Книгите, които са били до нас в най-важните ни моменти

Сподели с приятели

Вече втори пореден път редакцията на Teen Station задава тема на месеца, която да вдъхновява и предизвиква нашите автори. Изминалият април беше посветен на кръстопътищата, които определят животите ни. Стимулирани от тази идея, помолихме част от екипа ни да сподели кои са книгите, които помагат при избора на правилни решения в трудни моменти. Ето какво споделиха с нас:

„Души в окови“

Всеки живот е изпълнен с безброй кръстопътища – от най-тривиалните битовизми до драматични решения в професионален и личен план. Изкуството, като вечен спътник на човека, е тихият свидетел в това лутане из пътищата, който дори не се разсмива, когато се върнем на същото място. За мен литературата си е резервирала едно много специално място в живота ми – нощното шкафче. На всеки завой след знака за кръстовище шкафчето е поддържало на раменете си по няколко произведения, които от своя страна са ми помагали или поне развличали по време на пътешествието.

Пример за това е романът на Съмърсет Моъм „Души в окови“. Едно полу-автобиографично гмуркане в младежката душа, докато търси своето място в света. Ако си затворим едното око за детайли като социалното обкръжение на главния герой, Филип, съвсем спокойно можем да отнесем историята му до което и да е друго минало време. На моменти героят на романа попада в толкова близки до днешно време ситуации, че имаш чувството, че го познаваш. Затова е лесна задача да се поставим на мястото му, докато той се занимава с вечни теми като борбата с копнежи, търсенето на идентичност, оцеляването на чуждо място и противоречивостта на човешката същност.

Понеже е полу-автобиографична, като читатели виждаме всичко през проницателния и осъдителен поглед на автор, който описва събития вдъхновени от собствения си живот. Малко като когато ти се случи нещо унизително и го разказваш като виц, за да не разберат хората, че ти правиш глупостите. Шегата настрана, мястото където Моъм блесва е жестока искреност, с която представя дори най-скритите кътчета на човешкото съзнание – неговите желания, съжаления и слабости. Историята на Филип е голата истина на младостта, сблъсъците, в които неизбежно влизаме докато растем и проблемите преди които се изправяме, бъркащи, че сме сами в тях.

Васил Андреев

Книгата, която беше до мен в решаващо време в живота ми, е

„Аристотел и Данте откриват тайните на вселената“

Забележително е как човек може да намери равна част от себе си в двама противоположни герои.

Открих себе си в Ари, който е самотен, неуверен и губещ се в мислите си за миналото. Неговият антипод е Данте, който е тази част от мен, която се опитвам да показвам повече. Той е самоуверен, не се срамува от чувствата си и показва открито любовта си към всяко живо същество.

„И ми се струваше, че лицето му е карта на света. Свят без никакъв мрак. Леле, свят без тъмнина. Колко красиво беше това!“ Заедно откриват тайните на вселената само за да разберат колко малко знаят за самите себе си.

Рая Сотирова

Най-важната книга в живота ми е енциклопедията

„Кучетата” на издателство „Фют”

Подари ми я приятелката ми Лора, когато бяхме трета или четвърта група в детската градина. Тъкмо бях научила буквите от един постер с азбуката, който висеше на вратата на стаята ми. А енциклопедията стана първата книжка, която зачетох съвсем сама. Тя ми отвори врати към световете, които след това са ме спасявали неведнъж от скуката, плача и страха.

„Братята с лъвски сърца” на Астрид Линдгрен остава една от тези пътеводни книги и в моменти на несигурност черпя от смелостта на Йонатан и Карл. По-късно много важна книга за мен се превърна и „Кажи на вълците, че съм си у дома” на Карол Рифка Брънт: юношески роман за семейството, загубата и намирането на любовта наново. Най-хубавата препоръка от родителите ми пък е „Г-н Ибрахим и цветята на корана” на Ерик Еманюел-Шмит. Може би бях твърде малка, когато я прочетох за първи път, но дори тогава ме научи на най-ценния урок: да се усмихвам винаги и по всяко време.

От малка съм почитател на фентъзито, няма как, но има две поредици (от десетките, които съм прочела), които за мен са много повече от висша форма на ескепизъм. „Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс, която напълно промени разбирането ми за ценното в живота и за смешното в смъртта, и „Carry On” на Рейнбоу Роуъл (все още не е преведена на български), в която намерих много повече за себе си, отколкото очаквах, и покрай която създадох прекрасни приятелства.

Поезията винаги ме е разбирала много добре,

дори когато аз не съм я разбирала изобщо, а антологиите, които са ме впечатлили най-много са „The World’s Wife” на Карол Анн-Дъфи и „Pleasures of the Damned” на Чарлз Буковски. След като започнах да се занимавам с театър, четенето на пиеси ми стана любимо, особено след „Кориолан” на Уилиям Шекспир и „Аркадия” на Том Стопард.

Marvel, ако не са ме научили да гледам стойностни филми, то поне ме научиха да чета комикси и графични новели. Препоръчвам серията „Loki:Agent of Asgard”, „Персеполис” на Мариан Сатрапи и „Asterios Polyp” на David Mazzucchelli (не смея да транскрибирам името, съжалявам). А книгата, заради която изобщо имам някаква смелост и самочувствие да си публикувам драсканиците, е „Killing Bono” на Нийл МакКормик, от когото обаче не успях да се науча да пиша кратичко…

Яна Пеева

Има времена, когато порастваш по болезнения начин. Изгубил частица от себе си, влязъл в режим на самозащита. Време без отговори. Само въпроси. Лятото на 2020 г. бе такова за мен. Лутайки се между два контрастни вътрешни свята, растях. Беше ме страх, че неимоверно напусках безоблачното детско състояние.

Пояс нямах. Само една книга

„Записките от подземието“ на Достоевски

Нямах представа колко мъдрост се криеше в тези 150 страници. Изповедният ѝ характер веднага намери наранения ми Аз, изгубен в потоци от страх и вина. Четейки книгата, бях запленен от главния герой – човекът от подземието, социален аутсайдер, намерил и едновременно търсещ своята истина. Суровите констатации, редуващи се с утопични мечти за живота и обществото.

Книгата е разделена на две части. В първата влизаме в мислите на главния герой за устройството на обществото, смисъла на живота и всички метафизични потоци на философията. Втората е далеч по-сюжетна, но реалността е подчинена на субективността на протагониста и веруюто му, представено в предишната част. Случките са абсурдни, предизвикващи насмешка, но и дълбоко философски.

Не беше най-лесното четиво, но ме лекуваше. Вътрешно. Имах още да разбирам, основите бавно се нареждаха…

Волен Чилов

Всеки има един автор, чиито текстове сякаш се плъзгат по съзнанието му, докато чете. Поглъщаме страница след страница и изведнъж книгата е приключила. (ако нямаш такъв, марш да четеш книги, за да го намериш).

За мен този автор е Фредерик Бакман. За първи път преди няколко години прочетох

„Човек на име Уве“

прекрасна книга, макар че в момента почти не си спомням много много сюжета. Оттам нататък започнах бавно да си събирам колекцията от негови книги. Последно прочетох „Anxious people” (понеже я четох на английски, иначе „Тревожни хора“ на български). Иронично тази книга ми беше много трудно да я прочета. Отне няколко седмици, но може би ми е любимата.

Шестима души са на оглед на апартамент, когато влиза крадец и ги задържа за заложници. Книгата, паралелно с развитието на събитията в апартамента, проследява и развитието в живота на хората в апартамента, всеки с трудностите и колебанията си. Героите са уникални сами по себе си и с проблемите си, но все пак всички са еднакви. Несигурни и изплашени, че не правят всичко, което се очаква от тях, по един или друг начин.

Това, което прави тази книга гениална (в моите очи) е начинът, по който Бакман комбинира тежки и трудни за възприемане теми с шеги и хумор, без да се подиграва на героите си (прекалено много). Начинът, по който той пише за истинския свят, с истинските си хора и истинските си проблеми, някак помага да погледнеш своите проблеми от друг ъгъл. Да видиш, че може би не сме толкова различни, да приемеш проблемите си по-леко и с малко повече хумор. Зависи на какъв кръстопът си, различен извод ще си направиш от книгата. И затова ми харесва. Не е типичната мотивационна книга, даже не е такава изобщо. Пълна е с простички уроци за живота и избора, но не е типичен сив роман за ежедневието на хората.

Анна Владова