Ревю: FATM – High as Hope или ода за човешкото израстване

Сподели

Представяме ви FATM – High as Hope, с уговорката, че музиката не може дa се разкаже.

От грандиозното звучене на предишните албуми, от приказните образи и детайлираните стихийни пейзажи, с които ги познаваме, в новия албум на Florence and the Machine– High as Hope, който излезе в края на юни- почти няма и помен. Много трезвен, сериозен, болезнено искрен, и обусловен от критична интроспекция, High as Hope ни разказва какво се случва в главата и сърцето на Флорънс веднъж като успешен музикант и втори път на Флорънс като човешко същество с човешки потребности и болежки.

Първото нещо, което моментало прави впечатление, е различният баланс между значението на вокалите и това на инструментала. В Lungs, Ceremonials и How Big, How Blue, How Beautiful тембрите на музикалните инструменти, мелодиите им и динамиката допринасят за изграждането на образността на песните точно толкова, колкото вокалите и самият текст.

Независимо дали става дума за богат на ривърб китарен риф, който създава усещането за течаща вода, или арфа, която пресъздава движението на сянката, която хвърля корона на дърво при вятър- инструменталът изгражда пейзажа, който вокалите запълват с действие.

В High as Hope обаче инструменталът е по-сдържан, минималистичен. Преобладават скокливи рифове на пианото, акомпанирано от струнни композиции, хор, базови перкусии и за удоволствие на душата- брас секция. На преден план бива изведен гласът, който изгражда пространството с историята, която предава. А този глас! Този глас е един от най-мощните и влиятелни в съвременната музика (че дори в музиката изобщо).

За това, че фокусът еднозначно пада върху думите в този албум, а не толкова върху нотите, свидетелства и книгата с поезия, която Фло издаде паралелно- „Useless Magic”. В нея става дума за това да намериш словото си и да се научиш да говориш. „What would I say / If it was just me / Not full of choirs, singing fucking constantly,” се пита в поема, иронично наречена „Song“.

В самия албум централната тема, съдържаща се още в заглавието, е висотата и нейните измерения. Мотивът за извисяването присъства под три различни форми в песните. От една страна висотата се разглежда като чувство на духовно извисяване, постигане на удовлетворение и щастие: „ And I’m so high, I’m so high, I can see an angel“ (June). Съответно нуждата за това удовлетворение поражда у човека глад.

В песни като June,  No Choir, South London Forever и най-вече Hunger, Флорънс разказва за своята борба с него. Ние още  от Ceremonials си знаем, че тя го бори с алкохол и безкрайни партита (справка за разрушителната им сила върху нея- Shipto Wreck) .

Песента, която най-добре обобщава личността на Фло е Grace. В нея тя споделя за проблема си с алкохола, за връзката с майка ѝ, за дислексията ѝ, и за това как всичко това се е стоварило върху човека, който най-много я обича- сестра ѝ Грейс. В припева певицата/лирическата ѝ героиня споделя, че Грейс е единственото нещо, в която тя е вярвала.

Вярата е второто проявление на мотива за извисяването в албума. В един от безспорните химнове на албума ,Big God”, откриваме, че според Флорънс, има нужда от Голям Бог, който да носи любовта и да запълва дупката, оставена от провалената връзка. Тази провалена връзка е лайтмотив в албума, и проблемите идват от факта, че Фло/лирическата героиня инвестира прекалено много емоционално в нещо, което няма смисъл и в някого, който я „ghost-ва“- I still like you the most // You’ll always be my favourite ghost (Big God); „Told me that he loved me, yeah // And then ghosted me again“ (The End of Love).

 

Разбира се, този „Голям Бог“ олицетворява външната сила, на която Фло разчита да реши проблемите ѝ вместо нея. В 100 Years тя моли да загуби болезненото си привързване: Lord…Give me arms to pray with// Instead of ones that hold too tightly“. Все пак има надежда това да се случи, защото „пътеводната ѝ светлина“, Патриша, й казва, „all doors are open to the believer“ в едноименната песен, посветена на Пати Смит.

Третият акцент в албума е влиянието на славата в човешкия живот, реализиран с метафора. Флорънс се чувства „нависоко“, когато изпълнява на сцена, но чувства нуждата да се махне оттам. Висотата е представена като трагично пространство, пространство на болката. Това е интересно обръщане на традиционната представа за небето като пространство на блаженство- ето че небето просто не може да те защити от мълния.

В Sky Full of Song и The End of Love Флорънс споделя, че иска да се махне от това високо място, правейки паралел със самоубийството на баба си, която се хвърлила от балкона („And in a moment // of  joy and fury I threw myself // From the balcony like my grandmother so many years before me“)  и моли някой да я свали: „Grab me by my ankles, I’ve been flying for too long“. (Тази баба е същата, за която се пее в Only If  For A Night, моята любима песен на групата). Интересно е, че Флорънс иска да постигне това облекчение, което би ѝ дало падането, още от Lungsс песента Falling:

Sometimes I wish for falling

Wish for the release

Wish for falling through the air

To give me some relief

В заключение, целият албум фактически представя търсенето на Флорънс на здравословни начини да се освободи от това, което я тормози- болка, неудоволетворение, самота – без прибягването до саморазрушителни методи. В последната песен, No Choir, се стига до извода, че дупките, оставени от краткотрайното действие на извисяването (например щастието, докато изпълнява на концерт), могат да бъдат запълнени само от малките моменти с любими хора. За тези моменти Флорънс казва, че представляват истинското щастие. И именно това се крие в заглавието на албума- винаги има надежда за щастие, което е абсолютната висота.

Интересно е как с тази последна песен албумът сам отрича себе си. Всички песни преди това ни отвяват с гръмогласните хармонии на хора, а No Choir ни казва, че „когато двама души просто седят и правят нищо (в момент на истинско щастие), няма да се чуе грандиозен хор в грандиозен припев“. Албумът, изграждан до този момент много внимателно лирически, кулминира в края на тази песен без думи- последното, което чуваме от него е тананикане.

Някои критици смятат, че новото звучене на групата е прекалено опростено, някои дори дръзват да използват думата „скучно“. Но нека всички се съгласим, че в израстването, помъдряването, оставянето на завъртяните метафори в миналото и фокусиране върху директното назоваване на проблемите е по-скоро достойно за възхищение отколкото скучно.

И все пак Florence and the Machine не са загубили искрата си- чуйте „Patricia“, която звучи като класическа тяхна песен, даже напомня за Delilah от How Big, How Blue, How Beautiful, без да е лишена от характер и оригиналност.

За мен музиката на Флорънс все още е танц: може би не луд като в Dog Days Are Over, а по-скоро танц сам със себе си в тъмното, когато най-накрая си се научил да се обичаш.

Забележка: За мен това ревю/анализ беше изключително трудно за написване. Изобщо е трудно да формулираш величието на музиката Флорънс с думи, камо ли с малко думи.

Без нея нямаше да мога изобщо да говоря за музика, нямаше да знам толкова за музиката, затова искам това ревю да послужи пред вас като моето оказване на почит. На 4-ти януари 2013-та с Петко Колев основахме във фейсбук Florence and the Machine BG, замислено като платформа за всички български фенове на групата. За мен това се оказа потапяне в света на музиката- и то не потапяне в стил What the Water Gave Me, а по-скоро кръщене.

От Яна Стойкова

Може да харесате също: