Джеймс Ърли и изкуството като емоционално изразяване

Сподели с приятели

Джеймс Ърли (James Earley) е английски самоук художник, считан за един от най-важните и въздействащи артисти на нашето време и за пионер в изобразителната и хиперреалистичната живопис във Великобритания. Неговият отличителен стил отдава почит на богатото художествено минало на семейството му в рамките на ирландското витражно изкуство (Earley & Co. 1861 – 1975).

Ърли започва да рисува графити, базирани на букви, и играе активна роля в ирландското движение за графити. От 2010 г. разработва абстрактни произведения с естетика, вкоренена във витражи. Решил да загърби устроения си живот и добре платената си работа, още съвсем млад се мести във Франция. Там работи като художник, интересува се от глобални проблеми и посвещава таланта си на благотворителни каузи. Работата на Ърли се занимава с широкообхватните теми за властта, социалните дисбаланси, религията, политиката и в крайна сметка с нечовечността на човека.

 

Първият портрет

За Джеймс Ърли изкуството винаги е било средство за комуникация и бягство от суровата реалност. Страстта му идва от ранна възраст, защото в семейството си има художници. Стилът му е повлиян от детски травми и преживявания и в него прозират сложни емоции, тревожност и борба с психичните заболявания. Рисува онези, които са преживели същото и които постоянно се борят с физически или психически травми.

 

 

Изобразява жертви на война, бездомници и страдащи от психични заболявания с надеждата да повиши осведомеността по тези въпроси. Често е питан защо рисува бездомни хора или хора на емоционалния ръб на ножа. Ърли споделя, че от много ранна възраст иска да нарисува бездомник, затова именно такъв е и първият му портрет.

 

Детството е предизвикателство

Защо едно младо момче би искало да скицира бездомник, а не натюрморт, пейзаж или портрет на някой, когото познава? Като малък предпочита самотата, а изкуството е бягството му от реалността. Още отрано си казва, че пропилява всеки един ден, в който не твори. Дълги години игнорира този вътрешен глас и се ориентира в правото и в професия, в която се чувства изгубен и трябва постоянно да се крие в себе си.

Открих, че детството е истинско предизвикателство. Не бях добър в това да бъда дете. Сложността, тревожността и депресията бяха вплетени в основната ми тъкан и само изкуството ми позволи да се освободя от тези демони – свобода, която щеше да трае точно, докато рисувам.”

 

 

Като всяко едно дете, надарено със съпричастност и апатия, той се разсъждава над несправедливостта и това как той самият може да помогне. „Силно вярвам, че има някои въпроси, на които не можете да отговорите, понякога сърцето ви казва нещо и просто трябва да го следвате, независимо къде ви отвежда.” Голямо вдъхновение за него е стилът на Караваджо, чиито изображения и светоглед го разтърсват още като дете. Силно влияние върху него имат и Мартин Лутър Кинг Джуниър, Джо Съмър от The Clash и музиката им.

 

Рисува емоционално.

Споделя, че емоциите му са крайни. Често плаче докато рисува, защото платното е най-добрият начин, по който може да изрази това, което не може да каже с думи. Вярва, че всеки е роден с талант и призвание, но повечето нямат смелостта да открият своите и ги е страх да преследват вътрешната си интуиция. Признава, че често се съмнява в себе си и че именно това съмнение го насочва към реалистичното изкуство.

 

 

Възхищава се и на абстрактното изкуство, и на смелостта, която някой би имал, за да създаде тези произведения и след това да ги покаже на обществеността, знаейки много добре, че те ще бъдат отворени за всякакви критики, като добре познатото „моето дете, може да се направи по-добре от това“.

В момента Джеймс Ърли живее и работи в Дъблин. Описва града като артистичен, вдъхновяващ, в крак с изкуството. Иска му се да има повече финансиране и възможности за събития и изяви. Представя си място, на което артисти могат да отидат и да представят работата си по достъпен начин, така че широката публика да не извади мистиката на изкуството.

 

„Не искам да рисувам неща, които биха изглеждали добре на нечия стена.”

Джеймс Ърли носи в себе си поетична трагедия, предизвикана от загубата на дете, много усложнения в семеен план и постоянно отричане от себе си. Смята, че най-големият проблем на човечеството днес е психичното здраве. Тревожи се, че  децата живеят в постоянна съпоставка със звездите в социалните мрежи, чиито животи изглеждат перфектни на пръв поглед. Споделя, че емпатията изчезва за сметка на  материалното, а каузите, които подпомагат психичното здраве не получават необходимата подкрепа.

 

 

„Ето как се чувствам. Когато рисувам натюрморт или друг предмет, сърцето ми го няма, няма емоция. Когато рисувам човек, който има нещастието постоянно да ходи по ръба на скалите и чиито емоции са разтегнати до краен предел, сърцето ми бие по-бързо, емоциите ми се борят с образа, образът е обекта. Tова съм аз. Не искам да рисувам неща, които биха изглеждали добре на нечия стена. Когато някой закупи една от моите картини, той купува малко от мен, платно от емоции. Това е моето призвание. Срещал съм някои от най-добрите и честни хора по улиците – хора, които се усмихват и се смеят въпреки цялата физическа и емоционална болка, която им го забранява. Ако мога да повиша осведомеността по този въпрос чрез своето изкуство, тогава съм истински щастлив човек, тъй като съм постигнал това, което ми е казано.”

През 2019 г. печели първата награда на престижното биенале в Лондон, както и престижната международна награда „Микеланджело” за изкуство. През 2020 г. е удостоен с наградата „Венециански международен художник на годината”.

От Рая Сотирова

 

Може да харесате също: