Какво наИСТИНА искам

Сподели

Истината е, че обичам българската реч. От Симеон Симеонов

Истината е като остен… може да те прободе така, че да остави незарастваща рана вътре в тебе… от която най-боли. Затова хората предпочитат да се пазят от нея. Та тази рана ти прикриваш – с илюзии, чужди терзания и мисли, но дори те не успяват да възпрат зова на своята истинност.

Моята истина е, че си заслужава да живееш в България! И не случайно го казвам. Като млад човек, който търси успеха дори във въздуха, кандидатствах и бях приет в един от доказаните университети в Англия. Тогава се запитах: „Готов ли съм да тръгна? Ще принадлежа ли някога на това място?“. Тогава малките истини започнаха да се появяват все по-често всяка вечер, шепнейки . А мисълта ми, спряла своя поток, заслушана в собствените си течения, започна да изобразява картини.
Първата истина бе ненадминат художник! На необятното й платно се открояваше пиринският връх, пренасяйки ме на самото място. „Такава природа не ще намериш никъде другаде. Този богат спектър от цветове винаги ще отсъства, погледнеш ли друго място със същите очи.“, продума тя и извади друго платно.
То ни спусна надолу по скалите, преведе ни през селата, градовете. И като вятър се реехме над тях. Минахме през нови, стари селища, през останки от древността и се спряхме едва когато усетихме соления въздух на Черноморието. Истината е, че обичам обаянието на България.
Оказа се, че сестрата на истината също успя да ме привлече със своята красота. Показа ми богатството на родния език. Всяка една ръкописно изписана от нея буква разказваше своята история на белия лист, всяка дума търсеше друга, думата дума дири, след което хванали се за ръце, блъскаха се в очертанията на реда. Истината е, че обичам българската реч.
А братът на истините с ръцете си се опита да създаде шедьовър. Шедьовър на реалността. Показа ми лица, известни по цял свят със своите постижения, които са българи.
И ще продължава да показва на много други след мене, че България все още кипи от живот, от възможности. Че на този, който има смелостта да почука, врата ще му бъде отворена. Че страната има поколение, което с талант и умение ще открива нови, непознати хоризонти… и ще докаже, че пътища за нас, младите, съществуват. Само не трябва да спираме да ги търсим…
Та този шедьовър, за който разказвах, бе покрит с пелена от история.  История, писана, пренаписвана, която чака днес да превърне във вчера.
Тези истини ми разказаха своите истории. „Дори да бе заминал…“, каза братът, „коренът щеше да започне да те дърпа обратно. Всяка планина щеше да прилича на българската. Всеки вятър щеше да те води към родината. Безброй пъти щеше да се обръщаш назад, причула ти се отнейде българската дума сред безбройните чуждици.“
И трите малки истини си тръгнаха… понесли в ръце своите картини, шедьоври. И оттогава често виждам млади хора, устремени към успеха, непокорни на принципи и норми, да минават около мен.  По будния пламък в очите ги разпознавам – по него разбирам, че и те са били озарени от същата истина. И те са летели с вятъра през градовете, и те са проследили всяка една битка в историята… И те ще търсят себе си и своето място тук в родната си страна.   Пътят все така е пред нас. Утре може да сме другаде. Днес все още сме тук.
А всъщност изборът е твой. Колко просто звучи!? Самата истина си стои…. и чака… да я повикаш без думи, за да се освободи от съмнението и да излезе наяве…
… а тя винаги излиза.
Ти забеляза ли как моите малки истини успяха да посетят и теб?!

Може да харесате също: