Facebook или FAKEbook

Сподели

Facebook или FAKEbook?   Виртуален или реален е живота, който живеем в социалните мрежи? От псевдо общуването във Facebook, през псевдо фотографиите в Instagram, до Snapchat. Обичаме да пишем за това как да отсяваме истинското от фалшивото. Сега ви предлагаме един по-различен текст на  Михаил Колев.

Един човек без лице гледаше компютъра – а едно лице го гледаше от екрана. То някога бе неговото. А сега само си приличаха: образът му, изкривен и обърнат от оптиката на предната камера на смартфона, беше се сблъскал с матрицата и от удара се беше разпаднал на стотици безименни пиксели. Те, преминали през безброй много изчисления, бяха пропътували необозримия път до своята заветна цел: Facebook.

Човекът пред машината беше истински. Човекът в нея беше фейк.

След една-две минути очакване, носещо напрежение, което прерастваше в раздразнение и яд, фейкът получи няколко лайка. Това донесе някакво особено чувство за спокойствие у човека. Задоволство, празно и безмислено. И той искаше още и още.

Тогава той се сети за нещо друго, което да го занимава – точно преди единадесет часа и шест минути (той провери) беше писал на един свой бивш съученик. А досега – никакъв отговор. Съобщението не беше дори видяно. Това го ядоса — не можеше да забрави, че винаги той поемаше инициативата. Та нали се бяха разбрали, бяха провели разговор веднъж за това колко е важно да поддържат връзка, да си пишат всеки ден, да споделят своите нови проблеми и преживявания. Бяха постигнали съгласие, че не е честно той винаги да почва разговор. Сега трябваше да говорят отново; да се изяснят наново. Но как? Приятелят му го нямаше, той не съществуваше вече единадесет часа и шест минути. Той трябваше да го забрави — ето защо прие поканата на едно момиче и започна да разглежда профила й.

Стаята имаше непременно нужда от проветряване – въздухът беше застоял и спарен. Наоколо бяха разхвърляни отдавна непрани дрехи, и неотваряни книги. А навън нощта бушуваше и се вълнуваше в своята буря. Имаше хора, които я усещаха, вълнуваха се заедно с нея. Той обаче не я виждаше: прозорците му, сякаш с умисъл немити от много време, бяха замъглени и не позволяваха светкавиците на външния свят да проникнат вътре и да донесат светлина в битието му. Гръмна гръм. От него колите под прозореца му се включиха. Кварталните кучета залаяха. Ала той, усилил музиката докрай, не чу нищо. За него реалността се изчерпваше в безспирното потвърждаване на една куха неистина.

„Нека оставим Fecebook — и да преоткрием и лицата, и книгите.“, гласеше един пост.

Той дори не го прочете. С нетърпелив замах на показалеца по търкалцето на мишката, той се хвърли в бездната — последва безкрайно падане, придружено тук-там от някой лайк. Той потъваше в нищото. Разкъсана му душата търсеше нещо.
По прозореца отвън една светкавица за миг очерта истинското му лице. То чакаше.

От Михаил Колев

Може да харесате също: