Мийм образите boomer, doomer, bloomer и zoomer
С времето всеки от нас започва да си задава въпроси, търсенето на чиито отговори изглежда невъзможно, ненужно или безсмислено.
На 5 години- ‘’Защо не мога да рисувам по стените?’’
На 10 години- ‘’Какво е да си готин?’’
На 15 години- ‘’Има ли нещо, което не трябва да искам да мога да направя?’’
На 19 години- ‘’Защо се смея на жълто куче, което настоява някой да си снима краката?’’
Ай, пауза. Не се ли загубихме някъде? Не, всъщност. Не е нужно да си философ, за да ти минават някои мисли, някои от които изглеждат повече или по-малко смислени, отколкото са всъщност. Често хората между (а и малко след) споменатите възрасти чуват, че с подобна логика за подобни неща губят времето си по начини, които нямат никакъв, ама абсолютно никакъв смисъл. Това абсолютно не спира болшинството от нас да сме смеят (или другата позитивна реакция, която дори не е видима; if you know, you know) на подобни неща:
Но миймовете (ако още веднъж го наречеш ‘’меме’’, Георги, ще се съдим в Страсбург) далеч не са толкова глупави като идея. Това не го казвам аз, а еволюционният биолог Ричард Докинс, чийто труд ‘’Себичният ген’’ е дал много на съвременната биология, а на съвременния интернет-термин за всичко от Тролфейс насам. Произлизащ от древногръцката дума mimeme-‘нещо имитирано’-миймът е, накратко, генът на културата. Той е всичко, което предаваме-идеи като ‘’богат се става с използвачество’’, ‘’месото на грил е по-вкусно от задушеното такова’’ и… това.
Първият мийм прилича повече на абстрактно изкуство и да се обясни чрез него защо не всеки, консумиращ миймове от шитпост страници, е абсолютен ръб би превърнало статията в дисертация. Не, подобен обзор е много по-възможен точно чрез boomer, doomer, bloomer и zoomer-мийм образи, които, надявам се, все още не са напълно мъртви.
Конфликтът между поколенията никога няма да умре. Преди 2200 години хората са били наясно с това, както са наясно и сега, когато едно от най-новите му проявления са –oomer архетипите. Вероятно най-силно го представя образът на boomer (от baby boomers, раждани в САЩ между 1946 и 1964). Свикнал на реалност от миналото, когато нещата са били по-прости, хората- по-сигурни и светът-не толкова крещящо материалистичен, буумърът е онзи досаден дядо, който все линее за “бай-Тошево време”. В Америка тези хора се окачествяват с любовта си към традиционно американски неща-ръгби, 4-ти юли, войните за демокрация (уж) в Забравихкъдестан и ”здравата работа”, чието определение постоянно се променя и на която са отвикнали ”младите мухльовци”.
У нас буумърът не е твърде по-различен- споменатото време на бай Тошо, българският локум, ”нашите си български ценности” (като да биеш жена си, да искаш държавата да те гледа като детенце цял живот, да не вярваш на чуждото и чужденците и да мразиш цигани и ЛГБТ). Едно нещо обединява буумърите в културата, от която произлизат като мем и мийм-САЩ-с нашите-и двете групи са източник на промени, които засягат тези след тях със сила, която те не са способни да разберат.
Американският буумър, свикнал на бумтяща (ето откъде идва името) икономика, в която намирането на работа и купуването на дом не са били твърде трудни за постигане, просто не може да види как навиците на собственото му поколение спъват родените около новото хилядолетие, които години наред се мъчат да запазят стабилни позиции и не могат да си позволят собствен дом до след 30, в много случаи. На българския буумър, изградил светъл социализъм, който е фалирал 3 пъти за 45 години и сринал го за една нощ със собствените си ръце, за всичко са му виновни Запада и демокрацията. Икономиката е в тоалетната? Западът ни прецаква, не е като ние да не знаем как да произвеждаме, да продаваме и да се развиваме. Младите са депресирани, несигурни относно бъдещето, объркани относно себе си? Развали ги демокрацията, ей, само свободия има!
А какво имат да кажат въпросните млади? Ами…много неща. Първото, което ще разгледаме, е позицията на дуумъра точно такъв, какъвто е в мийма. На повърхността това е плитък, макар и разбираем образ. В Америка това са внуците на буумърите, тук понякога биват и децата им. Всички сме се наслушали колко хаотичен, променлив, суетен и алчен е днешният свят, но колко често си говорим какви чувства и реакции поражда това у нас? Дуумърът е първата-и, като че ли, по-често срещана-реакция.
Той е оттеглен от обществото около себе си, апатичен, потънал в тихо чувство на екзистенциално обречение (оттам и името). Старите игри, алкохолизма, многото изоставени хобита-все неща, чрез които дуумърът се опитва да избяга от застоялостта и чувството, че светът, в който живее, е загубен и че той е обречен на потъне с него. За дуумъра по-старите, буумърите, живеят в блаженото невежество, че на всичко му е писано да се оправи с достатъчно работа, а по-младите, зуумърите (след 1990-та), са разглезени материалистчета, които са достатъчно малоумни, за да харесват света, в който живеят.
При все това дуумърът не е отявлен депресар или хейтър-всичко това е далеч под лицето, което той показва на хората около себе си. Реално той е съвсем обикновен човек, а всички тези мисли са по-скоро подсъзнателни или запазени за тихите нощи до късно пред телефона или компютъра.
Въпреки тези неща, дуумърът не е нито глупав, нито Сърдитко Петко-неговите песимизъм и нихилизъм следват повече или по-малко точно наблюденията на Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше, че хората са неразривно свързани с инстинктите и материалните си желания и че битието няма смисъл така, както има смисъл животът на героите в някоя книга. И точно в тези двама философи се крие и оборката на страха, отчуждението и обремененото мислене на всеки 90-тарски дуумър.
Всички рано или късно трябва да отговаряме на въпроси относно това в какво вярваме, с какво искаме да се занимаваме, какво ни мотивира и пр. Често, особено в по-ранна възраст, у нас се създава впечатлението, че това са превзети въпроси или че отговорите им са твърде, твърде сложни. По-късно, когато много от нас се сблъскат със загуби, провали, нелогичност и несправедливости, тези въпроси започват да изглеждат безсмислени или може да ни се стори, че ние самите не сме достатъчно хора, за да им отговорим. Това играе голяма роля в отговора на дуумъра-бягай и се подчинявай на пораженията, за да страдаш по-малко.
Но това ли е наистина всичко възможно? Само толкова ли казват светилата на мисълта , върху които почива тази система миймове? Не точно. Често забравяна е втората част от философията на Ницше-битието е болезнено и поначало няма смисъл, НО всеки е способен да определи свой собствен такъв. Точно това е вторият отговор на нас и поколението между нас и буумърите-приемане на загубите и съхраняване на надеждите. Докато си жив и можеш да се движиш, шанс винаги има, колкото и крушения да претърпиш. Чрез изкуството, обогатяването на ума и разширяването на хоризонтите блуумърът приема, че колкото и малък и незначителен да е, колкото и лесно да е той да бъде смачкан от Вселената, няма смисъл да се страхува-позитивното и негативното ще дойдат и ще си отидат, важното е позитивното да се изживява и търси, а от негативното да се извличат поуки.
Нищо на света не е независимо. Всичко израства едно от друго, всичко е свързано, и от Докинс и Ницше до теб и човека, с когото си седял на чина довчера, разстоянието не е Балкан. Въпросите и отговорите, мъките, радостите и познанието са едни и същи-нужни са единствено любопитство и самообладание да ги приемеш.
Добре, стига сме били умни. Funny yellow dog haha
От Велислав Ганов
