Девина Василева: Навсякъде младите хора се борят за финансиране

„Аз съм в сезонна депресия. Не я лекувам. Ей това слънчице я лекува. Аз съм вегетарианка и като усетя, че ми се яде месо, значи сезонът на депресията настъпва.“ – така започна разговорът ни с Девина Василева.

Тя е млад артист, който има своите позиции, обича да е самостоятелна, обожава Лондон. Надали е важно, но е дъщеря на театралната режисьорка и иноватор Нина Димитрова. По баща е Василева, но без да наследи всеизвестния му псевдоним Зуека.

Колко им е трудно на младите артисти да се наложат днес? Откъде намират финансиране? Лесно ли се учи Шекспир, докато изстрелват ракета в задния ти двор? Отговори на тези и други въпроси четете в следващите редове.

На какъв етап от живота ти те намираме?

Вече официално имам бакалавър, стои ми на рафта вкъщи. „Английска драма“ се води, много непреводима специалност. Едната половина е английска литература – аз специализирах Шекспир, а от другата страна е драма, т.е. всичко, което си трябва за една сценична реализация – от техническата част до мениджмънта.

Как се отрази COVID-19 на следването ти?

Първият Лондонски локдаун, дойде в средата на втори курс. Тогава все още репетирахме на малки групи. После дойде тежкият локдаун със смъртните случаи и се върнах тук. За теоретични предмети смятам, че онлайн образованието е едно прекрасно решение. Но „Драма”-та беше голяма драма. Да, има хора с големи апартаменти, които успяваха да си обособят пространство, но някои нямаха този късмет. А ти наистина репетираш, крещиш, танцуваш. Имах модул танцов театър – това беше мъчение, не можеш да правиш синхрон с останалите, преподавателят изчезваше.

 

 

По неволя си дойдох, но по желание останах. В България я няма тази специалност. Колкото и да звучи като да съм предала родината. Учена съм от малка да мисля за чужбина, но ако не ме бяха избрали в някои от университетите, които бях харесала, щях да остана в България, защото няма смисъл да уча нещо, което не искам. Нашите единствено ме спираха да не е нещо тъпо, за което да се дават излишно пари.

Само това ли те отказа от България?

От гледна точка на това, че си оставаш вкъщи, е много голям проблем. И това го виждам у хората, близки до моята възраст. Някои дълго живеят с техните. Който има възможност да се отцепи от средата – дори в Пловдив, ако е от София – нека го направи. Ако искаш да направиш нещо с живота си, трябва да излезеш от комфортната си зона.

През тези две години и половина, в които бях в Лондон, много се промених. Научих какво е да бачкаш, да плащаш сметки. Има плюс в това да си смениш средата. Майка ми е майка – орлица. Аз съм с дефицит на внимание и ако дори малко това място не ми харесва, просто си вдигам чукалата и си тръгвам.

Това са плюсовете, а какви бяха минусите на битуването ти в Лондон?

Да успявам с дедлайни – това ми беше най-големият проблем. И затова малко отлагам магистратурата. Искам да правя това, което искам. Имам много добри приятели, които ми облекчиха живота. В началото работих като барманка, но след това стигнах до ескейп руум. 5 етажа, в които хора минават различни препятствия и аз бях тази с уоки-токито, която гледа да не се пребият.

Със сигурност си натрупала куп истории от Обединеното кралство. Кое беше най-интересното там?

Първи курс, когато си в общежитие, е най-интересният момент. В Англия можеш да си на общежитие само първи курс. Лично моят университет си беше с кампус. Съответно отвсякъде ехти на каквото ти падне. Има физици, които гърмят ракета в задния си двор. Някой се шиба с ток и ти го виждаш, че умира пред теб за добро утро.

Разбрах, че има хора по-луди от актьорите и това са инженерите, жичкаджиите. Имахме страхотна къща – чуваш на шестия етаж какво се чува. Бяхме четири момичета с две италианки, постоянно се ядеше паста, срещу нас семейство индийци, постоянно вдигаха купони. Затова обичам Лондон. За да си в този град, трябва да си се отказал да живееш стандартен живот.

 

 

Любимият ми случай е как съм в метрото, отивам на работа и една жена започна да си пее, без слушалки. Виждаш я, че не е луда, нормална жена в нормално облекло, но почна да си пее песен. При което някой друг запя, аз също се включих и като излязохме от метрото все едно не се познаваме. Тук това не може да се случи. Гледат те на кръв като им кажеш: „Здрасти”.

Има ли все пак нещо позитивно, което те задържа тук?

Вече официално излезе един проект, който правя с Театър „Кредо“ и майка ми. Аз съм PR на този проект, съответно всички проблеми ми минават през главата. Не бих се оплакала сега от това, че няма пари, защото преди 5 години, въобще нямаше пари в НФК (Национален фонд култура). Наливат, не знам защо, не знам кога ще спре, но в момента всички са се грабнали да кандидатстват.

Доколко политиката се намесва в тези решения?

Изкуството е политика. Политика е всичко, което засяга хората, а изкуството е тясно свързано с човека, средата, социума. Политиката пречи, когато налага цензура. Днес цензурата не е забраняваща, а по-скоро финансова. Когато решава за какво да се дават пари и когато спира други.

А от страна на публиката?

Българинът има пари за изкуство. Не обвинявам българина, че ходи да гледа т.нар. халтура. Не искам да съм сноб. Проблемът е, когато едното доминира над другото. Няма значение дали е супер метафорично и снобско творчество или другата крайност – всекидневното, битовото.

Проблемът е, когато то се рекламира повече. И съответно, нормалният човек, който не е на ти с изкуството, ще избере по-рекламираното. Това е като да си избираш печка. И не трябва да забравяме, че изкуството е продукт, който се продава.

 

Ти самата творец – сноб или творец – халтураджия си?

Мисля, че всички, които се изказваме против определени неща, изглеждаме сноби. Аз съм човек, който носи палта и полота, съответно влизам в стереотипа. Искам да правя изкуство, което ме вълнува и може да бъде разбрано от други. Най-приложимото изкуство е това, което може да стигне до най-много хора. Една деликатна граница между това да се основаваш на традиция и да се пробваш да вкараш нещо твое.

Такова изкуство ти се прави, но кое изкуство те отблъсква?

Не харесвам евтини комедии. Най-големият проблем на главния герой да е, че е забременял, че не може да си плаща сметките. И тъпи шегички за нецензурни неща.

 

През 2020 г. Девина дебютира с късометражния си филм „Хлад”. Една история за студени семейни взаимоотношения. Разговорите се водят… на вратата на домашния хладилник. С тази история Девина завоюва немалко първи места по фестивали. Един от тях бе за късометражно кино в Кан (да не се бърка със „Златна палма”). За нея най-неочакваното отличие, което е получила за филма, е грамотата за „Конкретни творчески постижения“ от фестивала на българското кино “Златна роза” във Варна.

Аз се изненадах от всичко, което се случи през тази година. Идеята беше да се пробвам да намеря моя начин на изразяване. Персонажите не си говорят, а предпочитат да се заяждат на една дъска и да си драскат думички. Голям проблем на предишното поколение е, че то е обучено да се затваря в себе си. Да отиде на психолог е немислимо.

В този филм просто показвам какво се случва в едни такива взаимоотношения, но пиша втора част с ремонт. В него двама души, ремонтирайки дома си, трябва да преправят всичко, включително и взаимоотношенията си.

Труден ли е пътят на късометражното кино до публиката?

Никъде другаде освен по фестивали не можеш да стигнеш до този по-различен жанр кино, който си има други правила и друга публика. Ако си външен човек за киното, трябва сам да се научиш къде да си пратиш филма. И смятам, че много дебютанти в изкуството са в тази позиция. Много е важно да участваш по фестивали. Но в общи линии разпространяваш, където намериш.

Кое е най-трудното за един млад, независим артист? Финансирането, разпространението?

Всичко е трудно. Навсякъде имаме проблеми. Навсякъде младите хора се борят да намерят финансиране. Все пак ти си никой, имаш някакво малко портфолио и пробваш да пробиеш.

 

 

Снимки: Мария Проданова