Летища, любов и някои други парадокси

Пак пиша в транзит. Представете си най-неудобната пейка в света и погледнете вдясно: аз седя на пода до нея. Пиша, за да не си говоря сама и за да не зяпам хората съвсем целенасочено, нахално и леко заплашително. Опитвам се да развия една идея. Да си отговоря на един въпрос:

накъде отиваме всички?

Изникна ми много преди да тръгна обратно към България. Някъде октомври месец беше, късна вечер. Пратих снимка на приятелите с капшън “отново у дома” след като се върнах в стаята си в общежитието след дълъг ден. Една от тях веднага отговори: “Нима си в София?!” И тогава осъзнах какво съм направила: нарекох една (тогава) безлична и (формално) чужда стая “вкъщи.” Чувствам се все още много гузна, защото дори и сега, на път към истинското вкъщи, се колебая къде наистина е домът вече. 

Когато заминеш в чужбина, или само като се изнесеш от апартамента или къщата, която години си поделял с роднините, означава да отрежеш част от връзките, които те свързват с мястото. Страх ме беше, а и срам, да призная, че никога повече няма да се върна вкъщи по същия начин както досега. За един дълъг момент чувството беше задушаващо, може би защото до такава степен обвързвах мястото с роднините и роднините с мястото, че някак си се чувствах сякаш и тях отрязвам.

Но сега вече знам, че само мястото ще усещам различно. А домът може и да не е точно, където е сърцето (то така иска да пътува!), но със сигурност е където си обичан и ти обичаш смело и искрено.

Домът е там, където имаш любим сладолед, любим цвят и любим час в денонощието.

Дом наричаш мястото, където говориш и живееш в суперлативи. Вкъщи е крайност: екстремна точка на автентичност. И някак съвпада с мястото, където са най-близките ти хора, които също не се страхуват да чуват и говорят крайности. Затова и смехът, и кавгите там са най-шумни. Успокояващо е така да си представям значението на дом. 

Сега, на поредното летище, аз знам, че си отивам вкъщи. В едното вкъщи поне. Първото. Но се чудя дали всички други също се прибират. По това време на годината в дом се превръщат самите празници: ексцесия до край. Скъпи подаръци за най-скъпи хора. И започваме да мислим суперлативни пожелания за кич картички.

Ексцесията кулминира на едно летище.

Много повече хора тичат от магазин в магазин, отколкото към терминалите. Сякаш и говорителките, (на които никой нищо не им разбира) са наясно с този факт и по-рядко привикват закъснели. Даже цели полети се забавят, за да може ритуалът да се изпълни в цялост. Куфари, хора и пари летят навсякъде, трупат се чанти, торби и пликчета едни връз други и напрежението е непоносимо. Последни коледни подаръци и изненади. 

Не е случайно, че повечето от любимите филмови коледни класики включват някоя и друга ключова сцена на летище. Духът на Коледата наистина се усеща най-силно в това парадоксално място, което е едновременно свързва и разделя, приобщава и разграничава.  

Вземете един “Сам вкъщи”

(то пък и темата за дома тук е особено силна). В първия филм от франчайза семейството осъзнава голямата си грешка на летище. Във втория филм Кевин се губи на летище и така започва голямото приключение. Останалите части не бих коментирала, защото са повече машини за пари отколкото филми. Но факт е, че летището присъства като пространство навсякъде. 

Любимият на всяка майка “Ваканцията” също е филм за пътуване, където летището остава на заден план като един мета-злодей, криещ се в мъглите, за да развали щастливия край (не му се получава, все пак е романтичен коледен филм). 

И остава емблематичният “Наистина любов”, без който не мога да преживея Коледата като хората. Той започва и завършва с истински кадри от шумно и натоварено лондонско летище. Но само специални сцени: хора посрещат и прегръщат своите близки. Всеки път, когато аз се прибирам през летище, тази сцена се завърта по няколко пъти в главата ми. Веднага стомахът ме се свива и си представям плъзгащите се врати как се отварят.

Идва моментът, в който вървиш по малкото коридорче, обозначено с ленти, като някоя звезда и се озърташ насам и натам, търсейки познатите лица. Не ги виждаш, те обаче те. Имена прелитат едно през друго и по чудо из какофонията разпознаваш гласовете, които никога няма как да забравиш.

И ето ги: точно, където не очакваш да бъдат, някъде неудобно за достигане. Борбата с тълпата обаче прави моментът на събирането още по-сладък. “God Only Knows” на The Beach Boys е саундтрак на момента във “Всичко е любов”. В моята глава обаче кънти само “I Believe in Father Christmas” на U2.

На летището вярвам във всякакви чудеса, но най-вече в истинската любов.

Часове ме делят от този момент. Засега мога само да чакам и да наблюдавам скришом как хората тичат от магазин в магазин, чудейки се как да изразят любовта си един към друг. Няма по-празнично място от летището. И няма по-обичащи хора от пътуващите и посрещащите. 

За тази Коледа си пожелавам крайности и парадокси, като повече обич, повече топлина, (а аз идвам от твърде топлите страни) и повече места, които да мога да нарека дом. Но Коледата тепърва предстои, май прибързвам с пожеланията.

Засега ще почакам обаче още малко тук, на терминала, може би до момента, в който си чуя името произнесено неправилно по говорителите. Но могат ли да ме винят, че се бавя: аз събирам за подаръци истории за любов.

От Яна Ц. Пеева