Тримата майстори на италианското кино: Фелини, Бертолучи, Антониони
Италия – политически съвсем малко по-стара от Третата българска държава, а културно и житейски – толкова пълна с история. Естествено е, че там, където са столиците на модата, фонтана Ди Треви и Давид, там има богати традиции и към киното.
Заедно с Франция, с която ви запознахме в миналото Околосветско Киношествие, това са двете предводителки на европейския филмов лагер. Цяла отделна статия може да се посвети на тяхната вражда и приятелство и връзките между Новата вълна и Неореализма, но нека засега се фокусираме на едните.
Трудно се подбират имена и заглавия за италианското кино. Те само при изреждането звучат толкова сладко, че момента с действителното гледане би продължил до края на дните ни. Уви, поне засега, спирам се на три имена, всеки в респективния си поток. Следващи части далеч не са изключени, само трябва да се сетим кой не влиза тук – неореализма на Роселини и Де Сика, жанрови бащи като Серджио Леоне и Дарио Ардженто, Висконти и Пазолини, повлияли силно на долните имена, дори и по-новите като Паоло Сорентино и Лука Гуаданино и още, и още. Италианците за киното са като руснаците за литературата – едно необятно море, затова нека направо се гмурнем в тази сладка приказка.
Federico Fellini
Който и да бъде поставен срещу него, Фелини си остава началото и края в киното. Днес той е оставил толкова трайна следа на световното кино, че думата “felliniesque” е останал термин, синоним на пищност, фантазия, богатсво и фриволност. Започнал от Неореализма през 40-те и 50-те като асистент на Роберто Роселини, Федерико започва кариерата си култово още с първите си пробиви. Мамини синчета (I Viteloni, 1953), Пътят (La Strada, 1954) и Нощите на Кабирия (Notti di Cabiria, 1957) са от първите му сполучливи ленти, защитаващи достойнствата на малкия човек и неговите дребни работнически неволи.
На въпроса откъде се почва – Фелини има два монументални колоса, които ще го съпътсват вовеки и те са Сладък живот (La Dolce Vita, 1960) и 8½ (1962). Два, доближаващи трите часа, типа филмова екстраваганза, показваща целия разкош, размах и душевен романс, на който Федерико Фелини е способен. Тук са и култовите сцени, тук е и брилянтната операторска работа, тук са и така любимите циркови номера, както и дълбоките авторови изповеди. Тук е, където италианската душа показва потенциала на своята волност и страст към силните емоции.
След епохалния успех на светските удоволствия за Фелини идва толкова възхвалителен период, че няколко филма излизат с неговата фамилия в заглавието. Те са още по-пищни и грандомански, но по-скоро показват образи в картинна показност, отколкото нещо конкретно и проследимо. Сатирикон (1969), Рим (1972) и Амаркорд (1975), разбира се, са прекрасни удоволствия, но не и най-полезната стартова точка за този режисьор-визионер.
За гледане: La Strada, Notti di Cabiria, La Dolce Vita, 8½
Bernardo Bertolucci
Син на известен поет и израснал в голям провинциален чифлик, Бертолучи никога не е крил, че така и не е почувствал фазата на съзряване в живота си. Поезията и магичното увлечение по образа винаги го е крепяло в тази негова неспирна детска игра. Започнал да режисира изключително рано, с невинната лекота на младостта Бернардо показва симпатиите си към френското кино на 60-те. Дотолкова, че наивно тогава нарича френския „единственият истински език на киното“.
Да, разбира се, че Бертолучи обича родната си Италия, но сърцето му никога не е било тясно и за други хоризонти, именно защото е световен режисьор. На италиански има един истински важен филм и това е Конформистът (1970). След това идват Франция и Марлон Брандо с „Последно танго в Париж“ (1972). В разцвета на силите си кинопоетът прави двата си англоезични епични, епохални епоса (тавтологията е умишлена). Съответно 5-часовия автобиографичен Двадесети век (Novecento, 1976) за началото на новата Италия и 3 и половина-часовия „Последният император“ (1987) за края на стария Китай.
Африка е достигната в „Чай в пустинята“ (1990), а Тибет – в личното духовно откритие, но и артистичен провал – „Малкия Буда“ (1993). За подобаващ финал стоят две по-изчистени и усреднени, но пак фриволни ленти с лика на юношеството – „Открадната красота“ (1996) и „Мечтатели“ (2003). Филми, заради които ще помним Бернардо Бертолучи като закрилник на европейските филмови традиции, с цялата си изтънчена показност, разкрепостен гуляй и плътска наслада.
За гледане: Конформистът; Последно танго в Париж; Последният император; Открадната красота; Мечтатели
Michelangelo Antonioni
Но нека не живеем в илюзия – Италия далеч не е само игри, пиршества и охолна лекота. Докато Бертолучи застинал вечно в младостта си, а Фелини е спазил разумната среда, но все пак участва в тържествата, има и такива интелектуалци, които абсолютно се дистанцират от подобна показност. Става дума за Микеланджело Антониони и неговото прословуто bourgeois ennui, досадата от развлеченията на светския елит. Иначе перифразирано, Антониони вече съвсем е над нещата.
Тази студена, дори безжизнена, отчужденост встрани от купона резултира и в значително затруднената преглъщаемост на филмите му. Което клише се сетите за артхаос киното, имате го – изключително бавно темпо, чувство за непреходност на действията, мълчание, елегантност, спестяване на контекст, интроспективни терзания, мълчание, черно-бяло. Всички кутийки – зачеркнати.
Филмите му все пак продължават с доброто си реноме. Европейският си пробив режисьорът прави с черно-бялата си aliénation трилогия – L’Avventura (1960), La Notte (1961) и L’Eclisse (1962). По средата има още един италоезичен за цвят (буквално) – Il deserto Rosso (1964). От такава силна серия идва възможност и за по-широка публика и нова трилогия, този път англоезична. Тя се състои от също толкова бавния Blow-up (1966), вече по-раздвижения Zabriskie Point (1970) за Америка на хипитата и The Passenger (1975) с Джак Никълсън на пътешествие в Африка.
За гледане: L’Avventura, La Notte, Red Dessert, Zabriskie Point, The Passenger
От Момчил Бонев
