това те учи как следващия път да се изправиш още по-лесно, и да вървиш с бодра крачка към неизвестното бъдеще.

В началото на 2019-та, втората половина от 12-ти клас, албумът Assume Form на James Blake излезе и стана спътник на една нова надежда и посока в живота ми.