Кога пораснах – част 2

Сподели с приятели

Тези дни част от нас завършиха цял един много важен етап от живота. Минахме на друго ниво. А дали пораснахме? Няколко от нашите автори отговориха на въпроса: Кога пораснах? Вече публикувахме първата част от тях. Ето я и втората!

Кога пораснах? И аз бих искал да чуя отговора.

Пораснах ли?

Не претендирам, че съм пораснал, а само брадясал малко. Да пораснеш и да минеш през пубертета са две различни дисциплини, за които, за жалост, не дават медали. Смятам, че това да пораснеш си е строго личен въпрос и всеки сам решава. Все още не съм решил дали ще пораствам, макар да звучи интересно. Физическият растеж, от друга страна, е неизбежен и го помня ясно. Този процес е светкавичен – в един момент си гъвкаво същество с мелодичен гласец, правиш сапунени балончета и те боли корема от смях. Но само след един миг порастваш с метър, спиш колкото можеш да си позволиш и всяко клякане е риск да изскърцаш като вратата на село. Едно затваряне на очите и си там. Затова гледам да не мигам.

Относно порастването – сега се намирам по средата – не съм пораснал, но може би не съм дете вече. През деня излизам, отивам на работа, използвам по-дълги думи от обикновено и гледам да съм сериозен. Вечерта се прибирам при родителите ми, които напук отказват да пораснат за минута даже и около тях съм като дете. Заедно с тях се шегуваме, радваме се за щяло и нещяло и се кискаме на каквото намерим. Проблемът е, че ако си дете, искаш да пораснеш, а ако по някаква случайност си пораснал – автоматично искаш да си дете.

Някои хора порастват, защото няма какво друго да правят

Разбира се, веднага съжаляват, но всеки етап от живота крие свой собствен чар. За детството вечната класика е спускането по напечените железни пързалки с главата надолу, многото сладолед и играта навън. А за порасналите се пада най-сладкото от всичко – забраненото. Вече няма кой да забранява, така че тичането с ножици, скачането на леглото и пеенето с пълна уста на масата ще накара всеки да си каже: „Струваше си!“. В момента съм на вълна сладолед и затова не съм си записал час за порастване, а може и изобщо да не стигна дотам.

* Васи Андреев, 19 години

Пораснах, когато ми беше все по-трудно вечер преди да заспя да отида някъде – в моето бъдеще, в далечното минало – и да бъда някой друг.

Детството и ранното ми юношество бяха доста самотни. Много трудно установявах връзка с връстниците си. Изглежда просто нямах техните приоритети – нямах тяхната наклонност към пакости, потребност за драма и глупави игри. Нямах физическите данни за катерене по дървета и катерушки, очевидно нямах и артистичните данни да съм от онези деца, които “рисуват много добре”. В първи клас майка ми ми постави ултиматума или да си играя с децата, или да науча таблицата за умножение.

Три години по-късно ме приеха в СМГ.

Със сигурност обаче не мога да кажа, че животът ми е бил скучен или празен. Занимание, компания и приключение намирах в книгите. Бях изчела всички възможни фентъзи поредици. Те ме транспортираха в други светове – метафорично и буквално. Научих адски много за древни и средновековни митологии и култури. Научих и английски, тъй като в трети клас започнах да чета само на този език. Когато не четях, се потапях в нещо още по-интересно – собственото си въображение. Благодарение на него можех да бъда всеки навсякъде и да правя каквото поискам. Фантазията ми беше неизчерпаем източник на утеха и сигурен авариен изход от досадната, скучна реалност.

Отговорът ми на въпроса “кога пораснах” е свързан именно с нея. Пораснах, когато ми беше все по-трудно вечер преди да заспя да отида някъде – в моето бъдеще, в далечното минало, и да бъда някой друг.

Пораснах, когато вече не можех да си позволя да не бъда себе си

Във времето това се случи около завършването ми на 12-и клас. Стресът от кандидатстването ми и всичките 8 матури най-вероятно оказаха влияние върху така или иначе удавените ми нервни клетки. За добро или за лошо, трябваше да се изправям пред реалността.

Пораснах и когато вече не можех да се забавлявам безгрижно. Чалгата и алкохолът вече не ми се струват като нещо “забавно”, в което да се потопиш, за да излезеш от тялото си. Вече най-добрият ми вариант е да ми се доспи от една чаша вино и да си легна, заспивайки лесно и непроблематично.

Знам, че пораснах и когато започнах да гледам назад и да оценявам, че всичките ми проблеми в гимназията са били (изненада) адски съществени и дълбоки. Мога да оценя, че притесненията ми са били много повърхностни и не дотам екзистенциални. В заключение, пораснах, когато имах нуждата да завършвам дори такива художествени словоизлияния с академична реторика. Пораснах, когато вече бях твърде съсредоточена върху действителността, за да се съсредоточа върху артистичните си нужди, мисли и мечти.

* Яна Стойкова, 20 г.

Растях на гърба на авторитети. Близки, далечни, стари, млади, живи и отишли си отдавнa. Растях, обръщайки задълженията си в хоби и обратното. И така до ден днешен.

Друг начин на работа не познавам. Растях, воден от желанието да впечатлявам големите. От качването ми на музикална сцена, през гледането на важни филми, четенето на сложни писатели, следенето на “Всяка Неделя”. Растях, споделяйки впечатления. При това на висок глас, бъбриво, с всеки, когото усетя като добър слушател.

Растях далеч от купони. Казвах си, че не съм за там.

Чалгата не помагаше в тази посока. Растях сред момичета. В последна сметка се оказа и полезно.
Растях на гърба на авторитети. Близки, далечни, стари, млади, живи и отишли си отдавна. Най-вече, растях щастливо. В семейство, което може да те разбере и да ти дари цялата подкрепа на света.

Кога пораснах? Не съм спрял да бъбря. Важнея си с това, което знам. И до ден днешен семейството ми ме разбира и подкрепя. За хобитата – задължения казах. Бе, с две думи не съм пораснал. Дано все някога се случи (с възможно най-малко турболенции разбира се :D).

S. С купоните поне сме на Вие. И на хората гледам по-малко да досаждам с думите си. Или по-скоро си намерих занаят, с който да го облека като професия.

* Станчо Станчев, 20 г.