Инстаграм и псевдо-фотографите

Сподели с приятели

Можем ли да заблудим инстаграм, че създаваме изкуство?!  Мисля, че да. И доа, признавам си, че аз, Цветина Цонкова, съм @psevdo.fotograf

Още в началото правим уговорката, че изкуството може да се тълкува по всевъзможни начини и причината за това е субективното ни възприятие. Всеки човек има право да реши какво е естетично и какво е красиво. Аз също.
Напоследък обаче съм пряк свидетел на употребата и ЗЛОУПОТРЕБАТА с думата изкуство, с повод и без повод. Снимки с дълбок текст, текст на бял фон, или в краен случай текст на фона на картина на Ван Гог… Но тях няма да ги обсъждаме сега, не са тема.

Днес ще ви споделя как успях да заблудя интернет, че правя изкуство, без капчица талант, средства, материали и усет.

Признавам си, че съм фен на „Инстаграм“ и тъкмо чрез тази платформа се информирам какво правят моите приятели, разбирам за новите тенденции в света, развитието на човечеството и разбира се – пътя на изкуството. Aesthetic снимките обливат целия ми News Feed, но самата аз не качвам такива, просто защото моята философия е, че ще качвам само това, което искам да споделя с околните.

ОБАЧЕ

Все попадах на еднотипни, явно част от „изкуството“ на Инстаграм, снимки на сгради или случайни предмети от ежедневието и в допълнение няколко дълбокомислени стиха. Някои от тях нямаха рима, други пък бяха доста добри, трети даже запазих. А снимките – О, ТЕЗИ СНИМКИ! – бяха изблици на фотографския талант на хората, зад тези профили. За късмет – добър или лош – познавам някои от хората, които поддържаха подобни акаунти в мрежата и много често те се хвалеха как създават ИЗКУСТВО и как не мога да го разбера. А нека си го кажем в прав текст – на снимката единствено виждах сграда и небе, заснето с фотоапарат. Нищо повече. Обичам фотографията и затова изпитвах острото любопитство към тези псевдо артисти и ми се прииска да разбера начина им на мислене. Гоних смисъла в създаденото от тях.
Запитах се – ами добре, не мога ли и аз да кача сградата срещу спирката на метрото и да ѝ сложа ефект и 2 стихчета? Отговорът дойде веднага след като снимах с мобилния си телефон сграда с хубава озеленена тераса, която по-късно качих в новосъздадения ми Инстаграм профил @psevdo.fotograf

Целта ми не беше да крада от славата на подобни улични артисти-тийнейджъри, а да ги опозная. Разбирах чудесно желанието да си излееш чувствата онлайн анонимно, не че и аз не го правех в този профил, но никога не съм твърдяла, че имам талант.

Експериментът:

Измислих си и маркетингова стратегия за да привлека внимание върху псевдо таланта ми. Създавайки @psevdo.fotograf си набелязах няколко основни точки – таргет група, насоченост на профила и отговорих сама на въпросите си: кой, как, какво и защо.
Първо: последвах подобни на моя профили, мои приятели и хора, които даваха вид, че се интересуват от изкуство.
Второ: постовете ми бяха еднотипни – случайна улична снимка и дълбоко смислен (в кавички) текст.
Трето: бях анонимна. Никой не трябваше да разбере кой стои зад този социален експеримент. Биографията също беше артистична. Име – не знам как се казвам; относно мен – временно явление на желанието ми да изпробвам нов вид изкуство – фотографията; уебсайт – mersi.za.otdelenoto.vreme; адрес – ne znam kude se namiram, Sofia, Bulgaria.

Но не снимките и стихчетата бяха най-трудната част от задачата ми да опозная мисленето на фотограф от Инстаграм, а поддържането на най-важната част от тази стратегия – да остана анонимна онлайн. Обикновено човек си казва как е лесно да бъдеш непознат в интернет, но да останеш целенасочено анонимен наистина е много трудно – особено в социалните мрежи.

Още в началото споделих идеята за този профил с най-близките си приятели, за да мога да чуя тяхната гледна точка, както и съвети как да опазя тайната си. Пробудих интерес. Започнах да трупам харесвания на публикациите, които бяха случайно направени мои снимки по време на екскурзиите ми в Германия, Гърция и Русия от лятото.

Не желая да разочаровам нито един мой последовател, който в момента чете това, но никога не съм влагала смисъл в тях. Единственото нещо, което правех, е да ги редактирам САМО В ИНСТАГРАМ, да сложа филтър и да ги кача със стихче или текст, който да събуди интерес към човекът който стои зад този профил и защо се е покрил в анонимност. И разбира се, да кача на стори провокативни запитвания към последователите ми дали вече са разбрали кой е @psevdo.fotograf

Всичко работеше по план. Различни хора ми писаха лични съобщения, в които ме разпитваха кое, как и защо, даже създадох нови приятелства и си признавам, че с някои хора се запознах на живо и се разкрих, защото интересът им да ме опознаят беше толкова голям, колкото и моят към тях. Но ударих на камък, когато желанието ми да качвам изчезна. Не виждах никакъв смисъл, защото не бях истински псевдо фотограф. Ирония.

Затова спрях да публикувам за един месец.

Бях се превърнала в поредния акаунт на псевдо артист. Моите стихове бяха трагично-комични и играех ролята на поредния тийнейджър с разбито сърце, а то си беше здраво. Но интересът не спираше, напротив – дори на живо получавах въпроси относно този профил. За щастие повечето хора не ме свързваха с него. Фактът, че понякога трябваше да лъжа беше ужасяващ. Тогава и осъзнах трудността на анонимността ми. Да, онлайн лесно сменях темата, но когато @psevdo.fotograf оживя и в реалния живот, стана наистина трудно. Тъкмо бях забравила за него, че е част от мен, и смятах да го загърбя, а той взе, че се съживи с чужда намеса.

Архивирах всички постове. Започнах нов фийд (последователност от снимки в Инстаграм), който беше насочен вече към модерното изкуство – изкуство, към което имам реален интерес. Повечето от качените снимки пак бяха случайни, но с още повече редакция. По това време в YouTube бях попаднала на acid trip песни, чиито имена бяха само числа и до ден днешен не знам смисъла зад тях, но с цел мистериозност ги използвах. Даже използвах счетоводни сметки, за да бъде интересно. Спрях да придавам такава важност на анонимността си – който ме е разкрил – честито! Който не е – щеше рано или късно да ме. Но мисията ми беше успешна, защото най-накрая разбрах мисленето на тези хора, които така целеустремено държаха на своята „фотография“.
Беше ми много приятно да знам, че будя интереса на хората. На всеки му е приятно, когато получава внимание. Не че аз не получавах до този момент достатъчно! Наистина текстът под снимките придаваше фалшива важност и носеше онова фалшивото самочувствие, че съм фотограф и артист.
А аз просто качвах стари снимки, които обработвах само с филтри от Инстаграм.

Изводът:

Изводът, до който стигнах след цялото това „псевдо“ приключение е, че всеки може да бъде популярен и признат артист онлайн, дори без капчица талант.
Тази статия я написах не за да обидя всичките тези хора, които стоят зад псевдо-арт профилите, а за да споделя своя опит в този жанр и да предупредя, че не съм им конкуренция.
И да, признавам си, че аз, Цветина Цонкова, съм @psevdo.fotograf
Честито на печелившите!

Цветина Цонкова, ТБГ, Младежки панел на „Център за безопасен интернет“

Може да харесате също: