С Максим Цеков за концерта “Лауреатите”, класическата музика, отговорността и напрежението пред младите музиканти

Сподели с приятели

Максим Цеков е българо-австрийски музикант, който е едва на 23, а вече е утвърден като един от най-перспективните млади класически музиканти в Европа. Талантът му за музика е открит на 5, на 11 влиза в ролята на 10-годишния Никола Паганини във филма “Пианист на дявола”. Срещаме се с Максим в кокетно, но семпло кафене в центъра на София, часове след като е бил концертмайстор, солист и водач на оркестъра “Кантус Фирмус” в мултимедийния концерт “Лауреатите”, и часове преди да замине обратно за Берлин. Разговорът беше удоволствие. Говорихме за концерта, за образованието в сферата на музиката, изворите на вдъхновение и стремежа за поддържане на високо ниво под натиска на таланта и очакванията към младите талантливи музиканти.

 

Срещаме се броени часове, след като си бил концертмайстор, солист и водач на оркестъра “Кантус Фирмус” в мултимедийния концерт “Лауреатите”, който е проведе в София и в Казанлък. Разкажи ни повече за проекта.

Разбира се. Това е идеална възможност да съм отново на сцена с този фантастичен оркестър. Проектът “Лауреатите” е за млади музиканти, лауреати на конкурса “Кантус Фирмус”. Подкрепен е от Национален фонд “Култура”. Свирехме с водачите на оркестрите на БНТ и Софийската филхармония. Щастлив съм, че имам възможности да се изразявам на сцена, защото съм млад музикант, който тепърва изгражда кариера и търси контакти, както с професионалисти, така и с публиката, особено с българската. Мисля, че такива проекти с участието на млади музиканти за млада или по-широка публика стават все по-важни за класическата музика.

 

Каква беше аудиторията на двата концерта в София и в Казанлък?

Над 50% бяха хора на моята възраст или дори по-млади. Концертът беше свързан и синхронизиран с мултимедия. Свирихме хитове на класическата музика, на струнния репертоар. Концертът беше насочен към бъдещето на класическата музика.

От 3 години съм част от борда на директорите на една от международните организации за млада музика, “Jeunesse”. В нея се целим да правим проекти с млади музиканти за млада публика. Следим какъв набор от инструменти е нужен за младите музиканти не само да изградят кариера, а и да имат влияние върху обществото в страните си, защото виждаме музиката като сила, която събира хората и има огромно влияние върху личностното развитие и социалния пейзаж на дадена страна.

 

В програмата на “Лауреатите” са включени творби на Шуберт, Чайковски, Елгар и премиера на пиесата за цигулка “Смиляна” на композитора Георги Андреев. Кое от произведенията би определил като музикалния акцент на вечерта?

От една страна имаме тези мощни струнни пиеси като оркестровата “Серенада” на Чайковски. Произведението на Елгар също. Това е много интересно, защото Елгар е написал толкова много мащабни творби като концерта за цигулка, концерта за виолончело или вариациите “Енигма”, но в края на живота си самият Елгар казва, че това е любимата му пиеса. Тя е 11-минутна творба за струнни инструменти, но авторът е вкарал толкова много емоция вътре и може наистина да видиш, че е като перла. Обожавам такива произведения. Разбира се Адажиото за струнен оркестър на Барбър, което спомена, е едно от най-емоционалните. Използвано е във филми като “Взвод”, “Човекът слон”. Така че прекрасни филми с прекрасна музика прави голямо впечатление.

 

Поради мултимедийното природа на концерта бяха ли пускани части от клиповете, които спомена, по време на изпълнението?

Мултимедията си играеше повече с атмосферата и илюстриране музикалните структури на музикалните форми, които се изпълняваха. Така че не бяха самите филми, а сферични картини на Космоса, на природата и изображения, които отразяват музиката и нейните настроения.

 

Колко голяма е отговорността да си концертмайстор и солист на един от най-разпознаваемите оркестри в България?

В началото и по време на репетициите бях стресиран, но оркестърът беше толкова гостоприемен и хората бяха толкова мили и готови за работа, което е невероятно, защото 20-годишен младеж идва и започва да нарежда на другите какво да правят.  Аз се чувствам по-добре, когато правим музика заедно с оркестъра. Останалите музиканти оцениха това и прекарахме много добре времето си заедно. Разбира се на сцена понякога е трудно да управляваш, защото трябва да разделиш ума си между това да водиш оркестъра и да изсвириш солото си. Свирил съм произведенията преди, но не дотолкова, че да един вид те сами да се изсвирят. За мен беше голям опит да поема тази отговорност и да се разделя между това да водя и да свиря соло. Ще бъде много интересно да повторя отново, но аз вече съм го правил със съставите, с които съм имал удоволствието да свиря. Нека видим дали нова подобна възможност се появи.

 

С какви други състави си работил?

През 2016 работих с Градския състави към Университета за музика и сценични изкуства във Виена. Беше състав от 15 много различни инструменталисти. Имаше струнни изпълнители, саксофонисти, флейта, арфа и ударни инструменти. Всичко беше подредено, защото липсва литература и репертоар за подобна композиция. Решихме да се организираме и да направим съсъав с борд и организация. Беше много интересно да се види, защото когато отивахме на турнета и сами ги организираме, е предизвикателство от една страна, но и удоволствие да съм едновременно в ролята на солист и концертмайстор.

 

Роден си и си израснал в Австрия, но имаш български корени. С участието ти в “Лауреатите” това ти е второ голямо изпълнение у нас. Какво е усещането да свириш на българска земя?

Имам спомени от България и съм бил тук през летата и част от семейството ми също е тук. Специално е да свириш за българска публика. Имам български паспорт и съм заинтересован какво се случва в държавата и с музиката тук. Имам прекрасни колеги в България и се опитвам да поддържам контакт с тях. Представления като “Лауреатите” са фантастична възможност да градя връзки тук.

 

На 5-годишна възраст те открива цигуларката Дина Шнайдерман, на 11 участваш във филма “Пианистът на дявола” в ролята на 10-годишния Паганини, на 18 попадаш в рубриката на “Players of Tomorrow” на престижното списание “The Strad”. Определят те като един от най-перспективните млади класически музиканти в Европа. По какъв начин се отразяват тези етикети на един млад 23-годишен музикант?

Това са важни етапи от развитието ми и съм много благодарен за тях, но да свириш музика понякога е много отрезвяващо изживяване и бързо те сваля на земята. Има големи възходи и падения. Има времена, когато всичко върви много добре, като когато бях на 18 и бях в много добра поредица. Бях спечелил конкурс и “The Strad” се обадиха за интервю. Много скоро след това се случва нещо и осъзнаваш колко сложно поприще е музиката и трябва да се раздаваш максимално. Всеки ден е предизвикателство и аз се опитвам да работя усилено, за да развивам репертоара си, да виждам къде са силните и слабите ми страни и да работя върху тях, защото в крайна сметка това, което правим не е за нас самите, а за музиката, която правим.

 

Тези етикети и постижения не създават ли усещане за постоянна нужда от валидация и притискане, за да задържиш това високо ниво?

Да, абсолютно. Но аз имам нужда от тази постоянна валидация още от детството ми, така че няма да стане по-малко, но се опитвам да се справя с него. Ще кажа, че не съм спокоен човек и работя върху това, защото на сцена имаш нужда от хладнокръвие. Моята работа с преподавателите ми, освен техническата, е ментална, за да се справя с напрежението и да не стресирам твърде много. Малко стрес е добре, но твърде много те блокира, а ти не искаш да бъдеш блокиран.

 

Споменаваш за твоето музикално обучение и за професорите ти. През изминалата година (2023) завършваш Музикалната академия във Виена и сега си студент във Висшето училище за музика “Ханс Айслер” в Берлин. Какво ти носи висшето образование в сферата на музиката?

Моето образование във Виена беше много традиционно. Това е огромен институт. Почти всеки велик композитор е живял в града, имена като Брамс, Бетовен, Шуберт. Имаш огромно оставено наследство и традиция в операта и в самите музикални училища. Учиш много как музиката е била изпълнявана преди и как трябва да се изпълнява в днешно време. Прекарах прекрасни години във Виена. Висшето образование в областта на музиката включва класове по теория на музиката, хармония. Трябваше да свиря на пиано, но аз обожавам да свиря на свиря на пиано. Също свириш на виола и свириш много в оркестър. Това е програма, в която трябва да положиш много усилие.

Сега съм в Берлин и се надявам да започна там магистратурата през януари. Оценявам, че е малко училище и нивото е много високо за инструменталисти. Студентите са основно солисти и водачи на оркестри. Конкуренцията е много добра и усещам, че всеки уважава изключително много другите. Всеки работи върху проектите и уважението е взаимно. Не е като всеки да се опитва да свири в този или онзи оркестър. Наистина е подарък да съм там и съм изключително щастлив за това.

 

Има ли композитори, музиканти или произведения, които те вдъхновяват?

Произведенията, които ме вдъхновяват, са в най-добрия случай тези, които свиря в момента. В момента например съм огромен фен на Шуберт, ако говорим за класическа музика. Опитвам се да не се вдъхновявам единствено от класическа музика, защото я свиря по цял ден и я слушам много. Например Джейкъб Колиър ме вдъхновява и го споменавам често. Той комбинира невероятни способности и знание с простота. Не мога да си представя друг концерт, на който съм бил и просто да слушам и да не вярвам, че това е възможно. Слушам също много джаз легенди. Когато мисля за фразиране, искам да фразирам повече като Франк Синатра, който свири във и извън време. Харесвам гласа на Грегъри Портър и искам да има това качество в моя звук също.

 

Освен джаз има ли други форми на популярната музика, които слушаш в свободното си време?

Споменахме джаз, но аз също харесвам джаз в комбинация с фолклорна музика. В България има традиция в тази област с композитори като Панчо Владигеров и Антони Дончев. Те много ме вдъхновяваха в детството ми. Фен съм на “Колдплей” от дълго време. Понякога ми се слуша Еминем. Просто обожавам, когато хората са намерили своя език в музиката и са го развили до такава степен, че да се изпъкнат и ги прави разпознаваеми и когато ги чуеш знаеш, че това е това. За мен това е знак за високо качество, защото, за да имаш свой собствен език, трябва да знаеш много.

 

Споменаваш миксиране и наистина ми е интересно, защото живеем в т. нар. “култура на ремикса”. Тъй като съм фен на електронната музиката и техното, ми хрумна – представяш ли си да смесят звуци от техното с класическа музика? Как би звучал Бетовен, ако неговата музика беше ремиксирана?

Да, защо не. Сигурен съм, че вече има нещо излязло в мрежата. Ти спомена най-точния композитор за това, защото Бетовен е изпреварил времето с векове и все още неговата Пета симфония служи за ритмично развитие и ритмичен интегритет. Ето затова той е бил популярен тогава и ще все още бъде популярен в следващите 50 или 100 години. Разбира се, имало е колаборации между популярната и класическата музика, защото едното произлиза от другото. Не бих казал, че са напълно разделени, но има потенциал и наистина бих искал да чуя техно ремикс на Бетовен.

 

Как интерпретираш написаното на нотния лист и го пренасяш в изпълненията си?

 Процесът на интерпретация е огромна тема. Тъй като съм от Виена, аз съм все още много класически в моя подход. От дете ми е набивано в главата да следвам партитурата и смятам, че е важно, защото хората, които са я написали, знаят най-добре. Подходът е да правя основното – да чета партитурата добре, да изучавам хармония, да разбирам как се развива и оттам насетне да имам свобода. Но основите са важни. Един от моите преподаватели винаги ме пита: “Можеш да свириш свободно, но свободно от какво – освободен от текста?”. Но относно таймингът, например – тук имам ред, в който аз свиря, оркестърът е тих. Има възможност за творческа свобода. Също, ако видиш индикаторите за тайминг и динамика, тези мога да са интерпретирани по много начини. Има композитори, които са по-стриктни относно идеите си, а някои оставят място за свобода. Също е въпрос за контекста – дали е импресионистична музика, която рисува със звуци и цветове, или е строга съветска музика като Шостакович, или е Малер. Това са напълно различни езици.

 

Тогава по някакъв начин за теб музиката е учене на няколко различни езика?

 Абсолютно. Джазът също е език. Трябва да научиш лексиката, трябва да научиш скалите. Тогава трябва да намериш свой език, ако искаш да имаш влияние.

 

Има ли послание, което искаш да предадеш с твоя език?

Ние всички търсим и се опитваме да нещо да измислим. Най-добрият начин за учене в дадена сфера е правенето на много грешки. Мисля, че културата, в която живеем за класическата музика, понякога не позволява определени грешки и понякога се изнервям, когато се хващам да мисля по този начин. Опитвам се да подходя по-свободно и намеря своя собствен начин с уважение към всеки, който е създал тази музика. Обичам да комбинирам различни форми на изкуството, танц с музика, визуални изкуства с музика или театър и музика. Надявам се за себе си, че ще мога да експериментирам все повече в бъдещето.

 

За финал – какво предстои оттук насетне? Почивно лято, работно лято или генерално концерти и изпълнения през годината. Също така ти спомена, че започваш магистратура.

Започвам някои вълнуващи проекти. След „Лауреатите“ се връщам в Берлин, където имам учебни концерти по камерна музика. През юли съм много щастлив да бъда отново част от Международната академия „Seiji Owaza” в Швейцария. Това е академия за струнни музиканти. В продължение на 12 дни си в швейцарски замък и правиш музика по 10 часа на ден с колегите си, които са фантастични играчи. В края свирите в Женева на няколко концерта за камерна музика. Това е наистина специален момент за мен, защото е свързан само с музика и самопознание. След това кандидатствах в някои конкурси, защото за съжаление не може да се мине без състезания в нашата област. Това е част от пътуването и мотивация за мен да работя по-усърдно. Надявам се през януари да започна магистратурата си в Берлин, а преди това през октомври ще бъда отново в София, където ще имам майсторски клас за учениците от Националното музикално училище и концерт с пианиста Джулиан Тревелян от Великобритания в “Зала България”.

 

Много ти благодаря за отделеното време, за да проведем това интервю. Беше удоволствие.

От Волен Чилов