Какво ново за гледане след последната Киномания

Напук на все още минорно говорещите статистики за оредяла публика, 2021 година в кино отношение се случи и то в приличен вид. Особено в сравнение с катастрофалната 2020-та, когато 50% капацитет на салоните беше благословия, фестивали бяха съсичани в 12 без 5, а и генерално пазарът забавяше големите си предложения. Това не означава, че последните 12 месеца бяха за чудо и приказ, не.

И трите ни големи фестивала в София трепереха до последно, но някак се осъществиха, а дългочакани световни заглавия вече почнаха да имат смелост да говорят за бокс офисите си. При всички разногласия за зеления сертификат и спецификата на трудно впечатлимата българска публика, беше неочаквано странно, но удовлетворяващо чувство отново да виждаме пълни по шевовете зали и онова преоткрито вълнение да съпреживееш филма в пълен потенциал.

А в крайна сметка, това е важното и за това действително трябва да си говорим – за самото изкуство и начина, по който ни въздейства в пълния си, не половинчат, капацитет. Затова и тази есен кинолюбителите у нас имаха възможност да се насладят на редица качествени филми, както в артистичния, така и в развлекателния регистър.

Тазгодишната Киномания успя да се проведе в традиционния си период – края на ноември и началото на декември – и да не остави киноманите без избор в рамките на две седмици. Организаторите от НДК предоставиха разнообразна и наситена програма. От последни впечатления по европейските фестивали през главни претенденти за златни статуетки в идните месеци до ретроспекции на любими стари класики с актьори от ранга на София Лорен, Жан-Пол Белмондо, Моника Вити и Марчело Мастрояни.

Екипът на Teen Station имаше честта и удоволствието да акредитира един свой автор на фестивала. Ето с какви свежи предложения, някои от които вече в ротация за българския зрител, се връща Момчил Бонев:

 

Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън

 

Гледа ли новия Уес Андерсън? Чакай, ама как така? Не бе, още на премиерата на Киномания бях, как бе, как ще изпусна новия Уес Андерсън?!

Или как си представям разговор между още зелени във вкуса си кинолюбители, където и да било по света. Нито виня някого, още по-малко се дистанцирам от това явление. На първо място, защото има солидни причини то да е тук. Става дума за най-разпознаваемия и все пак вярно задържал артистичния си канон действащ режисьор в момента – Уес Андерсън.

10-ият му филм бе назначен още за миналия несъстоял се фестивал в Кан да вдигне експоненциално Уес-Андерсън-о-метъра, както повелява естествената еволюция на каталога му през годините. Както се досещате, обществеността бе оставена без нови, още по-ексцесивни количества симетрия, пастелни цветове и инфантилни истории цяла година, но ето че най-накрая е при нас, че даже и на всеки тип голям екран в милата родина. Да видиш подобна творба на този педантичен занаятчия в натуралния му дом сред тълпа себеподобни запалянковци определено е рядко повторима магия. А за самия филм какво има за казване – Уес достига поредния екстремен връх на себе си и същевременно представя някои нововъведения като сценарий антология и черно-бяло заснемане. Който е тръгнал с добри намерения, ще се озове в обратното на ада. Който по презумпция е алергичен към стила, само рискува някой пристъп от свръхдоза.

 

Паралелни майки

И докато подрастващите спорят кой колко пъти е гледал „The French Dispatch”, майките им колективно се прехласват по старата изгора Педро Алмодовар. Испанският режисьор отдавна има силно ядро от почитатели в България, а и сам за себе си е в достатъчно добра форма, така че не трябва да ни учудва че и Киномания като Венеция стартира с премиера на новия му филм в Зала 1.

В случай, че ви е залипсвала комбинацията Алмодовар-Пенелопе Круз-майчин сюжет-силни цветове, родните кина има с какво да ви зарадват. След „Болка и величие“ и камерния късометражен „Човешкият глас“, за трета поредна година имаме нова доза хубаво пламенно европейско кино в издържания стил по така любимия начин. Филм за женската еманципация, за силата да премълчаваш, но и да споделяш и с интересен щрих по политическа линия от историята на Испанската гражданска война. Гарантирано ниво за тренирани любители и нововъвличащи се младежи.

Герой

 

Иранското предложение за Оскар вече направи доста шум около себе си в Кан и то не само заради старата слава на вече познатия си режисьор. Разбира се, че характерният стил на Асгар Фархади, който вече му донесе две награди на Академията за чуждоезичен филм, присъства и тук, но историята е достатъчно увлекателна и сама по себе си. Последната му лента разказва за един затворник, който търси изкупление с добра постъпка, но бива надвит от порядките на съвременното иранско общество. В „Герой“ няма добри и лоши, нито пък само уникално ирански проблеми. Напротив, персийският килим е майсторски извезан и приложим за домакинството на всяка общочовешка съдба. Чисто и просто, но екзотично и с послание, точно каквото се иска от качественото кино.

 

Добрият шеф

 

В по-разведрен ритъм се движи официалният испански играч за Чуждоезичен филм. Алмодовар едва ли е доволен, че за втори път избират Фернандо Араноа, вместо него, при това пак като 2002 с Хавиер Бардем в главна роля. Няма много причина за гняв обаче, шефът тук наистина е добър. Отдавна не сме виждали Бардем в комедийна роля, че даже и на испански, но ето че още го може. Героят му е щедър началник на фирма за производство на кантари и везни, който се опитва да намери тънкия баланс между ефективна работа и приятелски отношения с подчинените. За беда на шефа Бланко и за забава на зрителя, поредица от тънко поднесени нелепи случки разбърква сметките му на сериозен и обичан бизнесмен на средна възраст. „Добрият шеф“ е отличен избор за семейно разпускане в приятен, но издържан стил и нищо повече в излишък от това.

 

Островът на Бергман

 

Друг филм, който изпъкна сред селекцията в Кан тази година, бе естествено, това с Бергман в заглавието. Ще трябва да разочаровам върлите фенове на мрачния шведски екзистенциализъм и Вим Вендерс, който обича да казва, че „винаги трябва да се говори директно и за, а никога по повод Ингмар Бергман“, но този филм е предназначен за по-широка публика.

Действието се развива на култовия остров Форьо, днес превърнал се в истинска туристическа атракция с множеството си локации, запечатани във филмите на монолита Бергман. Главните герои са двойка режисьори, които се възползват от сантимента, за да събират идеи за нови филми и за тях самите. Единият даже го виждаме пресъздаден чрез пиниза „филм във филма“ и тънката граница сън-реалност, с която си играе режисьорката Миа Хансен-Льове. Сладка малка ода към киното и история за конфликтите на един творец, колкото и безпорядъчни да са те на моменти.

 

Домът на Гучи

 

В последно време Ридли Скот оглави за малко големите попкултурни издания с изказването си, че новият му филм „Последният дуел“ се оказа финансов провал „заради проклетите милениъли, които не вдигат погледите си от тъпите им телефони“. Естествено, имаше и хапливи закачки с темпераментния режисьор на „Блейд Рънър“, но генерално всички се съгласиха, че иначе много приличния му филм просто бе пестелив откъм маркетинг за сметка на излизащия малко по-късно също негов „Домът на Гучи“. Каквото и да си говорим, скандалната история на рода Гучи, разказана в 2 часа и половина през превъплъщенията на Адам Драйвър, Лейди Гага, Ал Пачино, Джаред Лето и Джеръми Айрънс във всеки случай е кино събитие и повод за високи нагласи.

Е, след мащабна премиера пред пълна Зала 1 на НДК май си останахме само с голямото контене от трейлъра. Обещанията за грандиозно, изпълващо с адреналин, прелъстяващо, скандално и драматично изживяване бяха срещнати от равен и твърде спокоен до степен на предвидимост опит да се преразкаже заданието от книжния първоизточник. Не унивайте, филмът има своите качества и номинации за Лейди Гага са обозрими от километри, а веселите подхвърляния при излизане с приятел на кино са си там. Но борец за Най-добър филм? Визуална наслада за похот, измяна, лукс и чест? Най-силното представяне на Адам Драйвър във филм на Ридли Скот за 2021? Опасявам се, че с много други киномани по света и у нас ще ви посрещнем с „Надежда всяка тука оставете“.

 

Анет

 

Адам Драйвър и Тимъти Шаламе просто се надпреварват кой ще изкара повече продукция тази година (кредит: Яна Ц. Пеева от екипа ни). На Киномания мачът им приключва с лека преднина за първия, макар и според родните коментатори 2:1 да е най-несигурният резултат. Та да, още едно предложение, което беше акцент в Кан, от една страна заради Адам Драйвър и Марион Котиар в главните роли и от друга заради мюзикъл жанра, в който се вкарват.

Отново ще бъда честен с вас, окей? „Анет“ не е филм за всеки. Ама наистина. Адски странен в традицията на режисьора си Леос Каракс, и не прилича на нищо друго, но по бутафорния оригиналничещ начин. Диалозите изцяло минават през театрално, дори оперетно изпяване, връзката с филмовата достоверност и последователност е нулева. За капак името от заглавието буквално оживява на екран едва след средата и дори не е пълен персонаж. Ще спестя всички щури достижения на въображението на Каракс, за да не ви развалям неописуемото изживяване, но само бих предупредил тези от вас със силни нерви.

Белфаст

 

От разочарования, които сами спихнаха балоните си от вълнение, се отправяме към неочаквано прокрадващи се фаворити на публика, критици и големи статуетки. Кенет Брана не носи бремето на чисто артистичен филммейкър, така че когато хората го виждат да прави нещо различно от евтина експлоатация на Агата Кристи, фалшив руски акцент при Крис Нолан или поредната комерсиална носна кърпичка, става ясно, че идва време за нещо специално.

Може би най-изпитаният и потвърдено възможно най-личният му някога, „Белфаст“ е филм за града и градът от това време си е за филм. Победителят според публиката на фестивала Торонто разказва истинската история на своя автор покрай един негов още по-същински и по-коварен локдаун. Черно-бялата естетика ни пренася в есента на 1969 г., когато протестанти и католици върлуват из северноирландската столица, на крачка от гражданска война. Всичко това обаче отеква само на фон за малкия Бъди, който има по детински по-непосилни житейски грижи за преодоляване. Заснемането е модерен шедьовър, историята е по-истинска и от живота, а значимостта както за индивида, така и за родната на целия екип Северна Ирландия е това, което ни напомня защо още разказваме истории на света.

Последният автобус

 

Друга подчертано британска продукция, която докосва на особени места, е „Последният автобус“. Това обаче не е история с тежестта на жизненонеобходима за цели изкуства и нации. Не е и такъв филм. По-скоро бих могъл да ви предвидя отиване от скука в малко столично кино като Евро синема или Г8 и излизане с впечатление за малък сладък европейски филм, който говори лично.

Сюжетният план с чаровен дядо, който с последни сили, но от много любов прави нещо за вече отишлата си баба, отдавна се е превърнал в архетипен. Това обаче не изключва всичкото сърце, вкарано в това изпълнено с премеждия пътуване от дома на върха на Шотландия чак до Ландс Енд, Южна Англия, откъдето всичко някога е започнало. „Последният автобус“ няма големи претенции и няма да моли за помощта ви в някакви непосилни касови и наградни битки. Ако ще иска нещо от вас, то би било да чуете историята му и да го оставите да стигне до края си, защото целта му отдавна е поставена на карта.

Най-лошата личност на света

 

Друго особено емоционално пипащо предложение е норвежката романтична комедия „Worst person in the world“. Фрагментираният, quirky и нестабилен в настроенията разказ, главният персонаж на амбициозно, но професионално хем навсякъде, хем никъде момиче, токсично артистичните гаджета, всичко в този филм крещи, че е модерно и съвременно. Има спиране на времето за перфектната среща, цинични комикси, халюцинации с гъби, бързо променливи по форма и цвят коси, точната музика в точния момент, хумор, който за всеки над миленъл и gen z би бил непромокаем. Абе, ако четете Тийн или особено Некст Стейшън, това е филм, който бих ви дал, защото има много за ✨ рилейтване ✨ вътре.

 

От Момчил Бонев