Корейското кино или пътят на Паразит към големия успех

Вън от съмнение е, че фурорът, който предизвика „Паразит“ на последните Оскари, е заинтересувал много хора в това какво корейското кино има да предложи отвъд този шедьовър. Режисьорът Понг Джун Хо и компания обраха цели 4 награди на Академията и то не какви да е. Освен вече сигурната за Чуждоезичен филм, бяха присъдени и отличия за Режисура, Сценарий и Най-добър филм на 2020. Масивен успех и неочаквана изненада за всички, най-вече за самия Понг. Но постижението корейски драма – трилър да надвие всички холивудски продукции, е дълъг процес, за който основите бяха дълго полагани.

Традициите в корейското кино може да не ни се струват толкова дълголетни, колкото в други държави. Много са факторите, които оказват влияние – японската окупация преди ВСВ, Корейската война, дълги диктаторски режими, финансова криза през 97-ма. През 90-те обаче започват да се поощряват местните продукции и да се насърчава правенето на изкуство от корейци за корейци. Големи компании, като Самсунг, наливат много средства. Междувременно израства едно поколение режисьори, което вече свободно е гледало западните големци и е яхнало вдъхновението си от тях.

Новата вълна на корейското кино

Днес Южна Корея е сред петте най-големи потребителски пазари за кино в света. Осигурените квоти местна продукция дават тези средни 4.5 филма, които всеки кореец вижда годишно. Така в диапазона от края на 90-те години до Паразит миналата година се раждат много значими класики. Повечето от тях имат успех на големите фестивали, а някои даже и на масово ниво.

За тази т.нар. Корейска нова вълна са отговорни един наръч добре изучени и умели режисьори, които филм след филм и награда след награда поставят страната си на голямата карта. Както се разбра, това е плод на труда на цяла Южна Корея – от държавните и индустриални помощи през експертизата на критици и творци та чак до крайния потребител. Във второто ни Околосветско киношествие ще ви разкажа по малко за някои от най-важните корейски режисьори и техните единствени по рода си филмографии.

Bong Joon Ho

Световното признание за Понг Джун Хо не започва със Златната палма от Кан или 4-те Оскара за Паразит. Всъщност двата му филма от миналото десетилетие преди това са англоезични. Във всичките му творения търсете характерните му черти като лека доза черен хумор, сатирично отразяване на корейската действителност, битки с чудовища, метафорични или буквални, и класово разделение. Той съумява да прокара тези свои мотиви навсякъде, независимо дали в домашните и по-трудни за възприемане Memories of Murder (2003) и Mother (2009) или в по-достъпните гореспоменати Snowpiercer (2013) и Okja (2017).

Понг няма слабо попадение, но първата двойка се смята за неговите артистични шедьоври, докато по-скорошните са експериментите му с по-щедри бюджети. Parasite, разбира се, си остава пиковият му момент досега, намирайки тази златна среда между изчистения стил и силната социална репрезентация. При всички условия Джун Хо прави приятни амбициозни филми с много скрит подсмисъл, дори когато е за зародиша на смъртоносна пандемия, както е в The Host (2006)

За гледане: Memories of Murder, Mother, Snowpiercer, Parasite

Park Chan Wook

Откъде се започва с Пак Чан Ук? Друг маестро, владеещ идеално както широкобюджетните екшъни и блокбъстъри, така и претенциозните фестивални стилистики. Нещото, което продължава да хвърля светлина към кариерата му, си остава знаменитата т.нар. Трилогия на Отмъщението (The Vengeance trilogy). В нея Пак взима три различни гледни точки и сюжети, разглеждащи темата за възмездието.

Първият Sympathy for Mr. Vengeance (2002) е по-социален и хуманно настроен, докато третият Sympathy for Lady Vengeance (2005) е най-шумен и out there. И все пак вторият Oldboy (2003) остава великата екшън класика, която бързо става любимец не само на корейците, но и по цял свят. Един от първите масивни пробиви на Запад, носещ даже и римейк от Спайк Лий през 2013, макар и нищо от магията на оригиналното Старо момче да присъства там.

След трилогията Чан Ук също се пробва в англоезична среда, но The Handmaiden от 2016 засенчва всичко с разкошно разказаната си история за една забранена любов по време на японската окупация в Корея преди ВСВ. Истинско кино удоволствие за ценителите на старинния азиатски стил и просто разказни нелинеарни сюжети с много обрати.

За гледане: Sympathy for Mr./Lady Vengeance, Oldboy, The Handmaiden

Lee Chang Dong

Издаването на филми за И Чанг Донг е като стила му на режисиране – бавен, плавен и добре премислен. Дали ще изследва здравословни аномалии като в Oasis (2002) и Poetry (2010), несподелена любов като в Peppermint Candy (1999) и Burning (2018) или търсене на възвишеното като в Secret Sunshine (2007) и отново Poetry, лентите му неотменно разказват историите на малкия човек срещу големия свят.

Чанг Донг не е толкова изявен и бомбастичен, колкото другите имена в това представяне на корейското кино. Той е по-скоро фестивален тип режисьор. Може би се дължи на миналото му като писател, но силните му страни се крият в емоционалните и ценностните качества на героите му. Някои от вас сигурно вече са срещали последния му Burning (по разказ на Харуки Мураками), който получи известно внимание, но и предните неща в каталога му също не са за изпускане. Poetry и Secret Sunshine се отличават като чудесни постижения, залагащи важни теми, уловени и поднесени по изкусен начин.

За гледане: Secret Sunshine, Poetry, Burning

Бонус: Kim Ki Duk

Нашият скрит четвърти мускетар, който за съжаление не успя да пребори COVID-19, си отиде преждевременно при написването на тази статия. Става дума за Ким Ки Дук, който не е по-малко чужд на задълбалите киномани. За 24 години в режисурата има завършени 24 филма. Случвало се е да снима и по два годишно, но нямаме времето и нуждата да се впускаме в подробности за всеки от тях.

Въпреки че е противоречива личност и не е толкова добре приет у дома като другите трима, на големите събития във Венеция и Берлин има някои доста успешни попадения. Става дума за Пролет, лято, есен, зима… и пролет (2003), разглеждащ будистката вяра и традиция, както и дълбоко социалните 3-Iron (2003) и Pieta (2012). Тези трите са добра основа, а оттам уважаемият зрител може да се дорови в собствения му cinematic universe. Почивай в мир, Ким Ки Дук!

Има толкова още имена и заглавия, които могат да се вмъкнат, но ще оставя пропуските си за запълване за някой друг път. Дотогава гледайте популярно и артхаос кино от цялото кълбо и се любувайте на широкия свят от малкия екран.

От Момчил Бонев