InMusic Festival 2017
INtо the MUSIC … Под жаркото хърватско слънце на 19-ти, 20-ти и 21-ви юни в Загреб се проведе дванайстото издание на InMusic Festival 2017
От край време си мечтая за рождения си ден да отида на някой голям музикален фестивал в чужбина- например Glastonbury и Hurricane все се падат около 24-ти юни. Да чакам иначе любимите си инди групи да дойдат в България би било равностойно на това да чакам Годо. Затова когато научих лайн-ъпа на InMusic, веднага помолих майка ми да купи билети: все пак хедлайнерите- Arcade Fire, Alt-J, Kings of Leon и Kasabian- не са за изпускане. И така след като инструктирах съучениците си да ме обявяват за тежко болна пред учитлите, с един гигабайт свалена нова музика на телефона си, потеглих към Хърватия.
Историята на InMusic Festival 2017
InMusic Festival започнал преди 12 години с местни групи, но постепенно се разраствал и все по-известни изпълнители взимали участие- миналата година например един от хедлайнерите бяха Florence and the Machine. Тази година повече от 50 изпълнители свиреха на 9 сцени, разпръснати навсякъде из Младежкия остров в езерото Ярун. Под навсякъде имам предвид наистина навсякъде- the Hidden stage беше сгушена измежду дърветата, на пръв поглед неоткриварема. Човек можеше да я открие по звука само в редките моменти на затишие от по-големите сцени, и по оскъдните лампички, които трябаше да служат за ориентир.
Навсякъде другаде имаше много светлина- тип коледни лампички, които блещукаха меко и уютно от дърветата; мистериозни послания от неонови лампи; символът на фестивала- кулата Тесла: общо взето атмосферата, особено по тъмно, беше доста еклектична. За комфорта допринасяха и многобройните лаунджове, макар че между сетовете повечето хора просто релаксираха на тревата.
Посетителите на фестивала бяха една доста разнообразна сбирщина. Освен страшно много младежи имаше и деца, и възрастни хора; освен хървати имаше словенци, сърби, българи, англичани, шведи, немци, ирландци, американци… Реално в тълпата балканщината почти не се усещаше.
По-диво се държаха пияните англичани, които смятаха за нужно да „пеят“ (крещят) рифа на Seven Nation Army. Оказва се обаче, че те всъщност са скандирали името на Джереми Корбин, представителят на английската лейбъристка партия. Когато това стана по време на концерта на Slaves, те много се зарадваха, че дори в Хърватия англичаните имат време за политика.
InMusic Festival 2017 – Line Up
Фестивалът започна с балкански ритми и тромпетчета- или поне така звучеше от далече, докато се въртяхме около езерото в търсене на входа. Оказва се, че да следваш сляпо тълпата не било най-добрата идея, защото вървяхме 15 минути по една алея само за да ни кажат едни мили хора, че тази алея е задъдена улица и не води до никъде. Затова и не успяхме да хванем по-голямата част от първия ден. Предположенията ми обаче се бяха оказали верни: Дарко Рундек, напомнящ Емир Кустурица, забавляваше публиката, когато най-накрая се добрахме до там. Как ArcadeFire щяха да поемат тази бурна енергия, с която ни беше заредил Дарко, само можех да се чудя.
Но ето че в един момент на екраните светна неоново-синьото лого на Everything Now и отваряйки сета си с едноименната песен, канадците излязоха на сцената.
Arcade Fire
Шегите с Arcade Fire винаги са били, че в групата членува цялото население на Канада. Е оказа се че не е така, макар че може да са съкратили бройката от финансови съображения- много силно впечатление правеше как всеки в групата е мултиинструменталист. Цигуларката по едно време беше на маримбата, както и по друго китаристът; Режин Шасан (омъжена за Уин Бътлър, вокалистът на групата) или свиреше на акордеон или пиано, или на барабани. Самият Уин Бътлър пък в хода на песните сменяше китарите. И всичкото това всички правеха пеещи.
Втората песен, която изпълниха, Rebellion (Lies), е една от любимите ми техни и затова много си подскачах на нея. Изненадващо не бях само аз и още по-изненадващо имаше хора, които си подкачаха през целия сет. Изненадващото за мен идва от това, че Arcade Fire имат по-ското фолк звучене, особено с всичките акустични китари, акордеони и пиана, а за мен фолк рокът винаги е бил по-скоро лично изживяване.
Не бих могла да си представя на такъв концерт енергията в публиката да е толкова жива и мажорна- но ето че както Mumford and Sons пълнят огромни арени, така и Arcade Fire направиха купон. Ние много си денсихме, те много си денсиха на сцената- особено Режин. О, от начина, по който си движеше бедрата изведнъж направо проговорих френски. Освен това през цялото време поддържаха контакт с публиката.
След всяка песен Уин Бътлър ни изкомадваше „Sing it!“ и ние разбира се запявахме съответната част- било то вокали или инструментал. Така бяхме китари, тромпети, пиана, англо-говорящи, френско-говорящи. Това и доказва, че в крайна сметка музиката е трансформация, метаморфоза. Един от най-емоционалните моменти в сета беше началото на The Suburbs, която песен г-н Бътлър посвети на Дейвид Бауи, „без когото те, а и сигурно ние, вероятно нямаше да сме там тогава“.
Е аз със сигурност нямаше да съм там, ако Alt-J не бяха в лайн-ъпа на InMusic Festival 2017. Друга група като тях просто няма- буквално. Такива рифове, такива мелодии, такива хармонии и такива текстове никой друг не прави. Голяма фенка съм им още от първия им албум и много се гордея с тях и с това, че не губят музата. Новият им албум , „Relaxer“, който излезе по-рано през юни, е също толкова силен. Естетиката му е малко по-различна от тази на предишните-има малко повече синтезатори и доста испански мотиви при китарите. С такава песен и групата откри сета си на втория ден от фестивала- „3WW“, водещият сингъл в албума.
Тълпата беше още по-ентусиазирана отколкото за Arcade Fire предишната вечер и всички бяха намазали лицата си с разноцветен брокат. (Аз се вписвах, защото още имах останал брокат в косата си от Прайда преди няколко седмици.) Тълпата още повече изпадна в екстаз, когато чухме ниската честота на акорда, с който Alt-J излязоха на сцената. Аз пък се разревах в момента, в който зърнах мустака на Гъс, кийбордистът.
Цялата група има едно зубърско излъчване, което звучи и в песните им, и това е едновременно толкова сладко и гениално. Том, барабанистът, започна да свири с маракас… във формата на банан. Джо, вокалистът, пък си танцуваше като кокошка, но със сигурност беше една щастлива кокошка. Всичките им изпълнения бяха невероятни. Забелязах, че редуваха песни от всичките си албуми. С това поддържаха съспенса на публиката, и енергията жива. В допълнение това, което направи преживяването още по-магично, бяха светлините. Заедно с абстрактните текстове и мелодии, в един момент направо се почувствах, сякаш се възнасям и бивам транспортирана в някой друг фантазен свят. И така изведнъж смрадта на бира, трева и човешка пот спря да ми пречи.
King of Leon
След това концертът на King of Leon сякаш мина много далече от мен. Но пак се изкефих. Сетът им беше много красив- медни лампи хвърляха мека светлина върху групата, те бяха облечени стилно, а зад тях имаше екрани, на които показваха я цветенца, я стари телевизори в неонови цветове. Явно бяха решили да заложат на образите, вместо на светлинното шоу, както другите групи преди тях. И действително им се получи много добре,
Kings of Leon винаги са имали много силна естетика- при тях музиката и образността винаги са били в хармония. Барабанистът и басистът дъвчеха дъвки- Нейтън, барабанистът, правеше през цялото време балони, не знам как не се задави. Звучаха добре, макар и малко пискливо- не само защото рифовете им са по-високи. Неведнъж се получи микрофония, а с началото на The Bucket Кейлъб (вокалистът) осъзна, че не си е настроил китарата явно и започнаха отначало. Но пък за сметка на това музиката им компенсираше несгодите многократно. Когато изсвириха Sex On Fire, безспорно най-известната им песен, цялата поляна припяваше- с пълно гърло. Аз лично очаквах на екраните да покажат онези пилешки крилца от клипа, но за мое разочарование ги нямаше.
Третият ден от InMusic Festival 2017 беше определено най-енергичният. Бяхме посрещнати не от пулсиращата енергия на балкански етно-рок, ами… от също толкова динамично звучащ ирландско-американски пънк. Flogging Molly, които парадоксално ми звучаха познати отнякъде, разбиваха главната сцена с цигулки и келтски мотиви. Хората си танцуваха ирландски танци и се забавляваха максимално.
Сто метра вдясно, английските пънкари Slaves също се радаваха и въпреки, че бяха само двама, звучаха много мощно. Вокалистът свиреше на барабани докато пееше, прав. Песните им, бидейки микс от псувни и оксиморони, изпълнени с много силен британски акцент, превъзбудиха тълпата. Което и настрои подобаващо всички посетители на фестивала за сета на Kasabian.
Съвсем очаквано концертът им беше експлозивен. Още самото им излизане на сцената предопредели цялостното поведение на групата на сета- движенията им бяха самоуверени, нахакани и откровено готини. И именно държанието им направи купона, не толкова самата им музика. Преди последния припев на „Clubfoot“ Том с ехидна усмивка започна да скандира „мошпит, мошпит, МОШПИТ“. Тогава сякаш някой беше дръпнал тапата от ваната и резултът е водовъртеж от потни, пияни тела, така се изтеглихме назад, за да направим място за мошването. Добре че пред нас стоеше един едър, двуметров, добродушен метълхед, който ни пазеше. Обаче трябва да призная, бях в настроение за мошване. Така изведнъж ми се прииска да съм с 20 килограма и 20 сантиметра отгоре.
Kasabian
Освен заради динамичните рифове и проблясващите прожектори, атмосферата беше толкова интензвина според мен и заради политическата тематика в музиката на Kasabian. В почти всяка тяхна песен бягат от „лошите“ или се бунтуват срещу някакъв тираничен режим. Но може би в това се крие чарът им. Към края на сета си, групата напусна сцената и за момент публиката колективно си помисли, че няма да ни изпълнят „Fire“. По време на предпоследната им песен, „Vlad the Impaler“, през цялото време крещяхме „Фа-йа! Фа-йа! Фа-йа!“. И получихме файър и още как- на 5 метра от нас някой запали истински огън. С това Kasabian закриха InMusic Festival 2017.
Като цяло тези три дни много се забавлявах. На територията на феста имаше всичко, което можеш да поискаш- шатри с храна, където продаваха всичко от луксозни бургери, през дюнери, до палачинки; имаше коктейлни барове, щандове за бира, щанд за мърчандайз, и достатъчно трева, на която да седнеш и да си починеш от жегата. Като се замисля нямаше откъде да си купиш кафе, което беше един минус. Друг минус беше прекалено голямата бройка безсрамно натискащи се пред всички двойки. Дали е можело да минат без това да се грабят възможно най-показателно и демонстративно? Абсолютно възможно.
Но в крайна сметка музиката е любов, и любовта е музика. Любовта, с която посрещахме изпълнителите, със съзнанието, че друг път надали ще дойдат в нашия балкански край, и любовта, с която те ни отвръщаха, направиха изживяването наистина паметно. Повече за това не мога да кажа, само мога да се надявам, че някой ден няма да се налага да пътуваме по 800 километра, за да получим ежегодната си доза допамин. Надявам се някой ден и ние в България да си имаме такъв готин, по-инди фестивал, на който да свирят любимите ни групи.
Яна Стойкова
